— Да не би да твърдиш, че изчезването на пророческите слова е причинено от някакъв вид червей — да речем, червей, който яде хартия?
— Не яде хартията, а самите думи.
— И… каква е тая твар? Някакво дребосъчесто червейче, дето се храни с мастило?
— Да яде ли…? — Подразнен, че са му прекъснали мисълта, Зед спря и я изгледа гневно. — Не, не е толкова буквално. Тук става въпрос за процес, в който е намесена магия. Хитър номер. Ако не ме лъже паметта, е известен като профетически червей, понеже гризе разклоненията на пророчествата, също както в дърветата има червеи, които ги прояждат. Избира си едно свързано пророчество, било то по тема или хронологично, както дървесните червеи тръгват от определен клон. Проникне ли веднъж вътре, започва да изяжда пророчеството и разклоненията му. В случая разклонението, което е изгризал, е свързано с времето след раждането на Ричард.
Рика, загубила ума и дума, изглеждаше силно притеснена.
— Сериозно ли говориш? — попита тя, килнала глава на една страна. — Значи магията може да върши такива работи?
Зед прихвана лакътя си с една ръка, докато с другата се чешеше по брадичката.
— Да, мисля, че да — избоботи нервно. — Но не съм съвсем сигурен как точно ставаше. Опитвам се да си спомня. Зървал съм този текст само веднъж. Не помня дали беше в някаква теория, която ми е попадала, или в самото заклинание, или пък просто… Я чакай! — Заби поглед в гредите над главата си, на лицето му бе изписано огромно напрежение. — Беше преди раждането на Ричард — в това поне съм сигурен. Помня, че бях млад. Което ще рече, че съм бил още тук. Да, точно така. А щом съм бил тук… — Сведе рязко глава. — Добри духове!
— Какво? Какво се сети?
— Спомних си — прошепна Зед, облещил очи. — Знам къде съм го видял.
— Къде?
Зед запретна ръкави високо над лактите си и се запъти към вратата.
— Все едно. Ще се погрижа. Ти си гледай охраната или каквото там правиш. Аз ще се позабавя.
Трийсет и трета глава
КОГАТО ЗЕД ИЗХВЪРЧА от стаята и хукна по широкия насип, слънцето вече започваше да клони към залез и навън бе захладняло. Големите камъни, от които бе изграден парапетът, цял ден се бяха припичали на слънце и вече бяха акумулирали доста топлина. Градът в отдалечените поли на планината потъваше в безкрайното море на сгъстяващия се мрак, докато най-високите островърхи части на Магьосническата кула все още бяха облени от призрачни лъчи с бакърени оттенъци. Чезнещата светлина, победена от здрача, сякаш отнасяше със себе си и глъчката на деня и оставяше след себе си едно нямо спокойствие, нарушавано само от далечния монотонен напев на цикадите.
Щом насипът пред него се разклони, Зед сви вдясно. За разлика от външния насип на Кулата, който се извисяваше над пропаст с отвесни стени и хиляди метри дълбочина, по-тясното вътрешно укрепление беше неразделна част от масивния комплекс на сградата и позволяваше отлична видимост към неизбродните и стени, които опираха далече долу в земята. Нейде в тъмнеещите вече дълбини се гушеха вътрешни дворове и градини, които осигуряваха прилив на свеж въздух до по-ниските нива на Кулата. Зед си помисли, че хората, които някога са работили там, сигурно с радост са излизали да подишат чист въздух.
Докато тичаше по тясната пътека на насипа, над главата му минаваха въздушни мостове, насочени в различни посоки. Те бяха единствените връзки между най-високите кули на комплекса. Право насреща му в края на пътеката се извисяваше огромна, внушителна стена с вертикални редици изпъкнали ключови камъни, които поддържаха подовете вътре. В основата на тази гигантска стена имаше масивна двойна порта. Зед обаче я подмина и отвори едва различима вратичка, изрязана в каменния парапет, и мина през нея. Пред краката му изникна стръмна, сякаш безкрайна стълба, по която той хукна, без да губи нито миг в колебания.
Трябваше да слезе до долните нива на Кулата, дълбоко в сърцето на планината, на места, където не бе стъпвал човешки крак.
На места, за чието съществуване знаеше само той.
Каменният парапет от външната страна на стълбата бе доста нисък, а площадки нямаше изобщо, поради което движението надолу беше доста опасно. Вляво се издигаха масивните каменни блокове на внушителна стена, вдясно чернееше бездна, с която би се гордяла всяка уважаваща себе си скала. Винаги, когато му се бе налагало да използва тази стълба, Зед се бе чувствал миниатюрен и нищожен. Долу в ниското се мержелееше неясният силует на кръгла кула, която стърчеше насред дворче.
Някъде по средата на пътя Зед чу зад гърба си стъпки. Спря и се обърна. Беше Рика.
— Какво правиш? — сопна и се магьосникът.
В своеобразния улей се създаваше доста силно течение, от което косата на Зед се вееше, а робата му плющеше като знаме на гърба му. Сякаш кокалестото му тяло всеки миг можеше да се вдигне във въздуха и да отлети като изсъхнал лист, понесен от вятъра.
Рика спря на няколко стъпала над него, беше се задъхала.
— Ти как мислиш — на какво ти прилича?
— Мисля, че не си изпълняваш задълженията и си вреш носа в чужди работи.
— Да вървим — подкани го тя и протегна ръка да го подбутне напред. — Идвам с теб.
— Казах ти, че ще се оправя сам с този проблем. А ти трябваше да се грижиш за охраната или каквото там правиш.
— Проблемът ти касае Господаря Рал.
— Става въпрос за информация, която се съдържа в едни стари книги. Просто ще я проверя.
— Чейс и Рейчъл тръгват рано сутринта. Ако проблема, който те гложди, не беше сериозен, сега да си при Рейчъл, да я завиваш и да и разказваш приказка. Тук става въпрос за Господаря Рал. Щом ти си притеснен, значи съм притеснена и аз. Идвам с теб.
Зед нямаше намерение да стои насред стълбите и да спори с Морещицата. Обърна се и продължи надолу, като повдигна робата си с две ръце, за да не се спъне. Освен че сякаш нямаха край, стъпалата бяха ужасно стръмни. Едно падане можеше да има сериозни последствия.
Накрая все пак стигнаха до долу. Зед спря на първия камък от площадката и се обърна.
— Не мърдай от тези камъни.
Рика огледа плъзналите по земята увивни растения. По-нататък, под ъгъл една спрямо друга, се издигаха две високи стени, които се забиваха в небето на стотици метри по-нагоре. Отзад бяха стълбите, по които дойдоха. Вдясно се намираше масивната скала, послужила за основа на кулата.
— Защо? — попита Рика и понечи да последва Зед по камъните.
— Защото така ти казвам.
Нямаше време да и обяснява за всичките магически капани, заложени наоколо. Ако кракът и попаднеше извън тези камъни, щитовете щяха да се активизират и да не и позволят да проникне на място, до което няма право на достъп. При това да го направят по доста болезнен начин.
Ако щитовете не успееха да разубедят неканените гости и да ги накарат да се отдалечат от вътрешния двор, щяха да се намесят увивните растения и да затегнат жилавите си въжета около глезените на безразсъдните посетители. При всеки опит за противодействие тези растения пускаха коварни остри тръни, които пробиваха плътта и достигаха чак до костта. Освобождаването на човек, попаднал в клопката на тези живи растения, бе болезнено, заплащаше се с доста кръв и в крайна сметка често завършваше без успех. Защитните средства в Магьосническата кула изпълняваха предназначението си безстрастно и методично.
— Тия растения се движат — забеляза Рика и го сграбчи за ръкава. — Движат се като змийско гнездо.
Той я изгледа свъсено през рамо.
— Ти как мислиш, защо ти казах да стоиш на камъните?
Пред тях изникна сводеста врата. Зед повдигна мандалото, отвори и се пъхна вътре. Рика буквално му дишаше във врата. Той заопипва слепешката в тъмното, докато кокалестите му пръсти намериха поставка,
