Джарет я проследи с поглед и си каза, че това в действителност нямаше значение. Пое още една голяма глътка алкохол, усещайки как тя го изгаря отвътре, преминавайки към стомаха, след което остави бутилката на тезгяха. Въпреки че се бе опитал да се разсъни с уиски или може би точно поради това, той все още не бе в състояние да мисли ясно. Гневът беше като мъгла, забулваща разума му.
Погледна към ръката си и започна да отваря и затваря юмрука си, докато накрая престана да усеща връзката на пръстите с китката, докато започна да гледа на ръката си като че ли тя не му принадлежеше. Точно в този момент той я удари с всичка сила в стената.
Остротата на гнева му бе притъпена от болката. Джарет безстрастно разгледа кървящите кокалчета на пръстите си. Бутна настрана бутилката на Ник и отиде до прозореца. Един поглед към небето му бе достатъчен, за да разбере, че наближава снежна буря. Това вече не го засягаше. Нямаше настроение скоро да напусне Икоу Фолс. Нямаше обява за търсен престъпник, която да го интересуваше. Такава не бе имало от шест седмици. И положението едва ли щеше да се промени. Той нямаше достатъчно пари, за да преживее до пролетта. Според това, което казваше Джоулин, предната вечер той почти се бе лишил от работните си принадлежности.
Горчив смях излезе от устата му, когато погледът му се спря на дясната му ръка. „Не се безпокой за снощи!“ — си каза той. Вече се бе лишил от най-важното оръдие на труда. Седлото, конят му и пушката бяха второстепенни по значение. Не бе чудно, че така лесно ги бе изгубил.
Пътувайки с влака от Ню Йорк до Денвър, той бе спирал в Питсбърг, Чикаго, Сейнт Луис и Канзас Сити и навсякъде бе търсил съвет от местните лекари. След време пиенето бе замъглило в съзнанието му спомена за съжалението, изписано на лицата им, но никога не бе изтрило ефекта от думите им. Никой от тях не бе изразил особена надежда, че дясната му ръка някога ще се възстанови напълно.
Приятелите на Холис бяха успели напълно в намеренията си да му навредят. Той никога вече нямаше да бъде ловецът на глави, който бе някога, слуховете за проблема му бяха плъзнали наоколо. Някой ден престъпник щеше да се изправи пред него и след изстрела му щеше да си отиде необезпокоен. Със суровите си изисквания животът в планинско ранчо вече бе нещо, за което той не можеше и да помисли. Това, че парите му бяха откраднати, едва ли имаше вече значение. Той беше гонил през целия си живот една неосъществима мечта.
Мисълта за отмъщение бе занимавала мозъка му известно време, но това не беше задоволително решение. Джарет не можеше да понесе мисълта, че ще позволи на Банкс да разбере колко успешни са били гангстерските му методи. Отмъщението по самата си същност означаваше да направиш себе си уязвим, давайки на другия да разбере колко много те е засегнал. Джарет отново хвана бутилката, за да притъпи болката си. Бе приел горчивината като постоянен спътник. Това придаваше суров отблясък на тъмносините му очи през повечето време. Когато си помислеше за Рени обаче, горчивината се превръщаше в негова защитна броня.
От всички мечти, с които някога се бе залъгвал, мечтата за Мери Рени бе онази, от която му бе най- трудно да се откаже. Той бе зависим от уискито, което му даваше възможност да притъпи чувствителността на съзнанието си също така, както бе притъпена чувствителността на ръката му. Понякога това дори помагаше.
Джарет пъхна двете си ръце в джоба и леко масажира мускулите на бедрата си. На другия край на улицата вратата на бира на Болиард се разтвори рязко. Дъфи Сидър бе избутан напън от Джорджи. Само след миг той бе последван от женско кожено палто, което удивително приличаше на…
Рени сложи ръце на кръста и погледна уплашения Дъфи Сидър.
— Ти искаш да го оставиш да му се размине след всичко това, нали?
Дъфи се облегна на външната стена на заведението и извади клечка за зъби от джоба си. Яката от овча кожа скривате по-голямата част от лицето му, но нащърбената му усмивка все пак се виждаше. Клечката се вместваше отлично в пролуката между зъбите.
— Чухте, какво каза той, мис. Каза го вече няколко пъти и това е истина. Той не ви иска при себе си и това е факт. Няма значение колко свободни стаи има. Те всички са за работещи момичета, а вие май нямахте точно това предвид, като дойдохте тук.
Рени погледна към водача си.
— Мисля, че каза, че ще намерим Джарет Съливан в Икоу Фолс. Затова съм тук.
— А Джорджи ви каза, че не го е виждал от два дни. Най-вероятно Съливан преследва някого по хълмовете.
Хълмовете, към които сочеше Дъфи Сидър, изглеждаха като най-непристъпната скална крепост, която Рени някога бе виждала.
— Тогава нека го потърсим там.
— Само това остава, по дяволите! — каза той колкото може по-любезно, въртейки клечката в устата си.
Рени стъпи встрани от пътеката, за да вдигне от земята захвърления си маншон. Парченца замръзнала кал бяха полепнали върху кожата. Тя ги отстрани и пъхна измръзналите си ръце в топлата му вътрешност.
— Слушайте, мистър Сидър — каза тя търпеливо. — Наех ви, защото ми казаха, че ако искам да намеря мистър Съливан вие сте човекът, който може да ми помогне. Добре, ние сме вече в Икоу Фолс и аз не желая да приема, че това е било напразно. След като в пансиона на мисис Шепард няма свободни стаи, а мистър Болиард не желае да ми даде стая, значи трябва да опитам в „Бендърс“.
— Мис — каза учтиво Дъфи, отмествайки се от стената Той извади клечката от устата си и заговори бавно, като че говореше на дете: — „Болиардс“ е заведение с няколко работещи момичета, които го съживяват. „Бендърс“ пък е главно за работещи момичета, които продават по малко алкохол между другото. — Бръчките в ъглите на очите му станаха по дълбоки, докато гледаше към Рени. — Разбирате ли какво искам да кажа, мис?
— Че „Бендърс“ е бордей.
Дъфи леко се засмя и сложи ръка на устата си, за да прикрие дупките в нея.
— Нещо такова исках да кажа, мис.
— Разбирам.
— Ник Бендър едва ли ще прояви по-голямо желание от Джордж Болиард да ви приеме.
— Е — каза Рени след кратко мълчание, — няма да съм сигурна, преди да опитам.
Дъфи се опита да възрази, но вниманието му бе привлечено от нещо зад гърба на Рени. Вратите на бара на Бендър се бяха разтворили и един мъж излезе оттам и тръгна по пешеходната пътека към тях. Дъфи Сидър леко подсвирна.
— Проклет да съм! Мис, вие май сте родена под щастлива звезда!
Проследявайки погледа на Дъфи, Рени се обърна. Усети как стомахът й се свива от смесица на облекчение и страх. Първият етап на пътуването й бе завършил. Тя бе намерила Джарет Съливан.
Той продължи да върви към нея и спря, когато ги деляха само шест инча.
— Не мога да си представя какво ви води в Икоу Фолс — Каза той недружелюбно. — Наближава буря. — Студените му сини очи се отместиха от нея. — Това се отнася и за теб, Дъфи. Не те съветвам да оставаш тук с тази кучка.
Рени гледаше с отворена уста след Джарет, докато той се връщаше обратно в заведението на Бендър. Някакво движение на един от прозорците на втория етаж привлече погледа й. Тя погледна нагоре и видя жена, която се мъчеше да отвори прозореца.
Джоулин ругаеше ядосано тракащите крила, които не помръдваха. Знаеше, че е привлякла вниманието на жената, и не искаше да го изгуби. Неочаквано прозорецът се отвори с трясък. Двете крила литнаха рязко встрани, пропускайки порив на северен вятър в лицето на Джоулин. Тя наведе глава напън.
— Има ли нещо, с което мога да ви помогна, мис? — извика тя.
Изпод малкия навес над входната врата се чу гласът на Джарет.
— Не се намесвай в това, Джоулин — извика той. Това бе достатъчно, за да засили убеждението й, че трябва да се намеси. Сега, когато се вглеждаше отново в лицето на жената, която стоеше пред заведението
