Беше забелязал проблясък на интерес, но нищо повече.
Чорбарят отново подръпна мустаците си. Тази среща го притесняваше. Не че мъжете се държаха нагло, просто се отнасяха студено. Майсторът знаеше, че рискува, като им осигури работа по време, когато тънеха в мизерия и отчаяние, ала ето че те не проявяваха никаква благодарност.
Едва се сдържа да не ги изгони, защото усещаше, обзет от притеснение, че във въздуха витае неизречена заплаха. Като че му внушаваха да гледа своята си работа — сякаш кражбата на казана и мълчанието им не бяха негова работа! Не можеше да ги уволни просто така. Ако те пострадаха, и той щеше да пострада. Щяха да го обвинят в оказване на помощ на враговете на Портата. Преплете едрите си ръце и размачка пръсти.
Нямаше ли начин да ги накаже за нелоялността? Замисли се за евнуха.
Евнухът имаше положение в двореца.
Майсторът започна да се пита как би могъл да опознае по-добре този човек.
83.
На сутринта Яшим посети трите места, които предишната вечер бе отбелязал от старата карта. Надяваше се, че ако търси без предразсъдъци и задръжки, все нещо ще му хрумне.
Не бе задължително текетата да са големи, ала някое по-просторно място можеше да му даде неочаквана идея. Текетата не бяха съобразени с някаква определена форма, но малкият купол подсказваше, че въпросното място е предназначено за молитви. Можеше да бъде просто съд за светена вода или богато украсена ниша, или позабравен надпис над някоя врата в коридор — все дребни знаци, които сами по себе си изглеждат незначителни, ала взети заедно биха насочили човек във вярната посока.
Ако и по този начин не успееше, щеше да поразпита.
Оказа се, че първата улица, където спря, все още не бе възстановена от пожара, пламнал с такава ярост, че няколко от каменните сгради бяха избухнали. Огромни натрошени блокове все още лежаха след пепелищата, от които вятърът разнасяше прах по горялата улица. Някои мъже ръчкаха с пръчки пепелта. Яшим предположи, че на тези места са били къщите им, и сега хората се опитваха да открият спестяванията си. Когато се обърна към тях, те отговориха бавно, сякаш мислите им бяха някъде много далече. Нито един от тях не бе чувал за теке.
Второто място се оказа малък площад с неправилна форма от вътрешната страна на градските стени. В този квартал живееха работници, имаше доста арменци и гърци сред турските магазинери, чиито дюкяни бяха скупчени в източния край. Сградите плачеха за ремонт. Бе почти невъзможно да се познае колко са стари. В бедняшките квартали сградите се ремонтираха дълго след като си бяха изживели живота. Ако ги поразеше пожар, хората строяха по начин, който е бил познат на бащите и дедите им.
Срещу дюкяните се намираше малка, ала спретната джамия, а зад нея се гушеше къщурка, боядисана в бяло — домът на имама. Той лично отвори вратата, облегнат на тояга. Бе много стар, силно прегърбен, с проскубана бяла брада и дебели очила. Беше почти глух и погледна объркан, дори раздразнен Яшим, когато евнухът го попита за карагьозите.
— Тук всички сме праведни мюсюлмани — повтаряше той с писклив глас. — Как? Не те разбрах? Ти не си ли мюсюлманин? Ами то тогава не разбирам какво… Всички тук сме добри мюсюлмани.
Потропа веднъж или дваж с пръчката и дори когато Яшим си тръгна, той остана да гледа от прага, без да откъсва от него старческите си очи, чак докато непознатият се скри зад ъгъла.
От магазинерите научи, че през ден на площада имало пазар. Когато питаше за суфистко теке, изоставено или все още посещавано, хората свиваха рамене. Група старци, насядали под стар кипарис близо до стената, обсъдиха въпроса шепнешком, ала разговорът им скоро се отнесе към спомени за други места и един от тях започна да реди дълга история за дервиш от ордена Мавлеви, с когото се бил срещнал в Русе, където бил роден преди почти цял век. Яшим се измъкна, докато старецът разказваше.
Към обяд бе при третото, последно теке, което бе открил след сравнението с картата на Евгения. То трябваше да е разположено сред сбутани тесни сокаци в западната част на града, където бе невъзможно да се определи дори приблизително нито улицата, нито сградата, където се намираше.
Яшим се въртя и обикаля повече от час. Тесните сокаци, както обикновено, не му подсказаха нищо. Нямаше представа какво става зад голите високи фасади, камо ли да разбере какво е ставало тук преди сто или дори преди петнайсет години. Едва в последния момент, когато бе вече решил да се откаже, заговори мъж със зачервени очи и пригладени с восък мустаци, който излезе през порта за карети, стиснал пазарска торба.
Мъжът се стресна, когато чу гласа на Яшим.
— Какво искаш? — сопна се той.
— Търся едно теке — започна Яшим и в същия миг му хрумна идея. — Търся суфистко теке, ама не съм сигурен на кого е.
Мъжът го огледа.
— Че има ли значение? — Стори му се искрено учуден. — Всичките са еднакви.
— Разбира се — отвърна дружелюбно Яшим. — Значи търся едно старо теке… архитект съм — уточни той.
Цяла сутрин бе разпитвал хората дали помнят някакво карагьозко теке. Старият изоставен храм можеше да е превърнат както в дюкян, така и в чайна. Не му бе минавало през ум, че някоя друга секта може да се е настанила там. Карагьозкото теке можеше да е станало теке на други.
— Старо теке, значи. — Мъжът помръдна нос наляво и надясно. — Има насринско теке на съседната улица. Знам го от около десетина години, ама сградата е стара, много стара, нали това те интересува?
Карагьозите бяха забранени тъкмо преди десет години.
— За него питам — усмихна се Яшим. — Точно за него.
Мъжът предложи да му го покаже. Докато вървяха, той се разприказва:
— Какво ще кажеш за убийствата?
Бе ред на Яшим да се стресне. Улично псе скочи от мястото си пред една порта и ги залая.
— Убийства ли?
— Не може да не си чул за кадетите. Само за тях се говори.
— А, да. Ти какво ще кажеш?
— Мисля… абе и аз, както и останалите. Голяма работа ще да е това, нали? Нещо ще се случи. — Той вдигна ръка във въздуха, сякаш се опитваше да го стисне в шепа. — Аз гледам плъхове.
— Плъхове ли?
— Ти обичаш ли животни? Едно време гледах птици. Много обичах да ги наблюдавам, когато слънцето огряваше клетката им през зимата. Слагах я на прозореца. Те винаги пеят на разсъмване. Накрая ги пуснах. Плъховете обаче са хитреци и нямат нищо против клетката. Ама аз ги пускам да се поразтъпчат от време на време. Гледаш ги как спират и мислят. Три имам. През последните няколко дни се държат странно. Не искат да излизат от клетките. Аз, разбира се, ги вадя, а те гледат да се шмугнат някъде. Ако беше само един, иди-дойди. И аз си имам моменти, когато не искам да виждам никого, стоя си вкъщи и се занимавам с любимците си. Ама сега и трите се държат по един начин. Май и те го усещат.
Яшим не понасяше плъхове, въпреки това попита:
— Кое? Какво усещат?
Мъжът поклати глава.
— И аз не знам какво. Хората шушукат, станали са по-затворени. Нали ти казвам, нещо става, а ние представа нямаме какво. Ето ти го и текето.
Яшим се обърна изненадан. Одеве беше подминал ниската схлупена постройка без прозорци. Беше му заприличала на склад.
— Сигурен ли си?
Мъжът кимна отривисто.
— Може и никой да няма вътре, но вечер се събират. Успех. — Той вдигна торбата. — Ще вървя да купя храна за плъховете — обясни на раздяла.
Яшим се усмихна насила.
След това почука силно по дървената врата.
