Лакеят направи крачка напред, поколеба се, след това пристъпи към входната врата и я отвори.
Погледна наляво. Колоните бяха обгърнати в непрогледен мрак. Излезе навън, направи нова крачка напред и огледа по-внимателно.
Усети, че е станало по-тъмно, и се извърна. Турчинът бе застанал на вратата.
Гостът вдигна ръце с дланите нагоре и сви рамене. След това посочи, че се отправя към портата.
— Тръгвам — каза на турски той.
Лакеят разбра жеста. Безпокойството му нарасна.
Турчинът заслиза по стълбите.
Лакеят изчака да стигне портата и затича по надолу, а сетне сви наляво в мрака.
Усети студа по лицето си и му стана приятно, ала не можеше да си позволи вятърът да разроши безупречните къдри на перуката. Не видя нищо. Хукна към ъгъла на сградата и огледа източното крило.
Повече не посмя да се отдалечи.
76.
Яшим хукна по стълбите, прекоси празното антре и запрескача стъпалата по три наведнъж. На последното забави крачка и посегна към вратата за вестибюла.
Ами ако имаше още един лакей, както миналия път, който да охранява? Натисна бравата и влезе.
Стаята бе почти празна. В далечния край на помещението догаряха две свещи, боднати в стенни свещници, ала се намираха прекалено далече и не му бяха от полза. Зави надясно и се плъзна по коридора. Не различаваше добре какво е нарисувано на маслените платна, ала докато минаваше покрай едно от тях, спря. Отстъпи назад, за да може оскъдната светлина да падне върху картината, но дори така сенките пречеха. Въпреки това нямаше съмнение, че групата фигури, скупчени в центъра на платното, са царят, любящата царица и малките им деца.
Върна се в галерията.
Два високи портрета. Огромно платно с мъж на кон. Сцена, която не можа да види добре, но различи река, група мъже и коне, препускащи към реката. Още един портрет.
Стигна до вратата. Чу как лакеят блъска по входната врата. Огледа се изумен.
Доколкото си спомняше, във вестибюла бяха закачени ликовете на руски благородници и политици, завидна колекция от царе. Имаше и пейзажи, безбрежни версти руски степи, на друго платно казашки хусари бяха спрели на селска улица и целуваха за сбогом любимите си.
Картата на Истанбул я нямаше.
На нейно място бе сложен портрет на подпухнал цар.
Пристъпи напред. Царят го гледаше изненадан. Може би не му беше приятно, че е бил пренебрегнат. Дори на мътната светлина на свещите личеше къде е била рамката на картата, оставила светло петно на стената.
Отървали са се от картата.
Яшим така и не бе преглътнал тази ужасяваща мисъл, когато чу, че откъм стълбите се приближават стъпки.
Без да се колебае нито секунда, той се втурна към вратата в другия край на стаята. Натисна дръжката и хлътна вътре.
77.
Руският посланик приближи монокъла до окото си, сетне го отпусна с въздишка и се ококори.
— Направо не е за вярване! — изсъска той. Думите му не бяха отправени към някого от хората до него. Вторият секретар, застанал на една крачка, се приведе с ръка на ухото, сякаш за да чуе по-добре репликата, но така и не разбра за какво става въпрос. Вдигна глава и проследи погледа на началника си.
На входа бе застанал не друг, а Станислав Палевски, полският посланик, стиснал чаша шампанско в едната ръка и чифт фини кожени ръкавици в другата. Ала този път посланикът не бе такъв, какъвто го познаваха руснаците. Палевски бе облечен в сако от сурова червена коприна, дълго до прасците, с фантастична златна бродерия, яка и маншети от великолепна сибирска белка. Дългото елече бе от жълта коприна и тъй като не бе съсипано от безвкусни аксесоари като копчета, на талията бе пристегнато с великолепен пояс от бяла и червена коприна. Панталоните бяха широки, от синьо кадифе, натъпкани в ботуши с подгънати маншети, така лъснати, че отразяваха шахматния под на двореца.
Ботушите, бе заявил предизвикателно шивачът на Яшим, бяха неспасяеми.
Ала сега, благодарение на усърдното лъскане, бе невъзможно да се разбере, че посланикът е с ботуши, които са за боклука.
— Стар номер — бе обяснил Палевски спокойно, докато мажеше палците на краката си с вакса. — Прочетох някъде, че по време на последната война френските офицери го прилагали всеки път, когато Наполеон нареждал почетната гвардия да се строи.
78.
Яшим затвори вратата и отпусна бравата бавно, за да не се чуе нито звук.
Спаси се тъкмо навреме. Прилепи ухо към вратата и чу как се отваря другата. Някой нахълта в стаята и спря.
След само пет секунди ще нахлуят и тук, помисли си Яшим. Огледа се с надеждата да открие скривалище.
В същия момент забеляза, че прелестната млада съпруга на руския посланик, наметната с лъскаво самурено палто, бе застанала пред огледалото и го зяпаше с отворена уста.
Под коженото палто бе чисто гола.
79.
Княз Деренцов погледна австрийския посланик, мъж, чийто врат не се виждаше, с пищни мустаци и шкембе като мях за вино. Бе застанал с гръб към вратата, така че руският дипломат с огромно задоволство наблюдаваше реакцията му. Разговаряше с някакъв дребосък, и щом забеляза изражението на събеседника си, се обърна и погледът му попадна на полския посланик.
Масивната му челюст увисна. Ококори се. Преглътна и лицето му придоби пурпурен оттенък.
Тъп идиот, помисли си княз Деренцов. Полякът се е довлякъл облечен по този начин, за да натрие носовете на Великите сили, които затъкнаха устата на мизерната му нация преди четирийсет години. Само че изражението на този австрийски месар ще достави неизразимо удоволствие на поляка.
Австриецът се опитваше да привлече погледа му и размахваше месестата си ръка като прободена змиорка. Деренцов се завъртя на пета и заговори с втория секретар.
Британският посланик, без да прекъсва разговора си, премести на няколко пъти очи от австрийския си събеседник към княз Деренцов. Покри устните си, за да прикрие напиращата усмивка.
Американският посланик възкликна:
— Не мога да повярвам!
Искаше му се да се приближи до Палевски и да му стисне ръката, ала беше още нов, не само в Истанбул, ами и в дипломатическия протокол. Ще поговоря с него преди края на вечерта, реши той.
Френският посланик се измести незабележимо, така че полският дипломат да влезе в залата, и както трябваше да се предполага, да попадне в малката група около французина.
Имперският капелмайстор Джакомо Доницети, италианец и непоправим романтик, зашепна на първата цигулка. Заплануваната програма от лека германска музика прекъсна дискретно, последва миг, в който партитурите прошумоляха, и оркестърът засвири последната полка на Шопен. Някои от по-досетливите и умните в балната зала изръкопляскаха. Както трябваше да се очаква, княз Деренцов продължи разговора си.
Султан Махмуд избра същия момент, за да влезе в залата. Чу аплодисментите и усети как
