кратки и резки напътствия на Рени как да язди по трудния терен. Веднъж Рени помоли да спрат, за да може да се облекчи. След това Джарет започна да спира през равни интервали. Навярно правеше това, за да не му се налага да чува гласа й — реши Рени.
Небето бе ослепително синьо, но красотата му не й въздействаше. Имаше главоболие от непрестанния блясък на слънцето и снега в очите й. Когато се опитваше да ги закрие с ръка, не успяваше да се задържи в седлото. Страхуваше се обаче да ги затвори изцяло.
В един момент, когато пътеката бе достатъчно широка. Джарет задържа Зили, така че конете се изравниха. Без да каже дума, той взе шапката от главата на Рени и на нейно място сложи своята. Нагласи периферията така, че сянката да пада върху очите й, след което отново пришпори Зили. Веднага след това Рени видя модерната си кожена шапка да лети и се търкаля надолу по склона. Стори й се, че той промърмори:
— Най-проклетото нещо, което някога съм виждал. — Но не беше сигурна, че наистина го бе чула.
От време на време преминаваха под бяло-зелен свод от покрити със сняг клони на боровете. Клоните се люлееха нагоре-надолу от движението им и ръсеха сняг върху главите им. Рени поглеждаше нагоре, унесена от спокойната красота на това съчетание от бяло и зелено. Изведнъж доста голяма буца сняг се изсипа право в лицето й. Тя се закашля, плюейки сняг и борови иглички, и избърса снега от лицето. Когато замъгленото й зрението се проясни, забеляза, че Джарет бе спрял и гледаше назад към нея, но този път не с търпелив израз на лицето, нито със злобен присмех, а със странен, почти снизходителен израз в очите. Този израз изчезна в момента, в който Рени го долови. Реши, че се бе заблудила.
Достигнаха до Икоу Фолс в ранния следобед. Няколко глави се обърнаха след тях, докато яздеха по главната улица. Един търговец, който метеше пред магазина си, помаха на Джарет. Рени държеше главата си наведена между присвитите рамене. Когато наближиха „Бендърс“, тя спря коня си. Джарет също спря.
— Какво правиш? — попита той.
— Тук съм отседнала.
— Не, не си. — Той вдигна ръка, прекъсвайки я. — Няма да спорим!
Тя всъщност нямаше енергия да спори.
— Добре.
Джарет реши да направи малка отстъпка.
— Ще кажа на Джоулин къде може да те намери. — Той слезе от коня, върза Зили и товарния кон и изчезна в бара. След няколко минути Джоулин се появи с него на тротоара.
Сърдечната й усмивка бе в контраст с разтревожения израз на очите й, вперени с въпросителен вид в лицето на Рени.
— Ще дойда да те видя по-късно днес — каза тя. — Просто за да се уверя, че си добре.
Рени кимна.
— Ще ми бъде приятно.
Джоулин сложи ръка върху ръкава на Джарет и леко стисна ръката му.
— Ще видя и ти дали си добре.
— Нямам нужда от милостиня — каза той, дръпвайки се от тротоара. Рени забеляза, че Джоулин не обърна никакво внимание на студенината и резкия му тон.
— Това не е милостиня — каза Джоулин. — Аз съм ти приятелка.
Той спря, обърна се и леко целуна Джоулин по бузата.
— Не ми позволявай да забравям това — каза той.
— Не се безпокой. — Тя помаха с ръка на Рени. — Не му разрешавай да те тормози, мила!
Рени кимна колебливо. Тя вдигна ръка, помаха на Джоулин за довиждане и отново подкара Албион. Неочакваното неприятно усещане в стомаха едва ли се дължеше на глад.
Когато наближиха пансиона на мисис Шепард, Рени отново забави коня си.
Джарет се обърна и отсече нетърпеливо:
— Сега пък какво има?
— Няма ли да отседна тук?
— Не. Казвал ли съм такова нещо?
— Не. Аз само предположих. Но къде…
— При мен. — Без да се обръща, за да види дали Рени го следва, Джарет пришпори Зили и потегли.
Рени го настигна с кобилата си.
— Няма ли да е по-добре, ако остана при мисис Шепард.
— Много по-добре! Само че тя няма свободни места. Така е винаги когато снегът започне да вали. Всеки златотърсач, който може да си го позволи, свива палатката си и наема стая при нея. Освен това Джоулин знае, че ще бъдеш при мен.
— Не мисля, че искам да остана при теб.
Той сви рамене.
— Нищо не те задържа в Икоу Фолс. Можеш да тръгнеш за Денвър по всяко време. Дъфи беше в Бендърс. Когато изтрезнее, ще ти помогне да се върнеш.
— Няма да се върна в Денвър. Имам намерение да отида до пролома Джъглър.
— Не. Поне не днес.
Недоволната въздишка бе признание за поражението й. Тя погледна нагоре към наклона, който им предстоеше да изкачат.
— Предполагам, това означава, че оставам при теб.
— Предполагам.
Те бяха живели в една къща преди. Гледайки малката постройка от дървени трупи, на Рени не й бе трудно да се досети колко по-различни щяха да бъдат нещата сега. Отвън грубо построената барака изглеждаше с размерите на гостната стая у дома й. Отвътре беше още по-тясна. Каменното огнище заемаше почти цялата дължина на едната стена. Малка маса с два стола — единият от тях леко наклонен поради различната дължина на краката му — бе поставена до огнището. Имаше умивалник и помпа за вода, голяма желязна печка, няколко рафта на стената с различни чинии и чаши на тях и килер, пълен главно с консерви. На пода пред плетения люлеещ се стол бе постлана парцалена черга, изтрита по края и с кални стъпки в средата. Малката пейка под прозореца бе единственото място, на което можеше да се седне, с изключение на столовете.
Тясна и грубо скована дървена стълба срещу камината водеше към платформата на горния етаж. Недалеч от стълбата се виждаше завеса, която отчасти скриваше дървената част. Като че ли това не бе очевидно, Джарет отбеляза, че тоалетната била навън.
— Дървата са там — каза той, посочвайки брезентовото платнище над камината. — Има повече навън, зад къщата, най-добре да накладеш огън, докато се погрижа за конете и внеса останалите неща. Можеш да направиш това, нали?
Тя кимна.
— Добре. — Той взе шапката от главата й и я нахлупи на своята, след което излезе навън.
Рени затвори след нето и се облегна с гръб на вратата.
— Да, мога да наклада огън — промърмори тя на себе си. Но не знам дали имам достатъчно сила да драсна клечка кибрит, а какво остава да вдигна една цепеница. — С усилие се отблъсна от вратата, преди да се строполи на пода пред нея. Механично, мислейки само за задачата, която трябваше изпълни, Рени успя някак да запали огън до момента, в който Джарет се върна.
Той провери работата й, донесе още малко дърва изпод навеса и запали и печката.
— Можеш ли да качиш нещата си горе?
Той погледна скептично към стълбата, но тя каза геройски:
— Ще го направя. — След това взе багажа си и завивките. — Ти къде ще спиш?
Той продължаваше да разопакова хранителните продукти и след като свърши, мълчаливо посочи към пейката под прозореца.
Рени погледна първо късия перваз и след това тясната пейка.
