— Благодаря — отвърна тя. — Може ли малко светлина?
— Било спешно, каза той. Пак беше господинът, който се отби онзи ден. Говори като учен човек. Ето.
Говори за Яшим, каза си Прийн, докато поемаше свещника. Както обикновено, свещта бе изгоряла почти докрай. Хазяйката много внимаваше нищо да не се разхищава. Поколеба се дали да не отиде да потърси Яшим още сега. Не можеше да прочете бележката, но не искаше хазяйката й да разбере.
Може би, ако не бе застанала на първото стъпало, стиснала свещта, щеше да излезе отново, за да се опита намери да Яшим, или ако хазяйката не бе добавила сравнително тихо, което трябваше да мине за поверително, че ще й бъде много благодарна, ако не забравя храна в стаята си, защото чистачът бил притеснен от миризмата.
Прийн се заизкачва бавно по стълбите. По това време на годината в старата къща ставаше течение навсякъде и трябваше да заслони с ръка пламъка, за да не угасне. На втория етаж сви наляво по тесен коридор, подмина две затворени врати, обитателите на стаите бяха притихнали, и стигна до стръмни вити стълби, които водеха към нейната стая.
Пристъпваше бавно, следвайки острия завой, който открай време мразеше, защото я изолираше от останалата част на къщата. Вдигна поглед към вратата. По стените като обезумели маймуни подскачаха сенки.
Спря и подуши. Хазяйката беше права, наистина миришеше. За пръв път се запита откъде ли идва тази смрад. Да не би някой плъх да е умрял под дюшемето? Потръпна и протегна пръст напред.
Това бе другата причина, поради която мразеше тези стълби и вратата. Трябваше да бръкне в тъмната дупка, за да освободи резето от вътрешната страна.
Все едно че завираше пръста си в зейнала черна паст.
58.
След като остави бележка на хазяйката на Прийн, Яшим се отправи към имперския архив. През деня, когато ниското зимно слънце струеше през високите прозорци, залата изглеждаше по-обикновена и безинтересна. Имаше и още една причина за това ново впечатление. Наоколо шетаха неколцина архивари, ала Ибу, суданското момче, не беше сред тях. Той бе ангелът на библиотеката, помисли си Яшим.
Увисналите мустаци на главния архивар му придаваха скръбно изражение. Не бе евнух, ами доста поостарял възпитаник на имперската школа.
— Държавният съвет заседава — обясни мрачно той. — Ела пак следобед.
Само че Яшим не искаше да се връща следобед.
— Спешно е — настоя.
Архиварят го погледна тъжно. Изглеждаше съсипан от нещо, ала Яшим заподозря, че е просто мързелив.
— Помогни ми сега. Ще си тръгна, ако съветът на везирите поиска нещо.
Архиварят кимна бавно, наду бузи и изпусна шумно въздуха.
— Напиши си заявка. Ще видим какво може да се направи.
Яшим се подпря на лакът на писалището и загриза молива. Най-сетне написа: „Противопожарни кули в Истанбул. Данни за местоположението им.“ Помисли малко и дописа: „Общи данни за сумите, дадени за обновяване и поддръжка в периода 1650 — 1750“. Така може и да излезеше нещо, което му трябваше.
Архиварят пое написаното с въздишка, без дори да си направи труд да го прочете. Бележката остана на писалището му повече от двайсет минути, докато той ровеше книга ин кварто33, а Яшим крачеше нервно на входа. Най-сетне посегна към бележката, погледна написаното и дрънна със звънеца.
Подчинените му се движеха със същата досада, само от време на време хвърляха по някой поглед към Яшим, сякаш го подозираха, че е дошъл, за да изпита границите на търпението им. Най-сетне един се зарови сред свитъци. Не се появи цял час.
— Няма нищо особено за местоположението. Прибрани са два тома със сметки, които се отнасят за противопожарната служба като цяло. Включват времето, което посочи. Искаш ли да ги видиш?
Яшим едва овладя желанието си да стисне мъжа за носа.
— Да, ако обичаш — отвърна напълно спокойно той.
Архиварят се затътри нанякъде. Върна се с две тънки книжлета, по-малки дори от дланта на Яшим, подвързани в синьо. По-старата от двете покриваше периода от началото на седемнайсети век до 1670 година и бе доста разръфана, страниците едва се държаха по местата си и можеха всеки момент да се разпилеят.
Архиварят се намръщи.
— Май не можем да ти я дадем — започна той.
Яшим избухна.
— Не чакам цяла сутрин, за да ми кажеш накрая, че не съм в състояние да опазя няколко страници. Ще я прегледам тук, на пейката. Нямам намерение да я подмятам във въздуха.
Въпреки това остана разочарован. След половин час Яшим бе попаднал единствено на три препратки, в две от които се споменаваше за кулата Стамбул, горяла до основи два пъти, а в другата просто се говореше за противопожарните кули, без да се казва нито колко са на брой, нито пък какво е местоположението им. Данните бяха записвани от различни хора, затова разчитането на по-старите се оказа трудна и неблагодарна работа.
Докато се опитваше да разчете откъс, написан със старомоден шрифт, Яшим неочаквано си спомни бележката, която бе оставил на Прийн. Беше я написал пределно ясно и ако тя бе послушала съвета му, сигурно вече се беше спотаила в кафенето на Белол Оглу, където да го чака и да предизвиква мъжките погледи. При тази мисъл се усмихна, ала усмивката му се стопи бързо.
Беше я предупредил, бе описал всичко съвсем ясно. Не бе включил нищо описателно или поетично, бе изписал буквите прецизно, без завъртулки, така че дори дете можеше да ги прочете.
Може би.
Ако ставаше въпрос за грамотно дете.
59.
Прийн пъхна пръст в черната дупка на вратата, сви го и се опита да напипа тънкото дървено резе.
Докосна го с нокът и го побутна. Щом вратата се отвори, неочаквано течение довя неприятна сладникава миризма на развалено месо и угаси пламъка на свещта. Тя извика от изненада и уплаха и направи крачка назад към тъмното.
Вратата се отплесна и се удари в страничната стена. В същия момент Прийн усети как нещо се отрива в лицето й и бръмва като насекомо. Отдръпна глава назад, препъна се, подхлъзна се и полетя от последното стъпало. Падна тежко, след като се блъсна в стената отзад и се строполи на тесните стълби.
Озова се свита на болезнено кълбо, отпуснала буза на пода в коридора. Дясната й ръка пулсираше. Няколко секунди остана неподвижна, заслушана в бясното препускане на кръвта, нахлула в главата й, и стърженето на дъха й. В тъмнината той й се стори неестествено шумен.
В следващия миг долови приглушено пропукване откъм стълбите, съвсем близо до краката й, сякаш някой пробваше дали дюшемето ще издържи тежестта му.
Някой приближаваше към нея.
Някой слизаше по стълбите, след като бе излязъл от собствената й стая.
Тя се оттласна от пода, без да губи и секунда, за да скочи на крака и да се хвърли надолу по коридора. Когато се подпря на лакът, остра болка я проряза чак до рамото, качи се към врата и тя отвори уста, за да изпищи.
В следващия миг викът застина на устните й.
60.
