закачена на стената вдясно, върху която имаше гладка стъклена сфера. Магьосникът плъзна ръката си по лъскавата повърхност на кълбото, което засия със зеленикава светлина. Намираха се в неголямо преддверие, със стени, иззидани от големи каменни блокове, изчистени и семпли, без никаква украса. Таванът беше гредоред. До дясната стена имаше правоъгълна каменна плоча, повдигната на подпори — един вид пейка, в случай че дългото слизане е оставило посетителя без дъх и той има нужда от кратка почивка. От всяка от другите две стени тръгваше по един тъмен коридор.
На стената над пейката бяха прикрепени множество поставки, върху които имаше същите зеленикави кълба като онова, което Зед бе докоснал. Той взе едно от тях. Беше тежко, в материала, от който беше направено, се преплитаха различни елементи, кореспондиращи с дарбата на докосналия го. В ръката на Зед зеленикавото сияние стана топло жълто. Магьосникът пусна тъничка нишка от дарбата си през сферата и тя засвети още по-ярко, в двата коридора затанцуваха сенки.
Този път Зед с категоричен жест бутна Рика да седне на пейката.
— Ти си до тук — точка по въпроса — каза и с тон, който не търпеше възражение.
В сините и очи, втренчени от упор в него, блестеше смъртоносна решителност.
— С пророческите книги става нещо странно. Взираш се в тях от няколко дни. Нито си ял, нито си спал. Нещо повече — книгите, които изчезват, са свързани с Господаря Рал.
Това беше констатация, не въпрос. Зед не бе предполагал, че вълнението му е било толкова явно за околните. Рика сигурно го беше наблюдавала по-внимателно, отколкото бе показвала. Или просто Зед беше прекалено вглъбен в заниманията си, за да регистрира скритото и любопитство към действията му. Във всеки случай беше непростима грешка да допусне да се увлече в работа толкова, че изобщо да не забележи промяната в поведението на Морещицата.
— От това, което успях да разбера до момента, излиза, че си права. Наистина повечето, макар и не всички, от изчезналите пророчества касаят Ричард. При всички положения общото помежду им е, че се отнасят за времето след раждането на Ричард. Това, разбира се, не означава, че са пряко свързани с него. Празните места в книгите стават все повече. Не мога да си спомня текста, който би трябвало да присъства там, следователно няма как да съм сигурен за какво и за кого се отнасят.
— Но откъслечната информация, с която разполагаш, те навежда на мисълта, че са свързани по някакъв начин с Господаря Рал.
И това не беше въпрос, а констатация. Или поне обосновано мнение. Пред Зед стоеше Морещица, регистрирала надвиснала над Господаря Рал опасност. Той разбираше прекрасно, че Рика не е в настроение да приема уклончиви отговори и шикалкавене.
— Няма да те лъжа. Според мен Ричард, дори да не е непременно в основата на проблема с пророческите книги, е дълбоко свързан с него.
— В такъв случай не му е сега времето да се правиш на потаен и да ме държиш в неведение. — Рика стана от пейката. — Това е важно. Господарят Рал е ключова фигура в живота на всички нас. Тук не става въпрос за личната безопасност на твоя внук, а за бъдещето на всички ни.
— Точно затова се опитвам…
— Разбираш ли? Важно е не само за теб, а за всички! Ако си единственият, успял да стигне до жизненоважна информация, и нещо се случи с теб, всички ние ще се окажем в задънена улица. В този случай мисля, че си струва да потиснеш безумната си склонност да пазиш тайни.
Зед вдигна ръце на хълбоците си и извърна лице, докато обмисли ситуацията. Накрая погледна Рика в очите.
— Тук долу има неща, за чието съществуване не знае абсолютно никой. И то с пълно основание.
— Нямам намерение да крада съкровище и ако се опасяваш да не видя някоя „тайна, пазена векове“, съм готова да се закълна в живота си, че ще я пазя, освен, ако не се налага да я разкрия на Господаря Рал.
— Не става дума само за това, а за нещо много по-сериозно. Обектите, скрити в най-долните нива на Кулата, са изключително опасни, дори само ако човек се приближи до тях.
— Опасности колкото щеш и извън Кулата! Вече не можем да си позволим лукса да пазим тайни.
Зед не откъсваше поглед от очите и. Рика имаше право. Ако с него се случеше нещо, информацията, с която разполагаше, също щеше да се попилее. Винаги се бе заричал един ден да разведе Ричард из тези дебри на Кулата, но така и не остана време. Пък и допреди появата на проблема с пророческите книги като че ли не изглеждаше толкова належащо. От друга страна обаче, сега Ричард не беше тук и не той щеше да види онова, което възнамеряваше да му покаже Зед.
— Какво мислиш, магьоснико? Че ще хукна към града да раздрънкам на всички какво съм видяла? Та да не би там да е останал жив човек, че да има на кого да разкажа? Орденът превзе почти целия Нов свят и хората напуснаха Ейдиндрил и избягаха. Д’Хара виси на косъм. Бъдещето ни виси на косъм.
— Има причини, които налагат определени видове познание да останат в тайна.
— Има и причини, поради които мъдрите хора понякога споделят познанието, което са натрупали. Животът е ценност. Ако познанието може да помогне за неговото запазване и развитие, значи не е редно да бъде пазено в тайна. Особено, когато има вероятност да бъде изгубено точно в момент, когато има най- голяма нужда от него.
Зед стисна устни, замислен над думите и. Той бе открил тази тайна като съвсем малко момче. През целия си живот не я бе споделил с никого. Не защото някой му бе заповядал да постъпи така — пък и кой ли би могъл, след като той бе единственият, който знаеше за нея. Въпреки всичко нещо му беше подсказало, че не бива да огласява откритието си. Че има основателна причина тайната му да си остане скрита.
— В името на Господаря Рал, Зед, и заради нашата обща кауза — позволи ми да дойда с теб.
— Ако обещаеш, че няма да разкриваш тайната на никого, при никакви обстоятелства — отвърна той, след като измери решителността в погледа и.
— Обещавам да не я разкривам на никого — с изключение на Господаря Рал. Морещиците са отнасяли не една тайна в гроба си.
— Добре тогава — кимна Зед. — Тази тайна отива с теб в гроба. Ако обаче с мен се случи нещо, трябва да покажеш на Ричард онова, което ще видиш тази нощ. Закълни се, че няма да споделиш видяното с никой и никога. С никой и никога! Това се отнася и за посестримите ти Морещици.
— Кълна се! — отвърна без колебание Рика и му протегна ръка.
Двамата скрепиха споразумението си с ръкостискане и той прие дадената му от нея дума.
Ако някога, по време на войната с Д’Хара, преди Зед в качеството си на Първи магьосник да издигне границите и да убие Панис Рал, бащата на Мрачния Рал, някой му беше казал, че един ден ще сключи сделка с Морещица по толкова важен въпрос, Зед вероятно би го взел за луд. Радваше се, че светът се беше променил към по-добро.
Трийсет и четвърта глава
— МАРШРУТЪТ Е ДОСТА ЗАПЛЕТЕН — предупреди я Зед.
— Някога да се е налагало да идваш да ме търсиш, понеже съм се загубила, докато съм патрулирала из Кулата? — повдигна вежда Рика.
Зед си призна, че не се е случвало. Знаеше прекрасно колко е лесно да се изгубиш в Кулата. Всъщност това бе едно от нейните защитни средства.
На няколко места имаше струпвания от по хиляди стаи, които преливаха една в друга — без коридори, само врати и тук-там по няколко стъпала нагоре или надолу. За да стигне до някоя от строго охраняваните зони на Кулата, човек трябваше да премине през тези триизмерни лабиринти. Беше напълно възможно да се изгубиш завинаги в плетеницата от стаи. Дори хора, израснали в Кулата, лесно объркваха пътя си там.
Ако външен посетител, незапознат със структурата на мястото, проникнеше във вътрешността на такъв лабиринт, трудно можеше да намери обратния път, камо ли да премине до другия край и да се измъкне. Още след преминаването на първите няколко стаи и през първите няколко врати всичко започваше да ти се струва еднакво. Нямаше прозорци, които да те ориентират и да ти дадат някаква представа за посоките. Практически нямаше как да разбереш дали вече си минал през една или друга врата или стая. Всяка следваща ти изглеждаше точно копие на предишните десетина. В миналото шпиони и други вражески елементи се бяха изгубвали в лабиринтите. И досега не бе рядкост човек да попадне на скелет.
