из отстъпващата зелена стена от трептящ огън, се мятаха и извиваха, молеха се, мъчеха си да избягат от света на мъртвите.
В един миг разбра какво представляваше тази стена от зелен огън — смъртта, извикана на живот.
Магьосникът бе посегнал на границата между световете.
Аби изгуби всякаква представа за време. Носеше се из странната светлина, където такова понятие не съществуваше, както нямаше и нищо постоянно, материално. Нямаше нищо познато, към което човек да отнесе усещанията си.
Стори й се, че стената спира пред редицата дървета на отсрещния хълм. Гората, през която вече бе преминала и където бе оставила да виси като трептяща завеса, бе почерняла и съсухрена от допира със самата смърт. Дори тревата, над която бе прелетяло мрачното присъствие, бе обгоряла и почерняла като от жежко лятно слънце по пладне.
Зелената завеса постепенно угасна. Докато Аби се взираше в нея, тя затрептя лекичко, ту ставаше видима, ту избледняваше. В един миг заблестя като разтопено стъкло, после угасна до бозаво, сякаш въздухът бе докоснат от мараня.
От двете страни настъпваше стена от смърт, вилнееща из света на живота.
Аби осъзна, че отново чува гласа на реката, онези утешителни, познати, плискащи и ромолящи звуци, които бе слушала през целия си живот, но на които почти не беше обръщала внимание.
Зед скочи от камъка и й подаде ръка. Тя се вкопчи в нея, търсейки подкрепа срещу замайването в главата си.
Магьосникът щракна с пръсти и камъкът, върху който допреди малко бяха стояли, хвръкна във въздуха. Аби ахна от почуда и страх. В един невероятно кратък миг, толкова кратък, че Аби се съмняваше че изобщо го е забелязала, Зед протегна ръка и хвана камъка. Той се бе смалил и бе станал по-малък от яйце. Пъхна го в джоба си и смигна на Аби. Тя си помисли, че по-странна реакция от неговата не би могла да си представи — стори й се по-необичайно дори от смалилия се камък в джоба му.
На брега ги чакаха Майката Изповедник и чародейката. Когато Аби се приближи до тях, те й подадоха ръце, за да й помогнат за излезе от водата. После помогнаха и на Зед.
Делора имаше мрачен вид.
— Защо не се движи, Зед?
На Аби й прозвуча повече като обвинение, отколкото като въпрос. Както и да е, Зед го пропусна покрай ушите си.
— Толкова съжалявам, Зед — отрони Аби. — Вината е моя. Не биваше да я оставям сама. Трябваше да остана при нея. Наистина съжалявам.
Магьосникът като че изобщо не я чу. Очите му не се откъсваха от стената на смъртта, извисяваща се от другата страна на реката. Пръстите му се плъзнаха нагоре към сърцето, сякаш вътрешно бе взел някакво решение. Със здраво стиснати зъби и мрачно изражение, той бе олицетворение на съсредоточението.
Във въздуха се чу притъпен пукот и измежду дланите му изригна огън. Протегна ръце напред сякаш правеше жертвоприношение. Аби и двете жени едновременно вдигнаха ръце пред лицата си, за да се предпазят от горещината.
Зед вдигна движещата се топка течен огън. Тя нарастваше между дланите му, подскачаше и се въртеше, бучеше и съскаше с ярост.
Трите жени отстъпиха пред нажежения гняв. Аби бе чувала за съществуването на подобен огън. Майка й го бе споменавала с потаен шепот: магьоснически огън. Още тогава, без да го е видяла и без да знае как изглежда, прошепнатите думи оформиха в главата й картина, от която тръпки я побиваха. Магьосническият огън бе проклятието на живота, извикано на живот като бич срещу врага. Това тук не би могло да бъде нищо друго.
— Задето уби моята любов, моята Ерилин, майката на нашата дъщеря, както и всички други невинни и обичани хора — прошепна Зед, — ти изпращам, Панис Рал, дара на смъртта.
Магьосникът разтвори широко ръце. Течният синкавожълт огън, освободен от своя господар, се понесе напред, набра скорост и с тътен полетя към Д’Хара. Докато летеше над реката, се превърна в гневна светкавица, устремена към своята цел, виеща в безумна ярост. Водната повърхност заблестя в хиляди искрящи точици.
Магьосническият огън облиза горният ръб на уголемяващата се зелена стена. При допира на двете, нагоре изригна зелен пламък, който полетя след магьосническия огън, следвайки го като пушек след пламък. Страховитата смесица се понесе към хоризонта. Всички стояха като гръмнати и не откъсваха поглед от ставащото пред очите им, докато кълбото не се скри в далечината.
Когато побледнелият и изтощен Зед се обърна отново към тях, Аби се вкопчи в робата му.
— Толкова съжалявам, Зед, не биваше…
Той я накара да замълчи с пръст върху устните й.
— Има едни хора, които искат да се видят с теб.
Той кимна с глава. Тя се обърна. Край храсталака стоеше Филип, стиснал Джана в прегръдката си. Аби ахна, зави й се свят от неочакваната радост. Филип й се усмихна с добре познатата й усмивка. От другата му страна стоеше баща й, който също изглеждаше щастлив.
Аби протегна ръце и се втурна към тях. Джана сбърчи личице и се притисна към баща си. Аби се строполи на земята пред дъщеря си.
— Това е мама — каза Филип на малката. — Просто си е купила нови дрехи.
Отпърво Аби си помисли, че Джана е изплашена от червената кожена униформа, но в следващия миг осъзна какво гледа. Усмихна се през сълзи, откачи плитката от косата си и я захвърли надалеч.
— Мамо! — извика Джана, разпознала усмивката й.
Аби обви с ръце дъщеричката си. Заливайки се от смях, я запрегръща тъй силно, че малката изпротестира от болка. Аби усети любящата ръка на Филип върху рамото си. Изправи се и го прегърна, сълзите задавяха гърлото й. Баща й я погали по гърба, докато тя стискаше с все сила ръчичката на Джана.
Зед, Делора и Майката Изповедник ги поведоха към чакащите горе на хълма хора. При освободените пленници ги очакваха войници, повечето офицери, които Аби бе виждала, още неколцина жители на Ейдиндрил и магьосникът Томас. Там беше и цяло Заево — хората, които се бяха отнасяли неблагосклонно към Аби, дъщерята на чародейката. Но това бяха нейните земляци, хората, които копнееше да види освободени.
Зед отпусна ръка на рамото й. Аби с изненада видя, че кестенявата му коса сега е прошарена. Дори без огледало знаеше, че с нейната е станало същото след това пътешествие отвъд света на живите, където двамата бяха престояли известно време.
— Това е Абигейл, дъщеря на Хелза — провикна се магьосникът към насъбралото се множество. — Тя дойде в Ейдиндрил да ме извика на помощ. Макар да не притежава магия, именно на нея дължите свободата си. Тя ви обичаше достатъчно, за да дойде да се моли за живота ви.
Като не се откъсваше от прегръдката на Филип и не изпускаше Джана от ръката си, Аби плъзна поглед първо към магьосника и чародейката, после към Майката Изповедник. Майката Изповедник й се усмихна. Аби възприе това като липса на съчувствие, имайки предвид факта, че Зед току-що бе изгубил дъщеря си. Опита се да го изрече.
Усмивката на Майката Изповедник грейна на устните й.
— Не си ли спомняш? Нима си забравила какво прозвище сме му измислили?
Объркана от зашеметяващия развой на събитията, Аби не я разбра. Майката Изповедник и Делора я поведоха напред, покрай гроба, където бе заровила отново костите на майка си, към родния й дом.
Майката Изповедник отстъпи встрани и отвори вратата на спалнята. Аби ококори невярващо очи. Там, сгушена в завивките, точно както я бе оставила Аби, в леглото, от което я бе откраднала Мариска, си спеше спокойно и дълбоко дъщерята на Зед.
— Фокусник — каза Майката Изповедник. — Така му викаме.
— Не бих казал, че сте много мили — избоботи Зед и пристъпи напред.
— Но… Как е възможно? — Аби притисна слепоочията си с пръсти. — Не разбирам.
Зед вдигна ръка към тялото, отпуснато безжизнено край задната врата. Беше Мариска.
— Когато ни разведе из къщата първия път, поставих някои капани — обясни Зед. — В случай, че влезе
