мига, в който водата я охлаждаше и всичко това бълбукаше и кипеше във въздуха в пулсираща заплаха.
Вцепенената Аби пусна момиченцето на песъчливия бряг.
Две малки ръчички се протегнаха напред.
— Тати.
От такова разстояние не би трябвало да я чуе, но той я чу.
Обърна се. Изглеждаше по-величествен от самия живот, потопен сред магия, каквато Аби виждаше с очите си, но не можеше да проумее. В същото време беше по човешки уязвим пред зова на сърцето си. Погледна дъщеричката си, застанала до Аби и очите му плувнаха в сълзи. Човекът, който толкова пъти се бе съветвал с духовете, изглеждаше така, сякаш за пръв път вижда призрак.
Скочи от скалата и се втурна напред. Когато стигна до дъщеря си и я притисна на сигурно място до сърцето си, малката най-сетне даде воля на събрания ужас и зарида неудържимо.
— Спокойно, всичко е наред, малката ми — успокояваше я Зед. — Тати вече е тук.
— О, тати — ридаеше тя, заровила главица във врата му, — те измъчваха мама, бяха толкова зли, причиниха й толкова болка…
— Знам, скъпа, знам — зашепна нежно той.
Аби едва сега забеляза застиналите встрани Делора и Майката Изповедник. В очите им блестяха сълзи. Макар да се радваше за магьосника и дъщеря му, гледката само усилваше бодежа в гърдите й и я караше да осъзнава още по-осезаемо своята загуба. Болката спираше дъха й и подхранваше горещите й сълзи.
— Спокойно, скъпа, всичко е наред — повтаряше магьосникът. — Вече си в безопасност. Тати няма да позволи да ти се случи нищо лошо. Тук си на сигурно място.
Зед се обърна към Аби. Едва бе успял да се усмихне щастливо през сълзи и малката бе заспала.
— Малък номер — отвърна той на незададения въпрос в очите на Аби. — Има нужда от почивка. Аз пък трябва да довърша започнатото.
Подаде й спящото дете.
— Би ли я отнесла у вас, за да поспи, докато свърша тук? Моля те, сложи я в кревата и я завий добре, за да е на топличко. Нека се наспи хубаво.
Замислена за съдбата на собствената си дъщеря в ръцете на безжалостните зверове, тя можа само да кимне и се отправи да изпълни заръката му. Радваше се за него и дори изпитваше гордост, задето спаси детето му, но докато тичаше към дома си, жестоката истина, че не успя да помогне на своето семейство, се стовари върху нея с цялата си убийствена тежест.
Положи отпуснатото телце на спящото момиченце в леглото. Спусна пердето на прозореца. Не можа да се въздържи и погали копринената косица, после целуна малкото челце и едва тогава излезе от стаята, оставяйки детето потънало в блажен сън.
Изпълнила задължението си към дъщерята на Зед, Аби се втурна обратно към брега. Беше решила да помоли Зед за още мъничко време, за да се върне да потърси своето чедо. Страхът за Джана гризеше сърцето й. Над магьосника тегнеше дълг, който той още не се бе погрижил да изпълни.
Спря задъхана до брега. Загледа се в извисяващия се над водата магьосник, около който танцуваха бесния си танц светлини и сенки. Беше виждала магия достатъчно пъти, за да знае, че е опасно да се приближава в такъв момент. До слуха й достигнаха магическите заклинания. Макар точно тези думи да не й бяха познати, различи характерния ритъм на призоваващи магия слова, на фрази, предназначени да извикат на живот страховити сили.
В пясъка наблизо бе начертаната Милост — по начина, по който я беше нарисувал преди време в Кулата. Милостта, с която трябваше да призове едновременно световете на живите и на мъртвите. Беше описана с искрящ чисто бял пясък, открояващ се отчетливо на фона на тъмния бряг. Дори само видът на този символ хвърляше Аби в ужас, камо ли да се замисли за значението му. Около Милостта имаше внимателно очертани със същия искрящ пясък магически заклинания и геометрични форми.
Тъкмо се канеше да извика магьосника, когато зад нея пристъпи Делора. Аби подскочи от изненада.
— Не сега, Абигейл — прошепна чародейката. — Не го притеснявай точно в тази част.
Тя с неохота се подчини. Майката Изповедник също беше там. Аби прехапа долната си устна, загледана в магьосника, чиито ръце раздираха мрака. Сред танцуващите сенки се извиваха искрици цветна светлина.
— Но аз трябва да говоря с него. Не успях да намеря семейството си. Той е длъжен да ми помогне. Да ги спаси. Дългът на костите трябва да бъде изплатен.
Другите две жени се спогледаха.
— Той ти даде възможност, Аби, даде ти време — каза Майката Изповедник. — Опита се. Направи каквото бе по силите му, но сега е време да помисли и за останалите.
Майката Изповедник пое ръката й в своята, чародейката я прегърна през раменете, а Аби зарида от мъка край реката. Предаде се на отчаянието си. Не трябваше да свършва така, не и след всичко, което преживя, не и след това, което направи.
Магьосникът, разперил ръце, призоваваше още светлина, още сенки, още магия. Реката се завъртя около него. Съскащата сфера във въздуха се спусна ниско над водата и засвистя още по-силно. От нея се разхвърчаха пръски светлина.
Над хълма зад Д’Харанския лагер се надигна слънцето. Тук реката бе по-тясна и Аби забеляза движение зад дърветата на другия бряг. Мяркаха се хора, но мъглата ги плашеше и не им позволяваше да излязат от гората.
Някъде там, на отсрещния хълм в края на гората, се появи друг магьосник. Хвърли камък и скочи връз него. Нави ръкавите на робата си и разпери ръце във въздуха, разпращайки около себе си фонтан от искри. Аби си мислеше, че силното утринно слънце ще заслепи предизвиканите илюминации, но уви.
Не издържа.
— Зед! — провикна се тя през реката. — Зед! Моля те, ти ми обеща! Нали намерих дъщеря ти! А какво ще стане с моята? Моля те, не го прави, докато тя е там.
Зед се обърна и я погледна, сякаш много от далеч. Сякаш от друг свят. Беше приласкан в прегръдката на мрачни форми. Пръсти от черен дим се протягаха към лицето му и искаха да спечелят обратно вниманието му, но вместо към тях, той гледаше към Аби.
— Съжалявам. — Въпреки разстоянието Аби чу ясно прошепнатите думи. — Дадох ти време да се опиташ да ги намериш. Повече не мога да отделя, иначе хиляди майки ще ридаят за рожбите си — майки живи и майки, взети в света на духовете.
Аби нададе изпълнен с болка вик, а магьосникът се върна към работата си. Двете жени се опитаха да я успокоят, но за мъката й утеха не можеше да има.
Хълмовете бяха разтърсени от гръмотевичен тътен. Заклинанието на Зед отекна надалеч от шумната глъчка, която се разля надолу по долината. Към небето се изстреляха залпове ослепителна светлина. Гледката бе объркваща — светлината на магията се сля със слънчевите лъчи.
Отвъд реката към Зед се стрелна противодействаща магия. Ръкави от светлина се заизвиваха като дим, който се плъзна надолу и се сля със светлината, озаряваща Зед. Мъглата, обвиваща двата бряга, мигом се вдигна.
В отговор на това Зед рязко вдигна ръце. Забоботи сияеща, тътнеща пещ от разтопена светлина. Върху нея се изливаше вода, която я докосваше с неистов съсък и дим. Въздухът възнегодува с пронизителен вой.
Зад магьосника оттатък реката земята почерня от Д’Харански войници, пред които вървяха редици пленници. Въздухът се изпълни с викове на ужас. Хората за миг забавиха ход, разколебани от магията на Зед, но вражеските копия и мечове ги подтикваха да вървят. Аби видя как неколцината, отказали да се подчинят, бяха повалени на земята. Чули предсмъртните им викове, останалите забързаха уплашени, като стадо овце, нападнато от вълци.
Ако планът на Зед се провалеше, войската на Средната земя щеше да нахлуе в долината и да влезе в схватка с врага. Пленниците щяха да останат по средата.
Вниманието на Аби бе привлечено от тъмна фигура на отсрещния бряг, която влачеше след себе си нещо като дете. Изведнъж я обля леденостудена пот. Беше Мариска. Аби напрегна очи и се взря зад нея. Не! Изключено!
