раздвижваха, когато животните търсеха безопасност по-високо. Ромонът на ледената вода сменяше ритъма си, когато преследваните пресичаха пътя й.
Рени откри, че спи неочаквано леко.
На разсъмване на четвъртия ден от пътуването Рени се събуди първа. Измъкна се от завивките и напусна палатката без да вдига Джарет. Небето бе сиво и лагерът бе захлупен от облаци. Слънцето по-скоро бе светло петно. Едва ли бе толкова силно, че да разсее планинската мъгла. Рени знаеше, че независимо от това те трябваше да пътуват.
След като се изми в потока и се погрижи за себе си, тя се залови с конете. Едва бе запалила огъня, когато Джарет изпълзя от палатката. Хвърли поглед към небето, след това към нея, след което сърдито погледна цялата природа. Рени помисли, че сърдитият поглед е приветствие. Когато той се обърна с гръб към потока, тя просто кимна с глава в знак на печален отговор.
Освежаващото измиване и бръснене с нищо не подобри настроението на Джарет, но той вече не изглеждаше толкова мрачен. Започна да приготвя закуската, докато Рени изваждаше колчетата на палатката. С ъгъла на очите си следеше работата й. Движенията й бяха точни и ефективни, и тя се занимаваше със задачата си с повече енергия, отколкото бе показвала която и да е друга сутрин. Джарет считаше, че Рени не само оцелява в несгодите на пътуването, но и се приспособява към тях.
— Кафето е готово — каза той.
Рени остави чука и колчетата на отпуснатия брезент на палатката и се залови с кафето, преди да е изстинало. Седна на пъна от другата страна на огъня срещу Джарет, стиснала тенекиеното канче с двете си ръце, без да сваля ръкавиците си. Вдигащата се пара затопляше върха на носа и, когато го повдигаше до лицето си.
Закуската бе задушено, останало от миналата вечер.
Когато тя бе готова, Джарет позволи на Рени да си отсипе това, което иска, а след това изяде останалото направо от тенджерата.
— Преди обяд трябва да стигнем до линията — каза той.
Рени повдигна глава повече като реакция на гласа му, отколкото на съдържанието на думите:
— Толкова близо ли сме.
Той кимна рязко:
— Ще следваме железопътната линия до пролома Джъглър. Така пътуването ще ти се стори по- леко.
Тя не можа да се въздържи и му отвърна:
— Не съм се оплаквала.
— Това не е обвинение — каза той — и на мене лично пътуването ще ми е по-леко.
Рени наведе глава и продължи да се храни, сърдита на себе си, че бе възприела толкова лично бележката му.
— Рано следобед ще стигнем пролома.
Тя кимна, стиснала непреклонно устни.
— Ще се приближим отгоре. Не зная как ще се спуснем надолу към останките от катастрофата. Това може да ни отнеме повече от един ден.
— Толкова дълго? — Безпокойство засенчи смарагдовите й очи, повдигнати към него.
— Ще видим — отсече той.
Темата бе изчерпана. Рени привърши тихо храненето. След това занесе съдовете до потока, изми ги и приключи с прибирането на палатката. Джарет изгаси огъня и оседла конете. Работеха поотделно, но дружно, като се избягваха един друг в повечето случаи нарочно, а не случайно, сякаш движенията им бяха насочвани от невидимата ръка на хореограф.
Достигнаха железопътната линия, положена от Североизточните железници, по-бързо, отколкото бе очаквал Джарет. Яздеха един зад друг и се придържаха към планинската страна на завоя с бавно, но постепенно спускане. От време на време Джарет поглеждаше през рамо към Рени, за да се увери в това, че го следва. Бледността й, откакто й бе казал, че ще стигнат пролома днес, не бе изчезнала. Пълното значение на решението й да търси баща си бе разтърсило Рени много силно. Джарет се чудеше дали вълнението й няма да я прекърши.
Той вдигна ръка, за даде знак за спиране, а с другата държеше юздите на Зили. Под него трасето се губеше под преграда от скали, сняг и лед. Той слезе от коня и отиде напред за да проучи препятствието. Отдясно и над него лавината бе просякла широка пътека през дърветата и храстите.
Рени се изкачи зад него и погледна отчаяно преградата, която в най-високата си част бе два пъти по- висока от Джарет. Не бе възможно да се определи дълбочината й.
— Какво ще правим? — попита тя.
Джарет поклати глава:
— Каза, че линията на места е блокирана, но не очаквах точно това.
Рени също не го беше очаквала:
— Можем ли да я заобиколим?
— Можем — каза той, — но ще ни отнеме цяла седмица, за да стигнем до пролома по друг маршрут. Трябва да се върнем на половината път. Нямаме достатъчно провизии, за да направим това. Ще трябва да отделя време за лов, а това ще удължи пътуването. Мислех да се разположим на лагер до останките от катастрофата и тогава да ловувам.
— Добре, не можем да преминем през това — каза тя.
Той я погледна, устата му бе изкривена в насмешка.
— Може да не съм инженер — каза той, — но и сам мислех за това.
Тя не му обърна внимание.
— Щом не можем да я заобиколим и не можем да преминем през нея, тогава трябва да минем над нея.
— Ти не слушаш. Аз казах, че можем да я заобиколим. Само че ще ни отнеме повече време.
— След като не ми казваш, че е невъзможно да минем над нея, тогава заобикалянето й не съществува като възможност за мен.
Джарет докосна с показалеца си периферията на шапката си и обходи с очи терена на преградата.
— Истина е, Рени, че не бих могъл да зная дали това е възможно, докато не опитам и не успея. Това, което зная, е, че е опасно. Искаш ли да рискуваме живота си? Погледни към планината, преди да отговориш: виж докъде са стигнали скалите и снегът, които не са се задържали на това късче Земя.
Рени не погледна. Знаеше какво ще види долу и знаеше какво е зад нея.
— Искам да се опитаме да минем отгоре, но не те моля за това. Ако желаеш да заобиколим, аз ще разбера и ще те последвам.
— Така че оставяш на мен да реша.
Тя кимна.
Той се обърна към нея и за пръв път от четири дни я докосна, като повдигна с ръце брадичката й. Тя не трепна, стоеше упорито, със зачервени страни, докато той се вглеждаше внимателно в нея, за да разбере силата на нейната решителност.
— Ако посмееш дори и да се спънеш, ще ти стъжня живота.
Тя се усмихна лъчезарно и топло, но Джарет не видя. Беше се обърнал и отдалечил, вече взел решението си.
Рени му помогна да свали част от товара на коня и да разпредели провизиите за Албион и Зили. Когато направиха това, те поработиха заедно, за да възстановят основата на лавината, така че те и конете да стъпват по-добре. Отъпкаха снега, където бе рохкав, и където бе възможно, отместваха камъните. Придвижването бе бавно. Скали, които на пръв поглед изглеждаха, че се държат здраво, едва се крепяха на слой дребни камъчета. Когато се придвижваха, плъзгайки се като сачмени лагери, скалите на свой ред също се движеха. Рени прехапваше устни винаги щом чуеше някакъв звук или когато усетеше, че земята под нея пропада. В противен случай можеше да извика.
Когато Джарет и Рени достигнаха върха, видяха, че останките от лавината се простираха на петдесетина метра пред тях. Тя се спускаше постепенно към линията и те се намираха на най-стръмната точка на
