Вагонът започна да се затопля, след като закова двете счупени стъкла с дъски от товарния вагон. Рени дори не си и помисли да занесе Джарет до леглото. Тя донесе леглото до него, като му постла по посока на наклона на пода, така че той да не може да се обърне и нарани. След като развърза въжетата, с които го бе завързала, Рени внимателно преобърна Джарет на дюшека.
Това отне всичките й жизнени сили и тя едва не припадна, до него.
Настани го възможно най-удобно и отиде да се погрижи за конете. Отдели специално внимание на Зили, която се беше запенила от напрежението. Рени пренесе провизиите и ги нареди до стената. Едва бе пренесла и последните, и слънцето залезе. Здрачът не трая дълго. Рени откри две газени лампи без стъклени глобуси. Трябваше да намери равно място, за да ги постави, така че тя нагласи една полица на стената. Ефектът бе съвсем странен. Полицата бе успоредна на земята под фургона, но наклонена спрямо всичко останало в помещението.
Рени остави чука и запали лампата. Работи още два часа и изчисти строшените стъкла и повредените и неизползваеми вещи. Привикна да се движи и в двете посоки, без да залита, въпреки че си мислеше, че е много по-непривлекателна от планинска коза. Най-накрая, твърде уморена, отиде до близкия поток, стопи сняг за питейна вода, утоли жаждата си и легна до Джарет.
Изми лицето му с останалата вода и остави ведрото да се плъзне встрани. Пъхна се под завивките и се сви много близо до Джарет, отколкото през всички останали нощи от началото на пътуването. Прегърна го през кръста и облегна глава на рамото му.
Когато заспа изтощена до краен предел, за страничен наблюдател би било трудно да определи кой е по-безчувствения.
Джарет се събуди в полунощ. Нямаше ясна представа къде се намира. Спомняше си последните моменти от стремителната езда със Зили и нищо повече, след като тя прескочи съборения бор. Учуди се защо спи в наклонено положени, защо чувства болки по цялото тяло и защо Рени бе толкова близо до него, че усещаше биенето на сърцето й. Това действаше успокояващо. Той заспа отново.
Рени усети студът да пробожда кожата й. Това я изненада защото знаеше, че е под купчина одеяла. Даже въздухът бе топъл. Изглежда, това нямаше значение. Студът започваше от костите и стигаше само до повърхността на кожата й. Той не излизаше напълно извън нея. От време на време се тресеше неконтролируемо.
Джарет постави длан на лицето й. Тя бе стиснала зъби, но те пак тракаха. Под загрубелите си пръсти чувстваше трептенето на мускулите на челюстта й. Изминаха няколко минути, преди да изпадне в неспокоен, повърхностен сън. Влажната кърпа, която той държеше в ръката си, бе безполезна срещу треската й.
Джарет се изправи и пусна кърпата във ведрото с вода което бе поставил върху единствената успоредна на земята полица във фургона. Той се досещаше как бе станало това. Досетливостта на Рени го накара да се усмихне.
През изминалите двадесет и четири часа той забеляза много от работата на Рени: закованите с дъски прозорци, подредените провизии, вратата, превърната в шейна, грижите й за конете и най-чудното от всичко — колелото от товарния вагон над вратата. Трябваше му повече време, за да разбере предназначението му, вероятно много повече време, си помисли той, отколкото е било нужно на Рени, за да го замисли и осъществи.
Джарет погледна надолу към бледото й лице и усмивката му помръкна. Всички усилия, които Рени бе положила за него, доведоха до собственото й заболяване. Тя щеше да осъзнае безплодността на усилията си. Просто още едно добро нейно намерение бе отишло напразно. Той въздъхна: „Сладка лейди, може би си родена със сребърна лъжичка в устата, но се обзалагам, че тя е била загубила блясъка си.“
Излезе от фургона и се погрижи за храната, която приготви навън. Печката бе добра за отопление, но не ставаше за готвене. Надяваше се да помоли Рени да оправи този малък проблем, когато й станеше по- добре. Тя сигурно възнамеряваше да оправи и всичко останало.
Джарет изяде боба и хляба си, седнал на стол, опрян на наклонената стена. След като привърши, започна да подава с лъжичка чай през посинелите устни на Рени. Тъй като смяташе, че може да се грижи за нея по-добре, Джарет пренесе Рени и дюшека обратно във вграденото легло. Когато се опита да я завие отново, тя изрита завивките. Вече не я тресеше, кожата й изгаряше.
Джарет взе обратно мократа кърпа и отметна влажните кичури коса от челото й. Той я сложи върху неестествено горящото й лице. Хладна пот бе избила над горната й устна. Той изтри и нея.
Нощницата й бе влажна и той я смени с една от ризите си. Рени долавяше загрижеността му и слабо отблъсна ръцете му, когато закопчаваше копчетата.
— Не ме докосвай — каза тя.
— Няма. — Джарет видя, че Рени отпуска ръцете си върху леглото. Вълнението й изчезна. Тя изглеждаше доволна от обещанието му, макар че той все още закопчаваше ризата. Остана при нея, докато тя заспа отново.
Рени се пробуждаше бавно. Клепачите й се повдигнаха, трепнаха и се затвориха отново. Тя се опита да се протегне и простена от усилието да се раздвижи от острите болки. Обърна се настрани, пъхна едната си ръка под главата си и отвори очи. Не можеше да се ориентира и й прилошаваше.
Вагонът вече не бе наклонен на една страна; само полицата висеше под ъгъл на стената. Газените лампи бяха поставени на напълно хоризонталната маса за хранене и по-голямата част от нещата в стаята бяха върнати по местата предназначени за тях. Това, че бе оставил полицата наклонена, показваше, че Джарет все още имаше чувство за хумор, даже ако това бе за нейна сметка.
Леко движение в края на леглото издаде присъствието му. Вниманието на Рени се премести. Тя отново не можеше да се ориентира и този път много повече по причини, които нямаха нищо общо с наклона на полицата или с хоризонтално разположеното легло. Каза първото нещо, което й дойде на ум:
— Ти се усмихваш.
Джарет осъзна, че това е вярно. Усмивката му стана по широка, докато я наблюдаваше. Той се наклони напред и докосна челото й с опакото на ръката си. Кожата й бе суха температурата й бе еднаква на неговата.
— Човек би останал с впечатлението, че никога не съм го правил.
— Не си — гласът й бе тих и дрезгав, защото бе отвикнала да говори. Едва познаваше, че е нейният. — Поне доколкото си спомням.
Върховете на пръстите му галеха страните й.
— Така ли?
Тя кимна. Усети как пръстите му се отдалечават от лицето й, за кратък миг докосват рамото й и се отдръпват напълно от нея. Тя изпита странното чувство на загуба. Рени осъзна, че гледа ръката му, и се опита да насочи вниманието си към други части на стаята.
— Свършил си много работа — каза тя. — Изправил си вагона.
— Забеляза това, нали?
Опитът му да я подразни я накара да се усмихне.
— Как го направи?
— Ще се учудиш на това, което могат да направят три коня и едно магаре, когато теглят в една посока.
— Магаре?
— Това съм аз.
Тя разглеждаше лицето му. Усмивката му бе изчезнала. Изражението на лицето му бе тържествено, дълбоките му сини очи не трепваха.
— Оправдаваш ли се за нещо?
Той поклати глава:
— Извинявам се за
Две тънки линии се появиха между веждите на Рени, когато тя се намръщи.
— Мисля, че не разбирам — каза тя.
— Самосъжалението е рак за душата — каза Джарет. — Едва не загубих своята. — Той поглади с пръст
