Тя се дръпна встрани от Джарет. Главата й се изви към прозореца. Навън беше тъмно. Местността беше покрита с непроницаемите сенки на нощта и на фона на оцветеното в мастиленосиньо и черно небе се очертаваха силуетите на хълмовете на Пенсилвания. От време на време бледи правоъгълници светлина маркираха прозорците на далечни фермерски къщи.
— Ти си упорита жена — каза Джарет. Той се обърна леко към нея и постави едната си ръка на облегалката зад рамене й. — Какво доказваш, като се насилваш да стоиш будна.
— Не се опитвам да докажа нищо. Не мога да заспя. Тя почувства топлината на ръката му зад нея. Простият жест на подкрепа означаваше твърде много и все пак бе недостатъчен. — Вмъкваме се в Ню Йорк, сякаш сме престъпници. Поне не си ли загрижен за това какво може да се случи?
— Баща ти ми плаща да се безпокоя, Рени. Не на теб. Направихме всичко, за да запазим в тайна пристигането на баща ти. Сигурно е, че няма да има семейна група на перона за да го посрещне.
— Искам мама да знае, че той си идва вкъщи — каза тя тъжно и посочи към Джей Мак. — Изглежда по- стар, не мислиш ли? Последните дни бяха много трудни за него.
Очите на Джарет се плъзнаха от загрижения профил на Рени към лицето на баща й. Под затворените очи на Джей Мак имаше сенки, а широката дъга на лицевите му кости бе още по-релефно очертана. Бакенбардите му бяха по-сиви от пепел и даже в съня си в ъглите на устата му имаше бели бръчки от напрежение. Джарет се обърна отново към Рени.
— Те бяха трудни и за тебе — каза той.
— Бяха трудни и ти знаеш причината — каза тя. — Аз не исках да приемеш предложението на баща ми.
Джарет не можа да отстрани напълно горчивината в гласа си:
— По-добре би било Итън да ви придружи от Денвър.
— Казах това тогава и все още искам да беше станало.
— Защото мислиш, че не мога да ви защитя.
Очите на Рени се насочиха към свитите пръсти на дясна та му ръка.
— Никога не съм казвала това — каза тя ласкаво.
Джарет премести ръката, която бе обгърнала рамената й, и се обърна напред. Вдигна дългите си крака на пейката срещу тях.
— Не трябваше да го казваш, Рени. Има някои неща, които не трябва да казваш въобще.
Тя искаше да си признае грешката, но собствената й гордост я накара да замълчи. Нека си мисли, че той е инвалид, а не тя. Той не трябваше да знае как ръката на гърба й я измъчваше, как присъствието му постоянно и болезнено й напомняше за това, което бяха споделили и което той вече не искаше от нея. Тя бе отхвърлена и всичко останало — и предложението на Джей Мак към Джарет, и това, че той го прие — бе по-нататъшно доказателство, че нейните чувства нямат значение. Според Рени тя бе предадена и от двамата мъже, които обичаше.
Може би ако имаха възможност да поговорят за предложението на Джей Мак насаме, мислеше си Рени, тя би могла да убеди Джарет да не го приема. Може би щеше да рискува да му каже, че той ще я нарани твърде много, като й бъде само спътник, а не любим. Вместо това, когато Джей Мак и Джарет се върнаха в пансиона на мисис Шепард, Рени бе изправена пред свършен факт. Не можа да каже нищо, което да промени намеренията им.
Когато достигнаха Денвър, тя опита да ги разубеди отново. Итън имаше желание да пътува на изток с тях. Майкъл искаше да го пусне, но Джей Мак й попречи, като подчерта отговорностите на Итън към жена му и дъщеря му. Попита дали Рени ще поеме върху съвестта си това, което би могло да се случи с Итън.
Как трябваше да отговори на този въпрос, чудеше се Рени. Че би предпочела да бъде ранен Итън, а не Джарет? Че предпочита да рискува живота на собствения си баща, а не този на Джарет? Соломон не е бил принуждаван да прави такива преценки и Рени също не се опита да ги прави. Тя не желаеше нищо лошо на никого. Желаеше всичко да е свършило.
Джей Мак обаче искаше Джарет Съливан и, както обикновено, той постигаше това, което искаше. Рени трябваше стоически да понася болката от натрапената компания на Джарет.
Джей Мак ги наблюдаваше през мрежата на спуснатите си клепки. Разгледа най-напред тъжните очи на дъщеря си, след това безстрастните черти на мъжа до нея. Любовта им ги бе направила толкова глупави, си мислеше той. Искаше да бъде с Мойра. Тя знаеше какво да направи.
№ 448 на Североизточната железница пристигна на гарата в Ню Йорк няколко минути преди разписанието. Перонът бе оживен дори и в четири сутринта. Изпращачи бяха дошли да се сбогуват с приятели и семейства, други идваха, за да посрещнат пристигащите. Носачите бяха заети със събирането и разпределението на багажа. Имаше опашки на гишето за билети, както и на гишето за телеграми. Служителите на гарата патрулираха по перона, поздравяваха пътниците с небрежни приветствия и въртяха нощните си палки в съответствие с ритъма на крачките си.
Рени, Джарет и Джей Мак изчакаха на платформата своите куфари и сандъци. Рени говореше тихо на баща си, а Джарет стоеше встрани с очи, шарещи надлъж и шир по гарата. Не търсеше нещо специално, просто гледаше. Повече силата на навика, отколкото очакването го караше да изследва всичко наоколо, но повече опитът, отколкото късметът накара погледа му да се спре на един човек.
Той имаше слабо телосложение. Дрехите му бяха скъпи но му стояха зле. Стилното му сако висеше на раменете му, а панталоните му бяха с маншети, противно на съществуващата мода, сякаш бяха твърде дълги за него. Наети, чудеше се Джарет. Или крадени?
Тясното му лице се компенсираше от широки бакенбарди и голяма черна брада. Мустаците провисваха над горната му устна. Шапката му бе смъкната надолу до веждите.
Той седеше сам и се отмести, когато един пътник седна до него на пейката. Държеше внимателно сгънат вестник Очевидно се наслаждаваше на самотата си — което накара Джарет да се учуди защо прекарва времето си на гарата. Изглеждаше незаинтересован от пристигащите и заминаващи пътници, така че вероятно не чакаше никого. Не проявяваше никакъв интерес към таблото с обявите, което информираше през равни интервали за закъсненията. Съмнително бе самият той да заминава нанякъде. Не направи опит да чете обемистия вестник, който държеше сгънат в скута си. От време на време проявяваше интерес към лъснатите си обувки, като чистеше носовете им от въображаем прах или сажди, но преди всичко гледаше право напред, с изкривена на една страна глава — съвършена картина на самотен човек със самотни мисли.
Джарет разбра, че има нещо нередно.
— Да вървим — каза той, като се доближи до Рени и Джей Мак.
Рени протестира:
— Багажа ни… моите куфари.
Джарет постави ръка на гърба й.
— Веднага — каза той напрегнато. — Ще получим багажа по-късно. Джей Мак, вие останете между мене и влака.
Като разбра, че е възникнало нещо спешно, Рени престана да протестира. Тя се мъчеше да не изостава от баща си и Джарет, когато те се насочиха към изхода.
Джарет погледна зад себе си. Човекът на пейката бе още там. Той разгъваше вестника си.
— Продължавайте да вървите — каза тихо Джарет. — Не се обръщайте назад. — Подтикна леко бащата и дъщерята напред, преди сам да спре, да се завърти на пръсти и едновременно с това да извади пистолета си.
Жертвата на Джарет не бе вече на пейката, а зад нея. Вестникът бе на земята. Непознатият държеше пистолет с двете си ръце. Стреляха едновременно. Изстрелът на Джарет бе на части от инча от целта и засегна нападателя в ръкава на увисналото му сако, вместо в ръката. Другият куршум също мина покрай целта си, този път на повече от дванадесет инча. Вместо да удари Джей Мак, той събори Рени.
Сред писъците на пътниците, в блъсканицата на тълпата, Джарет чу нейния вик и разтревожения възглас на Джей Мак. Той престана да преследва бягащия стрелец и изтича обратно при Рени и баща й. Джей Мак бе на колене до Рени и внимателно я обръщаше. Джарет му помогна да разкопчаят палтото й. На лявото й рамо имаше кърваво петно. Зад тях започна да се събира тълпа.
Джарет повдигна главата на Рени в скута си и притисна кърпа към раната й. Очите му сновяха сред
