— Дай ми това — каза той, въздишайки с облекчение. Нямаше смисъл да й се кара за изчезването. Тя се опитваше да бъде полезна. — Влез в палатката. Можеш да вземеш лампата със себе си. Аз ще имам достатъчно светлина до огъня.
Тя запристъпва от крак на крак в минутно колебание.
— Няма да ходя никъде — каза той.
— Добре — каза най-после тя. Взе лампата и се мушна и палатката.
Огънят на Джарет бе по-скоро за да държи настрана животните, отколкото за топлина. Той изчака пламъците да се разгорят достатъчно и отиде да се погрижи за конете. Докато работеше, очите му се стрелкаха към палатката. Рени се виждаше като силует зад платнището.
Бе свалила палтото и роклята си и си бе разпуснала косата. Извивката на сянката й очертаваше идеална фигура. Той виждаше отчетливо линията на рамото и ръката, овала на гърдите и очертанията на тънката й талия. Виждаше, че търси нещо в куфара си с трескави движения, докато намери онова което й бе нужно. Тя се наведе напред, съвсем близо до процепа на палатката и Джарет видя как ръката й се плъзна навън в снега. Загреба шепа сняг и се скри отново. Тогава с гъба в едната ръка и сняг в другата, Рени започна бързо да търка тялото си с резки и отчаяни движения. Джарет отмести поглед встрани.
Когато Джарет свърши работата си при конете, и Рени бе привършила. Той й подаде някои от личните й вещи през платнището. Докато тя обличаше фланелената си нощница той започна да подготвя мястото си за спане до огъня.
— Джарет? — извика го тя. В гласа й се чувстваше безпокойство.
— Тук съм — отвърна той.
— Какво правиш?
— Приготвям се да спя.
— Там ли ще спиш?
Той постла на земята едно от одеялата си и се обърна така, че лицето му да е осветено от пламъците.
— Това смятам да направя.
— Тогава и аз ще дойда навън.
Той се изправи.
— Остани където си, Рени. Тук ще ти бъде много студено. Ще се чувстваш по-добре в палатката.
Тя показа глава през процепа.
— Значи ще бъде студено и за теб.
— Аз съм добре.
Тя тръсна глава отрицателно, дръпна се назад и започна да събира одеялата. Спря, когато платнището на палатката се разтвори и Джарет хвърли нещата си вътре.
— Промени ли решението си? — попита тя, когато той клекна и тялото му изпълни процепа.
— Нямах голям избор. — Той пропълзя вътре, докато Рени бързо се дръпна, за да му направи място. — Сигурна ли си, че това е, което искаш?
Тя погледна настрани и приглади гънките на одеялото под себе си. Косата й падна върху рамото и закри лицето й.
— Не искам да бъда сама — прошепна тя. — Страх ме е.
Признанието й накара стомахът му да се свие. Гордата и властна Мери Рени, която признаваше, че я беше страх — това бе нещо, което никога не се бе надявал да чуе.
— Добре — каза той спокойно. — Лягай и аз ще те завия.
Това я накара леко да се засмее.
— Говориш като Джей Мак. — Тя послушно се мушна под одеялата.
— Аз не съм твоят баща, Рени.
— Знам. — Тя закопча последното копче на нощницата си, което затваряше яката високо на шията й, докато Джарет я увиваше. — Не исках да кажа…
— Зная какво искаше да кажеш — прекъсна я той сърдито.
Джарет духна пламъка на лампата и я постави вън от палатката. Затвори и завърза платнищата на входа, след което подготви своето място за спане. Метна коженото й палто и неговата куртка от овча кожа върху двамата.
Те лежаха един до друг, без да мърдат и едва дишаха. Усещаха странно неудобство и вдървеност, без да зная как да преодолеят това. Джарет никога нямаше да посегне на Рени без нейното разрешение, а Рени не знаеше как да поиска успокоение от него.
— Как ме намери? — най-после попита тя.
— Джоулин ми каза, че си тръгнала с тях. — Гласът му бе успокояващ — дрезгав шепот, който разреждаше напрежението помежду им. — Трябваше да дойда и да те намеря.
— Не смятах, че така ще стане — каза тя. — Не знаех че ще ме последваш.
— Знам.
Тя потръпна леко и след това непринудено се приближи близо до Джарет. Коленете й се сблъскаха с негови и осъзнавайки какво прави, тя започна да се отдръпва.
— Недей — каза той. — Така е добре. Можеш да останеш там, където си. Ти трепериш.
Тя започна бавно да се отпуска, стоплена както от гласа му, така и от близостта му. Сълзи започнаха бавно да текат от ъгълчетата на очите й.
— Понякога действам глупаво. — Тя говореше толкова тихо, че едва долавяше думите й. — Но аз не съм глупачка мистър Съливан.
Тъй като тя не можеше да го види, той се усмихна.
— Преди ме наричаше Джарет — каза той. — И никога не съм мислил, че си глупачка.
Тя поклати глава невярващо.
— Много любезно от твоя страна, че казваш това.
— Аз не съм особено любезен, Рени, ти би трябвало да знаеш това. Не го казвам от страх да не нараня чувствата ти. Ти наистина действа безразсъдно днес, но това не значи че си глупава. — Донякъде обвиняваше себе си, че не бе оценил дълбочината на отчаянието, което я бе тласнало към това пътуване. Ако бе разбрал това, щеше да предвиди следващата й стъпка. Това би й спестило преживяното с Том Брайтън и Кларънс Вестри. — Вече знам колко важно за теб е да на намериш баща си и какво си готова да рискуваш, за да постигнеш това. Трябваше да разбера това преди.
За момент това подхрани надеждите й.
— Значи ще ми помогнеш?
— Не съм казал това — отговори той и по-скоро усети отколкото видя разочарованието й. — По-късно ще говорим Сега трябва да спиш. Не ти ли е студено?
— Не, общо взето.
— При това време „общо взето“ не е достатъчно. Ако искаш, можеш да дойдеш по-близо.
— Аз не…
— Няма да ти направя нищо, Рени.
— Нямаше нужда да казваш това — тя бързо избърса сълзите си, втривайки солените им следи в бузите си. — Може да се окаже, че ти си единственият човек, на когото мога да вярвам.
Искаше му се да я попита за Холис Банкс, но моментът не бе подходящ. След тайнственото си заявление тя се обърна с гръб към него на една страна, запълвайки контурите на тялото му и сгушвайки се на топло до него. Леко изтръпна, когато почувства ръката му около кръста си, но щом той започна да я отдръпва, тя хвана китката му и я върна на същото място. Пръстите й се преплетоха с неговите. След минута вече спеше.
Стон на болно животно накара Джарет да се събуди. Навън конете неспокойно ровеха с копита земята. Той посегна към пушката си, напипа я в тъмнината и затаи дъх в очакване викът да се повтори. Знаеше, че подивяло от болка животно нямаше да се уплаши от огъня и можеше да нападне конете, или дори палатката. Единственият сигурен начин да сложи край на страданията му бе да прекрати живота му и Джарет бе готов да направи това.
До момента, в който осъзна, че звукът идваше от човешко същество.
