Яшим прескачаше през стъпало, когато чу как Прийн пада. На края на стълбите се оттласна от стената и се хвърли към коридора. Тъмнината го объркваше. Долови движение някъде навътре и извика:
— Прийн!
Без да се колебае, направи две крачки напред. Бяха само две, ала те му спасиха живота. В този момент го блъсна невидима сила, която преди секунди щеше да го запрати надолу по стълбите. Усети яростен удар в лицето и дъхът изскочи от дробовете му, когато се хласна в стената отзад.
Докато се бореше жадно за глътка въздух, в ума му се завихриха две мисли. Първо го сграбчи страх, че е закъснял. Втората бе, че убиецът, втурнал се надолу по тъмните стълби, няма да се измъкне толкова лесно.
Протегна ръка и стисна перилата. Движението сякаш напълни гърдите му с въздух и той се изправи на крака. В първия миг остана неподвижен, след това изруга и се хвърли надолу.
Стигна коридора на партера, изскочи на улицата, завъртя се и се огледа. Чернокожият, който чистеше сутринта, се бе проснал в прахта, стиснал две кофи в ръце. Той извърна глава и замахна с едната през рамо. Яшим хукна.
Наоколо все още имаше много хора, и макар да му бе трудно да прецени колко точно са и къде, докато не избегнеше сблъсъка с тях в последния момент, тъй като бе вече тъмно, нещо в начина, по който се отдръпваха, щом го зърнеха, му подсказа, че е на прав път. Когато някой тича през тълпата, мислеше си той, минувачите инстинктивно очакват втори, погнал го по петите: плячка и ловец, преследван и преследвач, ситуация стара като човешкия род, по-стара от Истанбул. В ума му изплува образът на две змии, захапали опашките си. Затича по-бързо.
Стигна до ъгъла и сви наляво, тласкан напред от ярост и инстинктивен подтик да се изкачва, да напредва още и още. Тъмни фигури се отдръпваха от пътя му. На ъгъл, осветен от факлите пред кафене, забеляза как хората се извръщат, за да го огледат, и си каза: „Наближавам.“ Ала уличките бяха тесни. На място, където пътят се разклоняваше в три сокака, той почти спря, ала в следващия миг усети познат мирис, който така и не успя да се сети откъде идва, но поне го насочи накъде да тръгне, затова пропусна осветения сокак и другия, който знаеше, че е задънен, и се втурна по най-тъмния и тесния от трите. Не можеше да определи дали успява да следва убиеца по инстинкт, или благодарение на някаква магия, или просто разпознавайки знаци, над които не се замисляше — едва различима стъпка, предпочитание към мрака вместо към светлината, това, че знаеше коя улица е задънена и коя продължава напред, благодарение на годините, прекарани в Истанбул. Наистина нямаше представа, ала ако спреше, за да мисли, трябваше да се откаже, защото дъхът му влизаше и излизаше от дробовете като побеснял гущер, настръхнал и забил нокти в земята.
Подхлъзна се и протегна ръка, за да се подпре на стената. Остана така няколко секунди и си пое дълбоко и жадно дъх. Пред него трепкаха червени светлинки и озаряваха мрака около малките улични храмове, благодарение на светлините на свещите в цветно стъкло. В този момент разбра накъде отива.
Затича с подновени сили, напълно убеден в правотата си, затова не мислеше и не разсъждаваше, и за малко да събори някакъв човек на следващия ъгъл.
Не се сблъскаха прекалено силно, само раменете им се удариха, ала мъжът залитна настрани и в същия момент Яшим обърна глава и зърна лицето му с изписалите се по него цял калейдоскоп чувства — гняв, объркване и най-сетне някакъв спомен.
— Пожарът! — извика мъжът почти през смях.
Яшим махна с ръка и отново затича, мъжът го последва.
— Ефенди!
Яшим позна гласа. Сокакът завиваше. В далечния край се виждаше светлинна и той мярна онова, което стискаше между зъбите си също като опашката на змия — успя да зърне мъжа, които в следващия миг се скри от погледа му.
Зад него прозвуча глас:
— Видях го! Тръгвай!
Яшим погледна другия мъж с крайчеца на окото си. Беше готов да поднови преследването.
— Мурад Езлек! — изхриптя Яшим. Спомни си пламналите къщи по улицата, почернелия от сажди непознат, който се бе усмихнал и му бе стиснал ръката.
Когато стигнаха до място, където трябваше да избере дали да тръгне наляво или надясно, евнухът се поколеба. Май му бе трудно да се ориентира. Неочакваната поява на Езлек го бе разсеяла. Знаеше, че тича отдавна. Усещаше, че приближава — ала същевременно съзнаваше, че собственият му гняв и объркване топуркат с тежките си стъпки по обикновените сокаци на Истанбул. Онова, което бе взел за вдъхновение, неочаквано се превърна в най-обикновен низ от съвпадения.
— Табакханите34! — извика Яшим. Ето откъде бе миризмата, която бе усетил и му убягваше, а същевременно го бе насочвала. Беше я усетил още в мига, в който убиецът на Прийн го залепи за стената и хукна по стълбите. Тази миризма го бе водила по улиците, беше го насочвала по сокаците, беше му подсказвала дали да поеме наляво или надясно, и макар да не виждаше жертвата, издайническата смрад го водеше.
Решен да не се отказва, въпреки че усети как краката му натежават, той зави наляво по тъмен тесен сокак. Дори в мрака забеляза, че стените от двете страни прекъсват. Светлините на някои места му подсказваха, че подминава нечие жилище, ала през повечето време напредваше в пълна тъмнина между шубраци, където бяха затворени кози и овце в импровизирани обори. Чуваше ги как се наместват, как подрънкват чановете им, на един завой дори се блъсна във врата. Познатият му отдавна бе изостанал, а убиецът не се мяркаше никакъв. Вече не успяваше и да го подуши.
Натрапчивата воня от табакханите бе проникнала навсякъде наоколо.
61.
Първото, което Яшим забеляза, след като противният миризлив въздух влезе в дробовете му, бе светлината.
Тя се стелеше на валма край каците, пръснати на няколко акра, където киснеха животинските кожи, варяха ги и ги боядисваха. На светлината на трептящите факли от всяка каца се издигаха разноцветни изпарения — червени, жълти, индигови, — смесваха се и бавно се разнасяха в нощната тъма. Наоколо вонеше на лой, на изгорели косми, ала най-противна бе смрадта на кучешки изпражнения, с които щавеха кожата. Сякаш пред него бе картина от ада.
Убиецът бе потънал в този ад.
Яшим се отпусна на коляно и се огледа внимателно.
Беше чувал за табакханите, беше долавял миризмата им, ала сега за пръв път ги виждаше със собствените си очи. Висок зид ограждаше обширно пространство, където каците почти се допираха, подредени върху задигнат под от глина и цимент, който блестеше мазно на светлината на факлите и позволяваше на работниците да обикалят и разбъркват с дълги пръти. Направените от глина, облепени с мозаични плочки каци бяха с диаметър около метър и осемдесет. На места бяха монтирани груби лебедки, за да помогнат при потапянето и изваждането на тежките мокри кожи. Край всеки четири каци бяха поставени кръгли метални решетки подобно на четирилъчна звезда. Яшим реши, че оттам въздухът се насочва към вентилационните тръби, които минават отдолу. Някои от решетките се виждаха ясно от мястото, където бе застанал.
От убиеца нямаше и следа, ала Яшим бе убеден, че е някъде наблизо, че се е притаил зад някоя каца или е застанал, без да трепва, в сянката на зида. Яшим не знаеше почти нищо за този човек, освен че е много умел в тъмното. Нали в пълен мрак се бе хвърлил срещу него, и нали в тъмното бе убил Прийн, нали през нощта се бе прокраднал, за да затегне примка около врата на гърбавия. Тъмнината, помисли си Яшим, бе вдъхновението и опората му.
Отново огледа табакханата. Беше обградена от стени. В далечния край, забулена от пъстрите изпарения, забеляза друга врата. На убиеца едва ли му беше останало време да се добере до нея.
Яшим насочи вниманието си към най-близките каци. Цветовете, които се кълбяха над тях, не бяха толкова наситени, сигурно заради начина, по който падаше светлината, затова пък малко по-надолу, където валмата пара се сливаха, изглеждаха дъгоцветни.
