— Точно така.
Това бе достатъчно за Джарет, за да вземе решение. Джей Мак и очилата му бяха изхвърлени от излезлия от релсите вагон. Може би той е стоял на платформата, любувайки се на гледката в момента на бедствието, може би бе паднал през прозореца. Каквото и да се бе случило обаче, изглеждаше, че Джей Мак не можеше да се раздели лесно с очилата си по време на катастрофата. Това можеше само да означава, че той ги е загубил по-късно. Освен очилата нямаше други следи от Джей Мак по склона на планината, нямаше кръв, нито кости. Сякаш просто бе напуснал мястото на трагедията.
Съществуваше слабата възможност Джон Макензи Уърт да е още жив.
Джарет взе внимателно очилата, зави ги в кърпа и ги остави настрана.
— Рени? — Тя беше още бледна. — Рени, защо не си легнеш?
— Не — каза тя и докосна слепоочието си с върха на пръстите си. Разтри го леко и се замисли. — Не, трябва да ти помогна.
— Да ми помогнеш за какво? Няма нищо за правене.
Тя посочи мокрите дрехи на масата.
— Прането. Вечерята. Нещо. Аз трябва да правя
— И недоносените имат повече сили от теб — каза той като я погледна. — Точно сега трябва да се възползваш от факта, че се отнасям към тебе като към принцеса. — Той започна да простира дрехите. — Имаш само два дни да се радваш на това. Дотогава мисля, че ще си готова за път, и няма да правя никакви отстъпки. Знаеш това.
Тя кимна бавно, почти не вярваше на ушите си.
— Ще търсим Джей Мак?
— Ще го търсим — отговори той.
Тогава той почувства пълната сила на прекрасната и усмивка.
— Съмнявам се дали някъде по света се отнасят толкова добре към принцесите — каза Рени.
Тя беше коленичила над ръба на медната вана на Джей Мак. Ваната бе потъмняла и поочукана, но шевовете и държаха. Сега бе пълна с малко топла вода и с много от Джарет Съливан. Той се наведе напред, докато Рени изтриваше гърба му.
— Не съм искал да носиш водата — каза той. Притвори очи, докато тя разтъркваше с кръгообразни движения гърба му. Всеки твърд и стегнат мускул се разтапяше под нежното докосване. — Всъщност, ако си спомняш, предложих да се изкъпя в потока.
Това беше смешно предложение.
— Толкова е разумно, колкото и предложението ти да спиш на перваза на прозореца в хижата ти — каза тя.
Рени спря да го трие за по-дълго време, за да оправи кърпата, с която бе завила мократа си коса. Тя подпъхна краищата, закрепи ги, след това отметна кичур коса от челото си.
— Кога ще тръгнем сутринта? — попита тя, като движеше кърпата по раменете му.
— Влаковете вървят по разписание, Рени.
— И хората.
— В Ню Йорк, може би. Не и тук. Ще тръгнем, когато се събудя.
— Добре, че не работиш в железницата.
Той взе кърпата от нея, когато тя започна да трие белега на рамото му. Не направи това нарочно, така че тя не можеше да го попита защо. Нямаше физическа болка в докосването им, болката беше от съвсем друго естество и той не искаше да я споделя.
— Добре, че не си прислужничка. Много лесно се разсейваш.
И действаше разсейващо. Той нарочно си намери работа извън вагона, докато Рени се къпеше. Предложи да се изкъпе в потока по причини, които имаха малко общо със скромността и приличието. Ако останеше, това несъмнено би се изяснило на Рени.
— Защо не легнеш в леглото? — каза той, като погледна босите й крака. — И си обуй чорапи. Няма да позволя да ме доближиш с тези замръзнали пръсти.
Рени въздъхна и му обърна гръб, след като изпълзя в леглото. Изсуши с кърпа и среса косите си. Нагласи се удобно под завивките и се обърна отново към него. Бе се обул и навел над печката, за да добави дърва. Светлината на огъня придаваше розов оттенък на стегнатия му профил. Капките вода на раменете и гърдите му отразяваха блясъка на пламъците. Гладката и хлъзгава извивка на гърба му привлече погледа й и тя се загледа в играта на мускулите и стегнатата плът, докато той слагаше още дърва.
Джарет затвори печката и няколко минути изпразва ваната, преди да се пъхне в леглото.
— Отмести се малко.
— Вече съм до стената.
— В палатката ми има повече място — оплака се той.
— Тук е по-топло. — Тя го докосна с ледения се крак, като се протегна.
— Така казваш ти. — Той се обърна към нея и леко повдигна коленете си. Те се сблъскаха с нейните. — Поне в палатката обуваше чорапи.
Рени мълча доста дълго и Джарет помисли, че тя заспива. Той също затвори очи. За него утрото нямаше да дойде много скоро.
— Джарет?
Той отвори едното си око.
— Да?
— Кажи ми какво се случи с рамото ти?
Сега отвори и двете си очи. Бе го ударила толкова ловко и чисто, че изминаха няколко секунди, преди да почувства уловката от въпроса й.
— Знаеш какво е станало — каза той. — Спомняш си Ди Кели? Ножиците?
— Спомням си — каза ласкаво тя. — Но след като лекарят видя раната, ти каза, че всичко е наред. Знаех, че имаше болки, но никога не съм знаела, че това е нещо, което няма да оздравее. Какво наистина ти каза д-р Търнър?
— Каза да я пазя и да не я натоварвам известно време.
— Но ти не я пазиш. Нали?
— Повече или по-малко. — Той пъхна ръка под възглавницата си и надигна леко глава. — Защо ме питаш сега?
— Сега започнах да разбирам.
Това го изненада. Той отговори внимателно:
— Така ли?
— До тази вечер не бях мислила за това. — Тя дръпна назад влажните си коси и се приближи малко. — Нямам предвид, че съм забравила какво се случи с теб, а само, че може да се е получило някакво трайно увреждане. Преглеждал ли те е лекар, след като напусна Ню Йорк?
— Рени — каза той, като показваше, че е изморен, — ходил съм при половин дузина доктори. Нищо не може да се напрани.
Под одеялото ръката й безпогрешно намери белега на рамото му. Усети, че той трепна, но не отмести ръката си. Кожата му бе топла, докосването й леко.
— Толкова малък е — каза тихо тя. — Прилича на малка звезда.
Джарет се обърна и легна по гръб. Отстрани ръката й, но само за миг. Показалецът на Рени очерта малките набраздени лъчи на белега.
— Наистина ли е толкова очарователен? — попита той.
Пръстът й спря.
— Съжалявам — каза тя. — Накарах те да се чувстваш неудобно.
— Не трябва да ме докосваш, за да не ме караш да се чувствам така. — Той не очакваше, че ще бъде толкова откровен. Думите, изглежда, се изплъзнаха от устните му независимо от неговото намерение.
— Тогава това няма значение. — Върхът на пръста й се движеше напред и назад по белега. — Едва ли е
