— За фермана ли говорите?
Султанът бе кимнал. Бе описал натискът, който го бе принудил да направи промени в управлението на империята. Военната немощ. Надигащите се бунтове, открито подклаждани от руснаците. Не пропусна да спомене и лошия пример на гърците, осигурили си независимостта с помощта на европейските сили.
— Сигурен съм, че сме на прав път — бе казал той. — Гледам оптимистично на фермана. Ала също така разбирам, че ни чакат огромни трудности, за да убедим хората в необходимостта от промените. Понякога, честно казано, навсякъде се натъквам на опозиция — дори в собствения си дом.
Палевски се бе трогнал. Домът на султана, както и двамата отлично знаеха, наброяваше двайсет хиляди души.
— Някои ще решат, че избързвам. Малцина са онези, които ще ме обвинят, че напредвам прекалено бавно. Понякога дори самият аз се страхувам, че действията ми ще останат неразбрани, изопачени и обругани, че ще доведат до края на… всичко това — и бе посочил получените отличия. — Виждате ли, ваше превъзходителство, няма друг начин. Не можем нищо друго да направим.
След тези думи останаха смълчани.
— Сигурен съм — бе казал бавно Палевски, — че не бива да се страхуваме от промените. Битките се изместват, ала сърцата на бойците не отслабват. Освен това съм напълно убеден, че действате точно навреме.
— Ако е рекъл Аллах. Да се надяваме, че следващите промени ще донесат по-добри дни и на двамата.
Беше благодарил на посланика отново, задето го бе изслушал, и си бяха стиснали ръцете.
Султанът бе тръгнал да се види и с руския княз, а на вратата се бе обърнал.
— Не мислете повече за инцидента тази вечер. Аз вече го забравих. Но не съм забравил разговора ни.
Невероятно. Дори Стратфорд Канинг, Великия Елчи, както го наричаха турците, оказал помощ на Портата да се противопостави на претенциите на руснаците, би припаднал от удоволствие, ако султанът се бе обърнал с толкова мили думи към него.
Сутрин Палевски обикновено вършеше нещата едно по едно, бавно и мудно, ала тази сутрин скръсти ръце под възглавницата, ухили се, размърда пръсти, дръпна звънеца, за да му донесат чай, и реши, че първата му работа тази сутрин ще бъде да отиде на баня.
А по-късно, тъй като бе четвъртък, щеше да вечеря с Яшим.
89.
Капакът се вдигна. Очевидно пантите бяха добре смазани. Яшим надникна предпазливо.
Светлината не бе кой знае колко силна и се виждаше трудно, въпреки това Яшим веднага позна сложените вътре вещи — колкото всекидневни, толкова и неочаквани за подобно място.
Вместо, както се притесняваше, погледът му да попадне на мъртвия кадет, той гледаше право в купчина чинии.
До тях бе поставен поднос с фини малки чашки, обърнати наопаки, за да не събират прах. Имаше и метална купа, покрита със сгънато парче бродиран плат. Вътре бе прибрана и книга.
Яшим я извади. Беше Коранът.
Друго в сандъка нямаше. Миришеше на лак.
Яшим се усмихна мрачно.
Събират съдове, каза си. Ще има гощавка.
Предстои карагьозка вакханалия.
Бързо затвори капака и се отправи към стълбите. По средата на пътя отново потъна в мрак и запрескача стъпалата нагоре по спиралата, прекоси с два скока помещението, без да се интересува, че вдига облаци прах. Щом стисна парапета, дръпна вратата с другата ръка, за да я затвори, закачи веригата и се облегна задъхан на стената. От това място можеше да наднича през клоните на кипариса.
Как е възможно да се уплаша от няколко чинии?
Защото, реши той, този път напипах вярната следа. Появяват се три тела в близост до трите текета. Това е четвъртото. Построено е на мястото, където еничарите са постигнали най-забележителния си успех — завладяването на Константинопол.
Тялото щеше да се появи в най-скоро време.
90.
Първият човек, когото Мурад Езлек видя, когато влезе в кафенето, за да закуси, бе Яшим ефенди, чорбаджията, когото спаси от щавачите.
Той също го видя, усмихна се широко и помаха с ръка. Новият клиент прошепна нещо на един от преминаващите сервитьори, настани се до евнуха и подаде ръка.
— Добре ли си, ефенди? Как е кракът?
Яшим го увери, че се оправя. Езлек го погледна с огромно любопитство.
— Вярвам ти, ефенди. Прости ми, но приличаш на разцъфтяла роза.
Яшим наведе глава, защото си спомни часовете, прекарани в леглото с Евгения. Представи си я как стене, как отмята красивата си глава и оголва зъби в моменти на страст, покорена напълно — както сама му бе прошепнала — от мъжа, който не само задоволяваше апетита й, а бе в състояние по време на часовете заедно да събуди глад, за който тя не бе предполагала, че съществува. Не бе успял да мигне през цялата нощ.
Не бе спал много и предишната — нощта, когато подгони нападателя на Прийн и го изпусна във врящата каца в табакханата. От този момент насетне бе непрекъснато в движение — второто отиване до руското посолство, изпращането на Палевски на тържеството, за да си осигури повече време, обиколките в търсене на текето, което не означаваше абсолютно нищо за никого, освен за него и… за кого още? Непрекъснато прехвърляше различни възможности, припомняше си срещите през изминалата седмици, търсеше нещо, за което да се захване.
И през всичкото време се опитваше да не мисли за онова, което се бе случило снощи. Не искаше да се сеща нито за болката, нито за желанието. Нито за мъчението, на което не успя да се противопостави.
Щеше да разбере какво може да направи за него приятелят му Езлек, а след това да отиде до хамама, за да живне малко. Тъкмо щеше да отмие прахта от кулата на Керкопорта. В хамама щеше да успокои пулсиращите си крака, да пропъди мислите, да проумее присъствието на демона, с който се бе борил дълго, за да не му се поддаде.
Мурад Езлек го погледна над чашата си кафе и забеляза изражението му.
— Добре ли си?
Яшим се овладя.
— Трябва ми помощта ти. Отново — призна той.
91.
Час преди смрачаване Станислав Палевски се сля с групата мъже, които кипяха от възмущение пред вратите на хамам „Челеби“, една от хубавите бани.
Сградата бе разположена в полите на хълм, под истинска плетеница от улички, сравнително широки, което означаваше, че кварталът е за заможни хора. Къщите не бяха сбутани стреха до стреха, ала не бяха и от най-големите, скрити зад високи зидове. Тук живееха богати търговци и чиновници, които обичаха да се разхождат по улиците вечер, да обсъждат събитията от деня в многобройните кафенета и заведения. Не бе далече от „Кара Давут“ и идеята на Палевски бе да се отбие да се изкъпе и след това да отскочи до Яшим за обичайната вечеря в четвъртък, когато по традиция преминаваше пеша моста на Галата, спокоен и доволен, стиснал торбата с двете бутилки водка „Бизон Грас“, увити в студени парцали.
Най-неочаквано затвориха хамам „Челеби“ за чистене. Разочарованите мющерии дръпнаха торбите с чисто бельо и зароптаха срещу управата.
