устието. Рени изчака на върха, докато Джарет се качваше и слизаше, за да доведе конете. Гледаше ги ласкаво и ги успокояваше, когато се подплашваха в началото на изкачването. Рени не се съмняваше, че той ще ги накара да се движат, доста често бе ставала свидетел на успехите му с наперения товарен кон, за да не бъде сигурна в резултата. С малко тъга осъзна, че понякога той използваше, подобна техника и с нея.
— Може би имам повече чувствата на кон, отколкото здрав разум — си каза тихо тя, докато Джарет изкачваше хребета.
Той погледна към нея и за момент на лицето му се върна старата лека усмивка.
— Не се надценявай — каза сухо той.
Рени знаеше, че въздухът не бе и с градус по-топъл от преди секунда. Само имаше това чувство. Без повече думи, скривайки усмивката си, тя внимателно започна да избира пътя си през скалите и леда.
Едва когато достигнаха безопасно другата страна, Рени разбра грандиозността на постижението им. Като гледаше, назад към преодоляното препятствие, тя видя неустойчивото равновесие на лежащите една над друга скали. Снега и ледът, които ги бяха слепили, се топяха много по-бързо, отколкото бе забелязала Рени, докато преминаваха над тях. Без видима причина цял блок от блестящи скала и сняг се плъзна по планинския склон. Първо прогърмя, след това ехото повтори мрачно грохота до затихването му далече надолу по склона.
Джарет пришпорваше конете, но вниманието му беше насочено към Рени:
— Прилоша ли ти?
Рени преглътна трудно и отстъпи тревожно по ръба. Кракът й срещна крепежа на релсата зад себе си и тя седна върху трасето.
— Добре, че не се спънах — каза недоволно тя, като повдигна към Джарет леко смутени очи.
Той прехвърли поводите в дясната си ръка, а лявата протегна към Рени. Изправи я на крака. За малко телата им се докоснаха, след което я пусна. И двамата имаха еднакво чувство за близост, но само Джарет знаеше точно колко близо бе до това да я целуне.
Рени се изтупа и оправи шала на врата си. Възстановила се, тя взе юздите на Албион от Джарет и поведе кобилата по трасето. След като тръгнаха, бе по-лесно да се престори, че не трепери толкова силно, както си помисли отначало. Нямаше други препятствия по трасето. По пладне Джарет и Рени достигнаха началото на пролома, известен като Джъглър Джъмп, което надминаваше очакванията на Джарет. Докато трасето следваше плътно извивката на планината и взривовете бяха разширили площадката, самият пролом се простираше далеч зад планината.
Рени и Джарет отстъпиха няколко крачки от пропастта. На стотина метра под тях лежаха преобърнатите останки на №412.
— Виждам четири пътнически вагона и един товарен — каза Джарет.
Снегът отдавна покриваше повредените вагони, и дърветата, които се бяха свлекли от планината, също ги скриваха от поглед.
— Това ли очакваше да видиш?
Тя кимна. Товарният вагон лежеше на една страна и се забелязваше само защото от него все още се виждаха малки червени петна. Три от вагоните се различаваха съвсем трудно, тъй като бяха изкривени и разбити, изменили първоначалната си правоъгълна форма и превърнали се в безформена маса.
Четвъртият вагон беше нещо друго и привлече вниманието на Рени. Даже преди катастрофата той бе нещо по-различно от останалите. Джей Мак настояваше личният му вагон да бъде оборудван функционално и удобно. Само от външната страна той разреши да бъде поставена украса, която служеше само за да го отличава. Кръстът на Уърт бе изобразен от двете страни на фургона и на покрива. Личният вагон на Джей Мак бе единственият, който бе в сравнително изправено положение. Наклонът към няколкото прикриващи го бора означаваше, че снегът не се задържаше толкова здраво на покрива му. Когато се взря по-внимателно, тя успя да види герба със златни листа върху блестящата черна основа. Тя го посочи на Джарет:
— Това е вагонът на баща ми — каза тя. — Итън ми съобщи, че ще го намеря почти изправен. Може да се каже, че не е повреден много.
Джарет не можеше да твърди подобно нещо, но замълча. Това, че бе останал така, не означаваше, че не се е превъртял във въздуха, като е падал надолу. Нито че Джей Мак непременно е имал по-голяма възможност да оцелее след катастрофата.
— Как ще се спуснем долу? — попита тя.
— Ами можем да сторим това, което правеше стария Бен Джъглър…
— Не мога да скачам.
— Тогава ще продължим да вървим. Ще следваме трасето до най-долната му точка, след това ще се върнем назад през гората. Не е толкова стръмно, колкото изглежда. — Той се усмихна. — Скачането тук няма смисъл.
Тя гледаше след него, докато той се отдалечаваше:
— Ще го направиш ли?
Той вдигна дясната си ръка:
— Кълна се в Бога.
Рени не го виждаше, но можеше да предполага, че все още се усмихва. Пое юздите на Албион и тръгна по стъпките му.
Това бе едно от тези неща, които не биваше да се случват и за резултата от които никой не бе подготвен. Те дадоха почивка на конете си покрай железопътната линия, след което натовариха обратно провизиите на гърба на товарния кон и се качиха на конете. Нито Албион, нито Зили намираха терена, който трябваше да изминат, за по-труден от този, който беше вече зад гърба им. Като гледаше надолу към Джъглър Джъмп, Рени видя, че Джарет бе прав за наклона на планината. Тя ставаше все по-стръмна и изкачването и спускането бяха невъзможни там, където се издигаше вертикално, за да крепи линията.
Теренът, който бяха преминали, сега изглеждаше приятен склон в сравнение с гледката отгоре. По- късно, когато се връщаше назад, тя си даде сметка, че може би лекотата, с която се движеха или чувството на гарантирана увереност, че са достигнали крайната точка на пътуването си, ги бяха направили непредпазливи.
Рени видя заека, който профуча под копитата на Албион едва когато конят й се изправи на задните си крака. Тя успя да се задържи на седлото, но Албион спря нерешително и едва не падна на земята. Това отвлече вниманието на Джарет и той не се подготви за погрешната стъпка на Зили. Опита се да се изправи на седлото, сграбчи го, но остро пробождане и ръката му попречи да се хване добре. Уплахата му бе само за миг, но Зили я почувства. Тя пристъпи неспокойно, бутна с копита няколко скали и започна да се плъзга.
Джарет доби някакъв контрол над Зили, като се наведе напред на седлото и я остави да прави това, което можеше. Краката на кобилата тъпчеха на едно място за опора, след това тя се устреми напред. Това бе една дива езда към дъното на пропастта и за момент Джарет си помисли, че той и Зили ще я завършат успешно. Тогава видя падналия бор. Лежеше на склона с клони, преплетени в клоните на друго дърво, и преграждаше пътя като врата четири стъпки над земята. Опита се да използва коленете и краката си, за да пренасочи кобилата, но тя бе прекалено подивяла от страх, за да почувства движенията му и да ги разбере. Джарет бе безпомощен да предотврати скока й и нямаше сила в дясната си ръка, за да се задържи. Той изхвръкна от седлото и за разлика от Зили не премина препятствието.
Рени беше на път да настигне Джарет, когато видя падането му. Видя поваления бор, осъзна, че Зили ще го прескочи, но не мислеше, че това ще изхвърли Джарет. Той изхвърча от коня, сякаш седлото и юздите му бяха покрити с мазнина.
Когато тя стигна до него, Зили се бе успокоила и се връщаше назад към мястото, където лежеше Джарет. Кобилата наклони глава над дървото и се опита да побутне Джарет и да го събуди. Рени коленичи до Джарет и със сила отблъсна носа на Зили. Кобилата се отдръпна и тръгна обидена нанякъде.
Дишането му бе слабо, но равномерно и Рени лесно напипа пулса му. Тя го разтърси леко няколко пъти, като го викаше по име. Когато той не отговори, свали ръкавиците си и шапката му. Пръстите й се забиха в косата му и внимателно започнаха да опипват главата му за подутини и рани. Почувства подутина, колкото гъше яйце, точно зад дясното му ухо. Кръвта не я безпокоеше, но размерът на отока я тревожеше. В момента би дала всичко, за да притежава малко от медицинските познания на сестра си Меги. Това, че е
