отпочинали.
— Защитниците се сражавали по стените в ръкопашен бой повече от час — разказваше старицата. — Били убедени, че турците ще паднат. Дори еничарите отстъпили за момент. Само че не станало така.
Яшим бе наблюдавал как устните й се движат над беззъбите венци. Тя бе продължила.
— Имало една малка порта там, където старите стени на Теодосий се скачвали с по-високите зад палата на василевсите. Един Господ знае преди колко години била заключена и залостена. Била съвсем малка. Едва ли двамина, застанали редом, можели да минат през нея… ала какво знаем ние за Божията воля? Същата порта била отворена в началото на обсадата за контраатака. Група мъже от отряда се върнали и — направо не е за вярване — последният забравил да залости портата.
Обсадата се увенчала с успех, когато враговете открили тясната порта с разхлабени панти — единствената пролука в тринайсетте километра масивна външна и укрепваща вътрешна стена. Еничарите се промъкнали през портата и се озовали между двете стени. Там били лесна мишена и все още не било късно защитниците да ги отблъснат или избият, ала един от героите, генуезки морски капитан, бил сериозно ранен от изстрел. Докато хората от екипажа му го сваляли от стените, византийците се уплашили, че са изоставени, и надали отчаяни викове. Отоманците щурмували вътрешните стени и гигант на име Хасан се втурнал към оградата от колове, повеждайки ротата си еничари. Десет минути по-късно турските знамена се веели на кулата над Керкопорта.
Това се случило преди четиристотин години.
Ето че сега зад огромния стар кипарис на площада кулата на Керкопорта в червено и бяло се открояваше на фона на оцъкленото зимно небе, ала вече празна.
Това бе мястото, на което с един кървав замах бе сложен краят на хиляда и петстотин години римска история, когато последният император на Византия бе свалил императорските си отличителни знаци и с меч в ръка се бе хвърлил в битката, след която никой повече не го видял.
Това бе мястото, където Константинопол, Червената ябълка, пъпът на света бе завоюван от еничарите, за да бъде предаден на исляма и султана.
Излиза, че Стария Палмук не бе прав.
Наистина имаше четвърта кула.
Имаше четвърто теке.
Яшим тръсна глава, за да пропъди спомените, и пристъпи напред под лъчите на зимното слънце.
87.
Каменните стълби, които отвеждаха към вътрешен парапет покрай първата стена, не се виждаха откъм улицата. За да стигне до тях, Яшим трябваше да се придвижва опипом по необозначен проход между две дървени къщи, опрени в стената. Щом стигна върха, той се обърна и пое успоредно с парапета към кулата на Керкопорта.
В мазилката се виждаше дървена врата на нивото на парапета. Беше оставена открехната, пантите й бяха ръждясали, бе закрепена да не падне с олющена желязна верига, която едва не се разкъса, когато Яшим я докосна. Евнухът блъсна силно. Вратата се разтресе. Подпря я с рамо и натисна нагоре, докато пантите изскърцаха жално и тя се отвори навътре в мрака.
Подът бе прашен, покрит с изронена мазилка и сухи птичи курешки. Яшим пристъпваше много внимателно, следван от полегатите слънчеви лъчи, които проникваха до центъра на помещението. Огледа се. Таванът бе забулен в сенки. Личеше, че стените някога са били боядисвани, ала сега се виждаха римските тухли, подсилени на места от камъни, а в най-отдалечения ъгъл започваше спираловидна стълба.
Той пристъпи към нея и погледна надолу. Усети полъха на течение, което сочеше, че някъде долу има въздух и може би светлина. Усети мирис на мокра мазилка и слама. Провлачи крак по първото стъпало и заслиза в тъмното. По лявата му ръка полепнаха паяжини.
След няколко стъпки се оказа в пълен мрак и щом си помисли за слънцето на площада и за дюкянджиите, насядали по праговете, разбра, че това място е може би най-самотното и тихото в целия Истанбул.
Нова извивка на спиралата разсея мрака, и докато Яшим продължаваше да се спуска надолу, отнякъде се процеди мътна светлинка. Най-сетне се озова в сводеста стая с два прозореца с пуснати кепенци. Слънцето се промушваше през процепите им и разхвърляше лъчи наоколо.
Стените зеленееха от влага, ала мазилката бе все още непокътната, и когато Яшим се взря, различи същите форми като в насринското теке, което бе посетил. Видя дървета, шатри и река. В средата на стаята имаше дълга дъбова маса, а пейките бяха изтласкани до стените.
Пристъпи напред и прокара пръст по масата. Беше чиста.
А помещението отгоре тънеше в прах и мръсотия.
Обърна се към прозорците. Слънцето блестеше през пролуките и той не успя да види нищо, затова вдигна ръка, за да заслони очи, и забеляза врата. Беше заключена от външната страна.
Застана с гръб към вратата и огледа стаята. От това място виждаше какво има от другата страна на масата.
В далечния край бе поставено нещо като дървена ракла с плосък капак.
Яшим прекоси стаята и застана до него. Капакът бе на нивото на гърдите му. Пъхна пръсти под ръба и опита внимателно да отвори.
Капакът се вдигна веднага и той надникна вътре.
88.
Станислав Палевски отвори уста, за да изпъшка, както всяка сутрин, когато се будеше. Само че звук не излезе.
— Ха!
Спомни си събитията от предишната вечер с кристална яснота.
Размърда пръстите на краката си и те щръкнаха в долния край на леглото, изпод юргана, с който бе започнал да се завива отдавна, също като турците. Пръстите му бяха много мръсни. Най-сетне се сети, че ги бе лъснал с четка, намазана с вакса.
Спомни си проклетото долнопробно шампанско, което се канеше да погълне. Сигурно някой хитър френски производител бе доставил на нищо неподозиращата Порта огромно количество от некачествена реколта и бе смъкнал няколко кожи с умопомрачителната цена, уверен, че никой няма да се усети. Пък и кой да се оплаче? Турците няма да гъкнат, нали се предполага, че не пият. А е много малко вероятно гостите да надигнат глас.
От друга страна, помисли си Палевски, не пиеше шампанско всеки ден и сигурно щеше да обърне още много чаши, ако онова надуто руско говедо не се бе оказало толкова непохватно.
Ухили се.
Да залее княз Деренцов, се оказа наистина гениална маневра. Ами след това, когато започна да попива ризата му, за да стане още по-неловко — това вече бе вдъхновение, достойно за гений.
Какво от това, че после самият султан го смъмри? Кой знае каква помия се е изсипала на главата на руснака. Нали той го предизвика, като по този начин пренебрегна заповед на султана. Палевски просто се държа като човек, който брани честта си.
Пък и двамата със султана проведоха твърде интересен разговор. Поговориха си изненадващо откровено и приятелски, и то благодарение на това, че бе разлял напитката си, и защото бе готов да поднесе извинение, достойно за страхливец, ала изключително сполучливо измислено, и да го изрече с финеса и изискаността на далечните си сарматски прадеди.
Султанът много хареса сакото. Докато бяха заедно, върна дипломата към отминали дни, които нито един от двамата, разбира се, не познаваше, ала които и двамата предполагаха, че са били белязани с величие и блясък, каквито нито Полша, нито империята бяха успели да постигнат през следващите години. Султанът бе признал, без да крие уплахата и несигурността си, че светът се променя неочаквано бързо.
— Дори нашият свят.
