спирали по обиден начин върху нея. Рени си спомни, че не тя бе избрала Дъфи Сидър за водач, а Итън. Той бе научил нещо за характера и репутацията на този човек, преди да се реши да го изпрати с нея. Когато Итън и Майкъл разбраха, че не могат да я накарат да се откаже от пътуването, Итън направи всичко поне то да бъде възможно най-безопасно.
Ясно бе, че Джарет не изпитваше подобно чувство за отговорност. Когато й бе обърнал гръб, навярно знаеше, че тя няма да се откаже, но не се бе погрижил да й препоръча някого. Дъфи Сидър бе намерил достатъчно бутилки за компания и не бе в състояние да я придружи по-нататък. Рени трябваше сама да намери някой друг, който да й бъде едновременно придружител и охрана по пътя към пролома Джъглър.
Мислеше, че е успяла да намери двама.
Том Райтън и Кларънс Вестри не показаха особен ентусиазъм, когато за пръв път чуха нейното предложение. Те й посочиха възможните опасности, също както Дъфи и Джарет, а преди това и Итън. Отказаха да тръгнат с всичкия й багаж, натоварен на няколко мулета, и й казаха, че ако наистина иска да пътува, трябва да се примири с по-малко удобства и да се откаже от голяма част от багажа. Рени бе готова да последва всичките им съвети, за да ги убеди да тръгнат с нея.
Сега й бе напълно ясно, че погрешно бе преценила спътниците си. Джоулин навярно щеше да я посъветва да не тръгна с тях, но тя бе заета лично с един от клиентите, когато Рени я потърси за съвет. Вместо да я изчака, Рени й остави бележка. Сега съжаляваше за това. След всичко, което Джоулин бе направила за нея, тя заслужаваше нещо повече от няколко набързо драснати думи на благодарност.
Върховете на пръстите й бяха студени въпреки дебелите кожени ръкавици. Шапката й се бе наклонила напред и черната козина по края бе точно над веждите й. Както и спътниците й, тя носеше вълнен шал, увит около носа, ушите и врата за допълнителна защита от вятъра. Пушките им висяха отстрани на седлото, нейният пистолет бе в джоба й.
Мислите й се носеха в толкова много различни посоки, че тя не чу, когато Том обяви спиране. Едва когато го видя да вдига ръка, Рени дръпна юздите. Тя разхлаби шала около устата си и попита:
— Защо спираме тук?
— Смятам, че стигнахме достатъчно далече за днес.
Рени се намръщи. Том вече бе слязъл от коня. Той бе слаб, жилав мъж, който някак наперено подскачаше при ходене. Вървенето през снега слабо намаляваше тази негова пружинираща стъпка.
— Не разбирам — извика тя към него. — Не сме пътували много. Все още има дневна светлина.
Кларънс последва действията на Том. Той заведе кобилата си под прикритието на няколко бора и я завърза там. Кларънс бе по-нисък от Том, с набито телосложение. Движеше се бавно и вдървено, но като че ли изпълняваше всяко нещо с не по-малка бързина от своя приятел.
— Няма да имаме достатъчно време да стигнем до следящия заслон, преди да се стъмни. Познаваме този път. Тук мястото е добро за престой. След половин час тъмнината ще ни завари някъде на открито. — Том свали вързопа от гърба на коня си. — Не можеш да останеш цяла нощ в седлото — каза той на Рени. — Казахме ти, че е по-добре да тръгнем утре, но ти настоя да тръгнем още днес.
Тя наистина бе настояла. Също така бе останала с впечатлението, че ще успеят да изминат повече разстояние, преди да потърсят подслон.
— Вие ме накарахте да повярвам, че ще можем да яздим и през нощта — им припомни тя.
— Не помня да съм казвал такова нещо — каза Том. Той Погледна към Кларънс. — А ти?
— Не си спомням.
Рени остана известно време на коня си, след това прие, че нямаше друг избор, освен да се присъедини към тях. Те вече бяха свалили вързопите и седлата, и сега изчеткваха конете ви. Кафявата кобила под нея ставаше неспокойна.
Тя усети, че студът бе започнал да я пронизва под палтото. Бе трудно да се върви през снега към боровата гора, където двамата мъже подготвяха подслон за през нощта. Ботушите често се хлъзгаха по неравната пътека, направена от Том и Кларънс. Тя не помоли за помощ, докато носеше седлото и багажа си, нито пък такава й бе предложена. Дъфи бе по-любезен по време на пътуването им и помагаше на Рени при по-тежката работа. Изглежда — донякъде от съжаление към нея, защото Том и Кларънс й бяха повярвали, когато им бе казала, че може сама да се грижи за себе си. Сега моментът не бе подходящ, за да ги разубеждава.
Рени работеше бързо и целенасочено. Тя откри с изненада и удоволствие, че сега се справяше много по-добре, отколкото в началото на пътуването. Търпеливите уроци на Дъфи сега й бяха от полза. Когато свърши с грижите за Албион, тя тръгна да търси дърва за огъня, докато Том и Кларънс разчистваха мястото за спане. Забеляза, че когато се появи, разговорът на двамата мъже спря внезапно, като че ли говореха за нея. Сърцето й започна да бие по-силно. Тя остави съчките на земята и започна да подготвя огъня. Незабележимо пъхна ръка в джоба си и напипа малкия „Смит и Уесън“. Усещането за тежестта и формата му я успокояваше. Тя не страдаше от угризения на съвестта от използването му.
Рени клекна пред огъня и започна да топли ръцете си, без да сваля ръкавиците. Придърпа напред полите на роклята си и започна търпеливо да подсушава мокрия подгъв, докато Том не я помоли да свари кафе.
— Казвали са ми, че го правя горчиво — отбеляза тя, вземайки канчето и кафето.
Том измърмори:
— Стига да е горещо.
— Горещо мога да направя — тя се намръщи, забелязвайки че думите й предизвикаха нова размяна на многозначителни погледи.
Кларънс извади от багажа си малък тиган и го сложи на огъня. Той хвърли в него малко тлъстина от бекон и когато парчетата започнаха да се разтапят, добави боб и свинско месо. Съблазнителният аромат изпълваше въздуха всеки път в кратките моменти, когато вятърът преставаше да духа.
Рени почувства, че устата й се изпълва със слюнка. Тя извади металната си чиния и чаша и си насипа от яденето, след като мъжете си бяха взели своите порции. Бе малко учудена да види, че в тигана оставаше още ядене. Кларънс бе приготвил повече, отколкото можеха да изядат. Дъфи й бе казвал, че е по-добре да се приготви по-малко, отколко в повече, за да не се изхвърля ядене. Човек не знаеше какво можеше да срещне по пътя си.
Рени седна на седлото си и започна бавно да яде, наслаждавайки се на всяка хапка. Кафето бе прекалено горещо и пареше устните й, но даже и това бе приятно.
— Ще тръгнем ли призори? — попита тя мъжете.
Том кимна.
— Така ще бъде най-добре. Знаете ли, госпожо, ние с Кларънс се чудехме какво толкова ви е накарало да дойдете в Икоу Фолс. Ако така дяволски — извинете за израза — искахте да стигнете до пролома Джъглър, вие сте се отклонили от пътя. Дъфи Сидър май ви е пратил за зелен хайвер.
— Не, мистър Сидър е добър водач. — Тя се опита да си спомни какво им бе казала досега. — Аз го наех само за да ми помогне да намеря Джарет Съливан. Познавате ли го?
— Би било доста трудно да не го познаваме — каза Кларънс. — Икоу Фолс не чак толкова голям град.
— Но доколкото разбирам, той отскоро се е установил там. Мистър Сидър съвсем не бе сигурен, че ще го открием.
— Съливан пътува доста. Доколкото схващам, вие сте го открили и той ви е отказал.
— Точно така.
— Имали сте късмет, предполагам — каза Том. — Не мога да си представя обаче, че се е отказал от парите. Джобовете му са, общо взето, празни напоследък.
— Наистина ли? — попита Рени. — Чудя се какво е направил с… — Тя сви рамене. — Няма значение. Джоулин казва, че той доста често играе покер. — Навярно бе изгубил всичките пари на Джей Мак по този начин.
— Това е факт — каза Кларънс и се изкикоти. — Не може да държи картите си по-добре, отколкото държи чашата.
Том също се изсмя презрително.
— Не може да се мери с нас, нали, Кларънс? Даже не може да държи здраво пушката си. — И двамата се смееха шумно изпод шаловете си.
