ми.
— Без мен — той започна да се отдалечава.
— Двадесет хиляди долара!
Този път той го каза:
— Върви по дяволите!
Рени не се опита да го последва. Изчака, докато той изчезна в конюшнята, след което се върна в „Бендърс“. Джоулин я чакаше.
— Успя ли да го убедиш да промени решението си?
Рени поклати глава.
— Ти беше права — каза тя и се огледа. — Къде е мистър Сидър?
— Под масата.
— Прекалено много уиски?
— Виж сама. Той е под масата.
Погледът на Рени се плъзна от мястото, което бе заемал Сидър, към пода под масата. Водачът й лежеше по гръб със затворени очи, празна бутилка от уиски лежеше до него. Гърдите му се вдигаха нагоре при всяко похъркване.
— Предполагам, че от него също не мога да очаквам помощ — каза тя отвратена.
— Какво искаш да кажеш?
— Щом мистър Съливан не желае да ми помогне, ще трябва да намеря някой друг.
— Този следобед няма да намериш никого. Няма чак толкова много луди в Икоу Фолс. Даже и в цяло Колорадо. Никой няма да тръгне при бурята, която се задава.
Рени свали палтото си и го преметна през ръка.
— Какво да правя тогава, Джоулин?
Тя сви рамене.
— Това, което повечето хора правят при тези обстоятелства — ще чакаш.
Търпението не бе едно от най-добрите й качества, но тя не сподели това с Джоулин.
— Може ли да ми покажеш стаята ми? — попита тя.
— Разбира се. По това време всички вече ще започнат да стават. Време е да се скриеш в стаята си.
Стаята, която Джоулин й показа, бе по-малка от гардеробната й вкъщи, но това нямаше значение. Имаше легло и това бе достатъчно. Когато Джоулин излезе, за да потърси Ник Бендър и да му каже за новата наемателка, Рени извади някои тоалетни принадлежности и ги сложи в чекмеджето на скрина. Навеждайки пукнатото огледало под ъгъл, които й бе най-удобен, тя извади фибите от косата си и я разреса. Когато в очите й започнаха да напират сълзи, реши, че навярно е от това, че четката я скубеше твърде много. Някой в дълбините на съзнанието й намекваше, че това не е вярно, но предпочиташе да не го формулира в ясна мисъл.
Рени свали роклята и обувките си и легна на леглото. Матракът беше мек и провиснал в средата. Под юргана беше топло. Тя се обърна на една страна и погледна през прозореца. Погледът и се замъгли отново, когато видя първите снежинки, които падаха навън. За пръв път от шест седмици потъна в сън с мисълта за някой друг, а не баща й.
Снегът валя два дни непрекъснато. Рени никога не бе виждала нищо подобно. През по-голямата част от времето си нямаше друго занимание, освен да наблюдава снежинките през прозореца и да изучава разнообразните им прищевки. Идваха на вълни, носени от вятъра, описваха кръгове и спирали и покриваха планинските върхове, боровете и Икоу Фолс. Едно въженце бе опънато от задната част на заведението до тоалетната, за да могат наемателите и клиентите да не се загубят, призовани от природата си. Златотърсачите внасяха големи буци сняг в помещението, от ботушите им се образуваха локви и снегът хвърчеше на всички страни, когато изтърсваха палтата си.
„Бендърс“ бе пълен почти непрекъснато. Златотърсачите на които бе трудно да достигнат до парцелите си, не изпитваха трудности да си пробият път до бара. В течение на два дни Рени следваше съветите на Джоулин и избягваше да се показва в шумния салон долу. Но третия ден сутринта това вече й омръзна. Слезе в салона, за да избегне скуката, и откри средство да напусне Икоу Фолс. В Ню Йорк даже не би погледнала типове като Кларънс Вестри и Том Брайтън. Но това бе Колорадо. Рени не само им обърна внимание. Тя ги нае. В ранния следобед тя и водачите й потеглиха към пролома Джъглър.
— Защо не дойде по-рано? — попита Джарет, слагайки ремъка на пушката си. Той го затегна здраво, закопчавайки кобура към крака си, и подхвърли на Джоулин чантата, която се закопчаваше към седлото.
— Направи нещо полезно! В онзи бюфет има няколко консерви. В килера ще намериш пастърма. Аз ще приготвя дрехи и завивки.
Джоулин без малко да запрати чантата срещу него. Тя не го направи, защото се безпокоеше за Рени.
— Нямаш право да ми говориш така — каза тя остро. След това отиде в кухнята в дъното на бараката, докато той се качваше на горния етаж. — Дойдох колкото може по-бързо. Изминах цели две мили, затъвайки в преспи до пояс.
Джарет се изсмя на преувеличението.
— Не трябваше да я оставяш да тръгне, ти… — продължението остана неизречено.
— Нямах особена възможност да я спра. Тя дойде тук, за да потърси помощ от теб, а не от мен, нали така? Ако знаех за намеренията й, мислиш ли, че нямаше да се опитам да я спра? Предупредих я, че никой в Икоу Фолс няма да бъде толкова глупав, че да тръгне в това време. Не помислих, че трябва да й кажа за разбойници като Том и Кларънс.
— Надявам се, че приготвяш багажа ми — извика той от горния етаж, докато прибираше дрехите и одеялата.
— Бързам колкото мога. Искаш ли брашно? Захар?
— Всичко. Там някъде има още една чанта. Напълни и нея! Ще тръгна с два коня. Ще взема моя Зил и един от конете на Дъфи. Той не си е тръгнал още от града, нали?
— Не, но не съм сигурна, че ще поиска да ти отстъпи един от конете си.
— Няма да има голям избор. — Джарет слезе по стълбите с дрехите и одеялата, навити на руло. Хвърли всичко на квадратната маса в кухнята и отиде за карабината си и амуниции.
— Докъде смяташ, че ще стигнат с нея? — попита Джоулин.
Джарет не желаеше да разсъждава по този въпрос. Добави патроните към багажа, който приготвяше Джоулин, без да отговори на въпроса й.
Джоулин потръпна, когато видя израза на лицето на Джарет. Том Брайтън и Кларънс Вестри едва ли изгаряха от амбицията да пътуват твърде дълго с Рени като камък около шията им. Джарет трябваше да е наясно с това. Щяха да я ограбят при първа възможност. Другото, което можеха да направят с нея, караше очите на Джарет да изглеждат по-студени от всичко, което Джоулин бе срещнала по пътя към бараката в този леден зимен ден.
Глава 7
Рени бе уморена. Въздухът бе така студен, че дразнеше дробовете й, така разреден, че всяко вдишване изискваше усилие. Гордостта не й позволяваше да се оплаква, а страхът я възпираше да слезе от коня. От време на време Том и Кларънс поглеждаха назад към нея и след това разменяха погледи с израз, който бе достатъчен, за да я накара да остане изправена на седлото. Само няколко часа след като напуснаха Икоу Фолс, тя вече бе готова да признае, че бе допуснала грешка. Нямаше и най-малка представа как да постъпи сега.
По време на пътуването си от Денвър до Икоу Фолс нито веднъж не бе почувствала опасения за сигурността си в компанията на Дъфи Сидър. Както във влака, така и когато бяха само двамата в дивата пустош, той се бе показал внимателен и търпелив с нея, без да става нахален. Очите му никога не се бяха
