двете бръчици между очите й. Усмивката му се върна. — Трябва ли да изброявам всичките си прегрешения, преди да приемеш извинение?
— Не — каза тя. Внезапна прозявка отмести ръката му и тя съжали за това. — Трябва само да ми кажеш дали съм мъртва или сънувам.
Смехът му бе толкова неочакван и толкова непознат за нея, че очите й леко се разшириха, преди да се затворят напълно.
— Сънувам, че съм мъртва — прошепна тя. — Това трябва да се е случило.
Джарет искаше да й възрази, но си спести думите. Тя беше заспала така неочаквано, както се беше събудила.
Глава 10
Смрачаваше се, когато Рени се събуди отново. Този път вагонът бе празен. Тя седна и наметна най- дебелото одеяло на раменете си. Подът на вагона бе студен под босите й крака, но въздухът бе топъл. Тя се приближи до печката, хвърли малко дърва, затопли ръцете си на огъня преди да затвори решетката. Като се изправяше, улови с поглед някакво движение.
Здравите стъкла на фургона бяха замръзнали, така че образът бе неясен. Рени постави дланта си на замръзналото стъкло и стопи леда. Погледна през ясното, влажно очертание на дланта си.
Пръстите на Джарет бяха вкочанени от студ. Той изстискваше водата от мократа нощница на Рени, след което я постла на скалата. Наведе се отново над бързотечащия поток, за да хване една от своите ризи, преди да бъде отнесена от водата. Изплакна я бързо, изстиска я, след това събра купчината замръзнало пране и тръгна към вагона.
Над товара си с пране той видя Рени, която стоеше на платформата на железопътния вагон и поклащаше глава от учудване.
— Влизай вътре — каза й той.
Тя влезе, но само дотолкова, че да държи вратата отворена за него. Той влезе във фургона, изтупа снега от обувките си и остави прането върху масата. Рени затвори вратата и започна да простира дрехите на въжето, което опъна напречно на вагона.
— Трябва да лежиш — каза той. Погледна босите й крака. — Обуй някакви чорапи.
Рени спря заниманието си, за да му отдаде пъргаво чест.
— Много забавно — каза сухо той, но нямаше нищо против дръзката й усмивка. Считаше се за щастлив, че е вдигнал на крака някого толкова бързо, макар това да беше някаква нахалница.
Рени порови в чекмеджетата, вградени под леглото, докато Джарет потриваше ръце над печката. Обу чифт чорапи и започна да работи отново. Капките вода от прането образуваха забавни фигури върху пода.
— Как се чувстваш? — попита Джарет.
— Малко схваната — каза тя. — Малко уморена. Но нищо повече. Организмът ми е здрав. Възстановявам се бързо.
Лека усмивка заигра по устните му.
— Бързо се оправи — каза той и се отдръпна от печката.
Рени подпря увисналото въже с високата облегалка на един от столовете.
— Като теб — каза тя и хвана замръзналата си нощница.
— Рени — каза ласкаво той, — аз бях зле по-малко от двадесет и четири часа.
Тя кимна и простря нощницата си на въжето.
— Зная.
Джарет улови погледа й и го задържа:
— Това беше преди седмица.
Ръцете на Рени престанаха да простират ризата й.
— Не може да бъде. — Но тя знаеше, че казва истината. — Седмица — повтори тя тихо. — Как е възможно?
— Шест и половина дни — каза той. Пристъпи към нея. — Добре ли си? Няма да припаднеш сега, нали?
— Никога не съм припадала. — Видя как той се мъчи да подтисне усмивката си. — Добре де, никога преди да те срещна. И ако си спомняш, и в двата случая ти едва не изстиска живота от мен.
Независимо от думите за доброто си състояние, Рени се мушна под завесата от пране и седна на края на леглото. Подви пети под рамката на леглото и скромно придърпа края на ризата на Джарет на коленете си.
— Нямах представа, че е толкова дълго. — Тя погледна към него. — Съжалявам, не исках да съм ти толкова в тежест.
И двете му вежди се повдигнаха. Той прокара ръка през снопчето руси коси на слепоочието си.
— В тежест? Аз нямаше да направя такава система и да те вкарам във вагона, и не бих откачал вратата на товарния вагон, за да правя шейна. Ти беше подредила почти всичко, когато дойдох на себе си. — Той седна до нея. — Разбира се, остави на мене да изправя фургона. Трябваше да използвам груба сила.
— Не много елегантно, но ефективно решение. Аз мислех за система от лостове и опорни точки. — Тя го погледна и се усмихна тъжно. — Елегантно, но вероятно непрактично.
— Вероятно.
Той би искал да я види как щеше да го направи. Когато се занимаваше творчески с практически неща, никой не можеше да се мери с нея. Само когато пресичаше пътя му изглежда, не можеше да намери своя.
Раменете на Рени се отпуснаха, като разбра още колко много време е било загубено.
— Пак вали, нали?
— Само тази сутрин. През по-голямата част от седмицата беше топло. Ходих малко на лов, разузнах пътищата. Пообиколих планинския склон. — Той посегна към джоба на ризата си. Шепата му се затвори около предмета, които извади. — Рени, не искам да подхранваш надеждите си, даже не зная дали това означава нещо, но ги намерих на половината път до планината. Блясъкът им привлече вниманието ми.
Погледът на Рени се отпусна към стиснатата ръка на Джарет, когато той я вдигна към нея. Пръстите му се разтвориха бавно.
— Какво е то… — но тя спря, защото видя какво е.
В дланта си Джарет държеше усуканата рамка и извадените стъкла на очилата на баща й. Едва дишаща, доста поуплашена, тя си спомни за тяхното съществуване. Рени внимателно ги повдигна. Пръстите й трепереха, когато проследяваше кривите и крехки рамки и изпъкналостта на лещите.
— Може да са на всекиго — каза Джарет, като я гледаше отблизо. Къдрави кичури коса падаха по раменете й, докато бе навела глава и изучаваше очилата. Бе пребледняла, а костите на китките й изглеждаха невъзможно крехки. Доколкото зная, те могат да бъдат и на Бен Джъглър.
Рени поклати глава.
— Сигурна съм — каза тя твърдо. — Те са на Джей Мак. Тя разтвори дръжките и повдигна очилата, така че Джарет да може да види. — Аз имах такива, същите имаше и Майкъл. Всички имат тази фина диамантена гравировка на рамката, това е марката на бижутера. Колко пътници във влака мислиш, че купуват рамките на очилата си от нюйоркски бижутер? Или биха ги загубили точно на това място в планината?
Това бе един вид потвърждение, което той се надяваше, но не очакваше да получи. Но това не бе достатъчно:
— Къде държеше баща ти очилата си, когато не ги носеше?
— В джоба на сакото си. Трябваше да ги държи там, иначе би ги загубил.
— А нощем?
— До леглото си, предполагам. Джей Мак наистина не можеше да вижда добре без тях.
— Тези вагони кога изскочиха от релсите, през деня или през нощта?
— Бе рано вечерта, по време на вечеря. Ето защо не бяха убити повече хора. Имаше много пътници във вагон-ресторанта, който се намираше по-напред от тези, които изскочиха от релсите.
— Така че баща ти би трябвало да е с тях, или да ги носи в джоба си?
