Тери Гудкайнд
Дългът на костите
На Дани Бейрър —
всеотдайният ми пазител из далечните земи
ПРЕДГОВОР
„Дългът на костите“ ми предостави безценна възможност да прекъсна за малко нишката на една продължаваща поредица, за да създам кратка новела, занимаваща се с етап от живота на герой, комуто винаги съм искал да обърна повече внимание. Често зад важни за мен теми, по които пиша, остава повече, отколкото бих могъл да включа в конкретната книга — разкази за минали събития или за това как се е стигнало до определено нещо. Тази история хвърля светлина върху именно такова минало събитие.
Как е издигната границата? Какво е довело до такъв катаклизъм? „Дългът на костите“ е неизвестната история за произхода на границата, но и не само това.
За мен е важно да описвам места, които мечтая да посетя и хора, на които се възхищавам. Доставя ми удоволствие да създавам герои, които се срещат и в реалния живот — които веднага разпознаваме. А също и такива, с които мечтаем да се сблъскаме. Но най-важното е, докато пиша, героят ми да оживее. Да придобие плът. В този свят, както и в нашия, един човек, колкото и да се мисли за безпомощен и незначителен, понякога прави избор, който променя света му — при това не винаги към по-добро.
Ето за това става въпрос.
Исках да разкажа историята на една такава млада жена на име Аби. Нейният живот е в чужди ръце. Тя е подвластна на сили, пред които е безпомощна и които не разбира напълно, камо ли да може да овладее. Но преди всичко, отчаяно се нуждае от помощ.
Тук е вплетен и разказът за живота на младия Зед, достигнал до висините на своето могъщество като магьосник във вихъра на великата битка за бъдещето не само на неговия народ, но и на целия свят. Той държи живота и смъртта в ръцете си, но въпреки това е безпомощен пред желания, които не може да изпълни — както на жената, нуждаеща се от помощта му, така и свои собствени. В тъканта на разказа е вплетена и историята на едно дете. Носена на крилете на измяната, идва жена, белязана с дълга на костите.
Нека читателят се запита как би постъпил, ако се сблъска с дилемите на Аби и Зед. Какъв би бил неговият избор?
Това не е само разказ за това как се е появила границата, а и за зората на света, в който ще се родят Ричард и Калан.
— Какво имаш в торбата, скъпичка?
Докато следваха безкрайния път покрай насипи, бастиони, кули и мостове, озарени от гаснещото слънце, Аби не откъсваше очи от далечното ято лебеди — нежни бели пръски на фона на високите мрачни стени на Кулата. Зловещият призрак на огромната сграда я бе следил през всичките дълги дни на очакване. Извърна се към прегърбената старица отпред.
— Прощавай, попита ли ме нещо?
— Какво имаш в торбата, викам. — Докато се мъчеше да надзърне вътре, езикът й обходи една дупка в устата, зейнала на мястото на някогашен зъб. — Нещо ценно ли?
Аби притисна торбата от зебло до гърдите си и се дръпна по-надалеч от ухилената баба.
— Нищо особено, малко личен багаж.
Откъм мержелеещата се пред тях масивна решетка на входа се зададе офицер с цяла гвардия ординарци, адютанти и стражи. Макар да имаше достатъчно място за войниците, Аби и другите посетители, които чакаха оттатък каменния мост, се притиснаха плътно един в друг. Офицерът крачеше с невиждащ поглед и не отвърна на поздравите на часовите, които едновременно отдадоха чест с юмруци до сърцата.
Кулата бе потопена в постоянен поток от влизащи и излизащи войници от различни националности, сред които и часови от градската стража на ширналия се в ниското Ейдиндрил. Някои изглеждаха уморени от път. Униформите на други носеха следите на скорошни битки и бяха потънали в прах, нагар и кръв. Аби мерна дори две войничета от родината си — Пендисан. Видяха й се съвсем деца, но белязани с тънкия воал на подранило юношество, като змия, сменила без време кожата си, за да се скрие отдолу изподраната й зрялост.
Докато чакаше, Аби можа да зърне цял куп важни личности, които никога не си бе представяла, че ще срещне: магьосници, съветници и дори Изповедник. Почти от всеки завой на стръмния път към Кулата се откриваше възхитителна гледка към величествения белокаменен Дворец на Изповедниците. Там бе седалището на Съвета на Средната земя, представляван лично от Майката Изповедник. Там живееха и самите Изповедници.
Аби бе виждала Изповедник само веднъж в живота си, преди десетина години. Жената бе дошла при нея и майка й и тогава малката Аби не можа да откъсне очи от дългата й коса. Освен майка й никоя жена в родното градче на Аби — Заево — не бе достатъчно високопоставена, та да може да носи дълга коса, пък макар и до раменете. Кестенявата коса на Аби едва покриваше ушите й — толкоз.
Докато прекосяваше града на път за Кулата, Аби не можеше да не зяпа с ококорени очи дамите с коси до раменете, че и по-дълги. Но косата на жената, която отиваше в Кулата, облечена в семплата черна изповедническа рокля, стигаше почти до кръста й.
Аби искаше да се възползва от рядката възможност да се наслади на прелестните коси и на жената, която бе достатъчно високопоставена, за да ги притежава, но трябваше да падне на коляно като всички други на моста. И пак като тях се страхуваше да повдигне сведената си глава към нея, за да не се засекат погледите им. Говореше се, че погледне ли те Изповедник, ако си късметлия, ще си изгубиш ума, ако ли не — ще се простиш с душата си. Макар майката на Аби да я убеждаваше, че това не е вярно, че подобен ефект е възможен само при съзнателно докосване от страна на Изповедника, Аби нямаше желание да изпробва истинността на това твърдение точно днес.
Старицата пред нея бе навлечена с няколко фусти, най-горната от които къносана, и увита в огромен тъмен шал. Тя изчака войниците да отминат и се наведе към Аби.
— Дано да носиш кост, скъпичка. Както чувам, в града се намират хора, дето могат да ти продадат каквото ти трябва. На съответната цена, разбира се. Магьосниците не вземат осолено свинско месо наместо пари. Осолено свинско те си имат. — Плъзна поглед към хората край тях, за да се убеди, че са потънали в собствените си мисли. — По-добре си продай вещите и се надявай да вземеш за тях достатъчно като за кост. Притрябвали са им на магьосниците парцалите на една селянка. Рядко се среща някой магьосник да ти стори услуга. — Погледна скришом отдалечаващите се войници, които вече бяха прехвърлили моста. — Май това важи дори за ония, дето си вършат съвестно работата.
— Искам само да поговоря с тях, това е.
— Както чувам, осоленото свинско няма да ти стигне дори за разговор. — Старицата проследи с поглед как ръката на Аби се опитва да покрие гладката кръгла повърхност под зеблото. — Нито пък делвата, дето си направила. Това е то, нали, миличка? — Кафявите й очи, потънали в маската от сбръчкана кожа, се спряха отново върху Аби, този път по-пронизителни от преди, без следа от насмешка и веселост. — Делва ли е?
— Аха — отрони Аби. — Сама я направих.
Старицата се усмихна невярващо и напъха под вълнения шал, с който бе омотала главата си, сребрист кичур къса коса. Безформените й пръсти се вкопчиха в ръкава на алената роба на Аби и се опитаха да
