84.
— Да, карагьозите — продължи да се усмихва мило мъжът.
Това било значи, каза си Яшим. В същото време се оглеждаше, обзет от живо любопитство. Значи тук еничарите са провеждали вакхическите си ритуали. Пиене, жени и мистична поезия! Или може би са го използвали за нещо по-прозаично, като например място за уговаряне на сделки, където войниците, заловили се с алъш-вериш или занаят, са обсъждали състоянието на пазара и какво могат да изкопчат.
На пръв поглед тук нямаше нищо свято. Можеше спокойно да мине за склад, за какъвто го бе взел Яшим. Представляваше най-обикновена белосана стая, осветена от високи прозорци, с дървена маса в средата и пейки от двете й страни. Някой дори би го помислил за място за гощавки. Стените бяха наскоро белосани, ала бе мината само една ръка, защото изпод варта прозираха образи.
— Стените са боядисвани.
Дервишът кимна.
— Бяха много красиви.
— И защо ги скрихте? Светотатствени ли бяха?
— За нас, да. Карагьозите не са се страхували да изобразяват онова, което Господ е създал. Сигурно сърцата им са били чисти, затова. Ама тези изображения разсейваха и вярващите, и мен. Не че затова ги боядисахме. По-скоро ни се искаше да възвърнем старата чистота на текето.
— Ясно. Значи боядисването на стените на карагьозките текета е нещо ново. Първоначалният замисъл не е бил такъв.
Дервишът се замисли.
— Не знам. За нас нашествието на карагьозите беше промеждутък, който предпочитаме да не споменаваме.
Яшим вдигна поглед към тавана.
— Промеждутък ли? Май нещо не те разбирам.
— Прости ми — склони глава човекът. — Не поясних, затова сигурно нямаш представа, че това е насринско теке още от времето на въстанието на Патрона Халил. По онова време карагьозите станали много силни и им трябвало повече място, затова ние им го отстъпихме. Събитията в последните години — добави той замислен — ни позволиха да си върнем сградата, и както сам виждаш, покрихме рисунките.
Яшим го изгледа с недоумение. Въстанието на Патрона Халил бе избухнало през 1730 година.
— Искаш да кажеш, че това теке е било построено от твоя орден ли? Значи не е било карагьозко.
Мъжът се усмихна и поклати глава.
— Не. Виждаш, че има цикличност. Онова, което е отворено, ще бъде затворено.
Пет минути по-късно Яшим излезе на улицата.
На картата на Палевски, създадена от шотландеца Ингилиз Мустафа, старите текета бяха отбелязани съвсем правилно — за времето, когато картата е била правена. Карагьозите не ги бяха построили и това тук не бе от оригиналните четири текета.
По принцип, трябваше да е на прав път.
Яшим отново се замисли за малкото квадратче под старите византийски стени на града.
Представи си мястото. Джамията. Редицата магазини. Старият кипарис край каменната стена.
Текето беше там. Нямаше къде другаде да е.
85.
Половин час по-късно Яшим излезе на площада по права улица, идваща от юг.
Точно пред него се виждаше великолепният кипарис, където одеве бе приказвал със старците.
От мястото, на което бе застанал, на петстотин метра от стената, успя да види онова, което му бе убягнало преди. Сега имаше поглед над дървото. Точно над заострения му връх, макар и полуразрушена, се забелязваше великолепна византийска кула, издигаща се над масивните градски стени.
Керкопорта. Малката порта.
Малцина истанбулчани знаеха подробности около нашествието през 1453 година. Това бе стара работа, почти на четиристотин години. Така е било отредено, затова въпроси като защо и как градът е бил отнет от гърците никак не вълнуваха жителите на турския Истанбул през деветнайсети век.
Имаше два вида хора, които проявяваха интерес и разказваха историята на всеки желаещ да я чуе.
Еничарите се интересуваха с неприкрита гордост.
Фанариотите също се интересуваха, ала със съжаление, макар Яшим да не успя да определи дали съжалението им е искрено. Истината бе, че гръцките принцове търговци от Фанар бяха натрупали богатствата си по време на отоманското владичество.
Яшим помнеше много ясно къде беше, когато чу за пръв път в пълни подробности разказа за турското нашествие. Къщата на семейство Маврокордато в квартала Фанар бе най-величествената и най-мрачната на цялата улица. От притаилия се зад високи зидове дом в стил рококо семейството ръководеше непрекъснато увеличаващите се поръчки, идващи чак от княжествата по Дунав и складовете в Трабзон, като не се отказваше от граждански и духовнически титли и санове. През вековете семейство Маврокордато бе дало на света учени и императори, боляри, сюзерени и флотски адмирали, негодници, светци и красиви дъщери. Бяха неприлично богати, със завидни връзки, а информацията, с която разполагаха, ги правеше опасни.
Онази вечер на масата се бяха събрали седем членове на семейство Маврокордато и Яшим. По лицата им бяха изписани и веселост, и горчивина, и страх, и завист, и самодоволство, и презрение. Имаше и едно прелестно лице, което той все още виждаше в сънищата си, чийто поглед казваше много повече. Само очите на всички бяха еднакви — сини и проницателни. Едва тогава Яшим разбра защо турците се страхуват от сините очи.
Масата бе покрита с анатолийска покривка, която сигурно е била работена в продължение на години, защото възлите бяха стегнати много здраво. Бяха сервирали кафе, и когато дръпнаха тежките завеси и слугите се оттеглиха, Георгиос Маврокордато, патриархът на клана с едра челюст, накара Яшим да докладва.
След това Георгиос бавно пристъпи към камината и останалите се надигнаха, за да се преместят при него. Мълчанието им приличаше на тих разговор. Най-сетне престарялата майка на Георгиос приглади черната си копринена рокля и повика Яшим.
Тогава му разказа за нашествието.
86.
Както бе застанал в самия край на улицата, си припомни разказа й.
Спомни си горчивината, с която му разказваше за Керкопорта. Малката порта.
Обсадата продължавала вече деветдесет дни, когато младият султан Мехмед дал знак за последния щурм. Изтощени и слаби, няколкото хиляди византийци, останали да защитават града си, чули бумтенето на казаните и видели как хълмовете отвъд стените се раздвижват, когато десетките хиляди войници на Мехмед се впуснали в атака. Вълна след вълна омаломощавала почти безлюдните стени, издигнати преди хиляди години. Били се събрали анатолийски левенти, башибозуци от сръбските и българските планини, ренегати и авантюристи от цялото Средиземноморие. С всяка атака защитниците отслабвали все повече и повече и въпреки това атаките продължавали, а полицията на Мехмед дебнела най-отзад с боздугани и камшици, за да не позволи на войниците да се оттеглят, високи стълби били опрени на стените, наоколо се носело пищенето на анатолийски гайди, блестели огньове и от време на време проехтявал тътенът на гигантския унгарски топ.
Всички камбани в града звънели. Когато димът се разнесъл от пробивите в стената, където умирали нашественици, когато защитниците се спуснали да се погрижат за слабите места, когато луната най-сетне изплувала иззад черен облак, Мехмед повел пехотата си — еничарите. Повел ги към крепостния ров и оттам напреднали. Не ги пуснал в разгара на битката, където гинели провинциалните наборници и турците щурмували стената през нощта, ами изчакал ранното утро и те преминали в нишка, дръзки и
