безпорядък. Кремове и парфюми бяха оставени отворени. Следи от пръсти личаха върху разсипана пудра за лице.
Беше й все едно и как е облечена. Рени бе изоставила корсета си и носеше само долна риза и блуза, а понякога оставаше по копринената си роба. Прекарваше времето или като седеше в продължение на часове на един стол с права облегалка до прозореца и наблюдаваше движението по Бродуей, без да привлича внимание към себе си, или като дремеше неспокойно. Бродеше из покоите си като дух, с почти безизразно лице, и без съзнателни мисли в главата си.
— Тревожа се за нея — каза госпожа Кавано на Джарет. — Казвам ви, че това не е естествено. Тя като че ли не обитава стаята си, а витае в нея. Едва ми продумва, като влизам и излизам. Съпругът ми вижда същото нещо, когато прибира подноса. Дори не се срамува от състоянието и облеклото си.
Джарет също бе загрижен, но не даде никакъв отговор. Госпожа Кавано се бе оплакала по същия начин и предишния ден. Но той не можеше да освободи Рени, докато бе в това състояние.
— Молила ли е да се срещне с Холис?
— Нито дума за него.
— Ще й позволя да излезе веднага щом стане безопасно. Нямам никакви новини от няколко дни. Не знам какво става в „Сейнт Марк“, също като вас. — Той се отпусна тежко върху един от кухненските столове. Госпожа Кавано бутна чаша горещо кафе към него. — Може би ще трябва да отида до там.
— Шерифът Стоун не е ли изпратил някой да ви повика?
Джарет си задаваше същия въпрос. „Ами ако Итън беше твърде болен, за да помоли за помощ? Щеше ли Майкъл да му се обади за помощ, или щеше да предпочете той да остане и да пази сестра й?“ Джарет обикновено поемаше инициативата, без да чака заповеди. Той се чувстваше неудобно, също като Рени, когато трябваше да стои затворен в къщата. Единствената разлика между тях бе в размера на затвора.
— Може би трябва да изпратим съпруга ви да доведе д-р Търнър. Той може да се погрижи за Рени, а аз от първа ръка ще разбера какво става с Итън. — Джарет вдигна чашата си и се усмихна на готвачката. Планът изглеждаше добър.
Късно същата вечер Джарет почука на стаята на Рени. След няколко секунди ключът се показа изпод вратата. Когато Джарет влезе, Рени седеше на мраморната плоча на камината и сушеше косата си на слабия огън, накладен в нея. Не показа изненада от появата му в стаята й. Пръстите й влизаха и излизаха от кестенявата й коса и разделяха медните кичури, така че те се извиваха самостоятелно на оранжевата светлина зад гърба й.
— Донесох ти нещо за вечеря — каза той и вдигна таблата пред себе си. — Госпожа Кавано претопли храната ти, преди да си отиде. Каза, че по-рано не си яла нищо. — Всъщност тя му беше казала, че Рени не е хапвала нищо през целия ден. Това беше проклетото ирландско бунтарство, ето какво беше. Тя искаше да умре от глад. — Истина ли е? — попита той.
Рени не отговори.
— Къде да я оставя?
Тя не показа с нищо, че усеща присъствието му, защото нито го погледна, нито му отговори.
Джарет се приближи и остави таблата на плочата до нея. Голите й бели рамене отразяваха пламъците на огъня. Цветовете галеха кожата й, докато пръстите й продължаваха вяло да се ровят в косата й. Простата бяла долна риза, с които бе облечена, разкриваше босите й стъпала, прасците и костите й, които бяха някак по-изпъкнали, отколкото преди седмица. Робата й лежеше захвърлена върху креслото. Джарет я взе и й я подхвърли. Тя не се и помръдна, за да я хване, и когато част от ръкава попадна в огъня, тя го остави да гори.
Джарет издърпа робата, занесе я в банята и потопи димящия ръкав в студена вода. Простря я върху един стол, за да съхне, и се върна.
— Твоят лунатизъм не предизвиква никакво съжаление — каза той, сядайки в креслото. Простря крака към огъня и скръсти ръце в скута си. Топлината бе добре дошла; в нощния въздух се усещаше влажен студ, който бе проникнал и в стаята. — Може и да си направила на глупачка госпожа Кавано със странностите си, но сега, когато и аз ги видях, изобщо не съм впечатлен.
— Можете да мислите каквото си искате, господин Съливан. Както винаги.
Той бе повече окуражен от второто й изречение, отколкото от първото. Глухата безизразност в гласа й бе тревожна, но леката подигравка показваше, че има признаци на определено съживяване.
— Канех се да повикам д-р Търнър днес. Но преди малко повече от час съпругата му дойде отново. Тя ще се погрижи докторът да те прегледа утре, ако преценя, че е необходимо. Казах й, че ще я уведомя за решението си.
Пръстите на Рени замряха в косата й.
— Има ли новини за Итън? Майкъл?
— Сестра ти е била болна миналата нощ, но сега е абсолютно здрава. Очевидно е била поразена от същото нещо като Итън.
Бе невъзможно да се предизвика интересът й.
— О? — се отрони само от устата й.
Джарет отпусна глава на извитата облегалка на креслото. Разгледа подредените на полицата над камината снимки. Повечето бяха официални портрети на цялото семейство, заедно с Джей Мак. На някои бяха Рени със сестрите си, на други — само Рени и Майкъл. Само на една снимка Рени беше сама. Качеството на най-новите снимки бе изключително високо. Мрачното изражение на Рени контрастираше с блестящите й очи и свежата кожа, излъчваща светлина. Той я посочи.
— Направена е, за да запечата някое специално събитие така ли?
Тя проследи посоката на погледа и на ръката му.
— Годежът ми с Холис. Направи я Джени Маршал.
— Съпругата на Лоуган? Мислех, че се казва Кети.
— Снаха му. Съпруга е на брат му Кристиян.
— Кристиян Маршал, бояджията ли?
— Мисля, че той предпочита термина художник — сухо каза тя, — но както и да е, същият.
— Той също ли ти е съсед? — Джарет осъзна, че може да измине сто квадратни мили на запад от Мисисипи, без срещне човек с родословие. Всички се бяха скупчили в Манхатън. Двамата с Рени наистина бяха от различни светове. — Минахме ли през двора му онази нощ?
Рени килна глава на една страна, като внимателно търкаше с кърпа влажните, виещи се крайчета на косата си.
— Повече не обсъждам този въпрос с теб.
Джарет съобрази, че се бави твърде дълго. Усети, че а губи.
— Итън е бил отровен — каза той. — Може да е било предназначено за Майкъл. Никой не е съвсем сигурен. Тя е приела съвсем малко от отровата. Станало й е лошо, когато с пила чай. След това се е оплакала на д-р Търнър, че много й се пуши. Това му е подсказало вида на отровата.
Раздразнена, че той не съобщава веднага всичко, Рени сключи перестите си вежди:
— Как му е подсказало?
— Отровата е била никотин в количество, достатъчно да причини спазми и гадене на Итън. Майкъл е поела малко с чая си. Достатъчно, за да се разболее, но без дълготраен ефект, като изключим желанието да започне отново да пуши.
— Така, това е станало — каза Рени. — А сега ми кажи кой го е направил.
— Изглежда, че сме разчитали твърде много да се срещнем лице в лице с Хюстън и не сме помислили достатъчно и за Дитра. От години се говори, че Дитра е убила първия си съпруг с лекарства. Баща й е притежавал аптека в Сейнт Луис Тя е израснала край прахове и отрови.
— Значи са я хванали? И опасността е отминала?
Той поклати глава.
— Не. Нищо не се знае със сигурност. Вероятно тя работи като служителка в хотела. Това е единственият начин, по който би успяла да сложи отрова в храната, предназначена за апартамента им. Утре семейство Търнър ще обядват в „Свети Марк“. Ако Ди е там, те ще могат да я идентифицират, след като вече им описах външността й.
