изкъпа, се отпусна гола на канапе в съседното помещение, заобиколена от останалите жени, които пушеха, пиеха кафе, обсъждаха и преценяваха дрехите й. Евгения нямаше никаква представа колко време е минало. Непрекъснатото бърборене на жените я успокояваше, а птичите извивки в гласовете им, в съчетание с аромата на ябълка и тютюн, я върнаха към детските есени край далечна река.
Събуди я хладна ръка, положена на рамото й. Тя скочи и забеляза Кислар ага да я наблюдава равнодушно. Сетне той кимна няколко пъти — усмивката му откри ситни зъби — и й даде знак да се изправи.
Тя стана бавно и се усмихна на новите си приятелки. Те отвърнаха на усмивката и й помогнаха да се облече. Първо си сложи фустата, след това нагласи корсета. Едно от момичетата го върза на гърба; обикновено предпочиташе да е по-стегнат, но след преживяното удоволствие имаше желание да остане отпусната поне още малко. Погледна към чернокожия евнух, застанал на вратата, за да оглежда цялата стая. Когато бе готова, тя вирна брадичка и го погледна предизвикателно. Той се поклони едва забележимо и й направи път да мине.
Върна се в покоите на валиде и завари старицата с доста закръглен мъж на средна възраст, обкрачил западен стол, който клатушкаше напред и назад.
Султанът се обърна и се изправи с усилие.
— Княгиньо! — Поклони се, пое ръката й и я притисна към устните си. Евгения направи реверанс.
— Браво! — изръкопляска валиде. — Виждам, че си избягала, при това облечена красиво, както и одеве. Момичетата — обясни тя — можеха като нищо да откраднат дрехите й.
— Нейните ли? — Султанът й се стори объркан. — Нали всяка година им купуваме каквото трябва от Париж, валиде?
Евгения се разсмя звънко.
— Според мен, ваше сиятелство, дрехите не са най-важното за жените. Важно е как изглеждаш, когато са на теб. А те всички до една — добави тя, тъй като не знаеше как да нарече жените на султана — са очарователни.
„Всички до една“ не включваше Кислар ага. От въпросния чернокож я побиваха тръпки.
74.
— Пак ли се върна?
— Станислав Палевски — заяви Яшим. — Разполагаме точно с четири часа. Отиваме на празненство.
Палевски се усмихна и поклати глава.
— Знам какво си наумил. Концертът на посланика в двореца. Много ме изкушаваш, но това вече не е за мен. Нещо напоследък… — Той разпери пръсти. — Честно да ти кажа, Яш, дрехите са проблем. — Той зашепна: — А проблемът идва от молците.
Яшим вдигна властно ръка.
— Изобщо не говорим за онези ужасни сака като на бръмбари, в които се обличате всички до един. Ти имаш прекрасни дрехи и четири часа. Вече изпратих да доведат шивач. Тази вечер ще се появиш в двореца като въплъщение на полската история.
— Какво?
— Ще се появиш като сар… — как го каза?
— Сармат.
— Именно.
Полският посланик скръсти инатливо ръце.
— Това е най-тъпата идея, която съм чувал. Ти за какъв се имаш, бе? Да не би да си кръстницата вълшебница?
Яшим мигна недоумяващо и Палевски се изсмя доволно.
— Както и да е, това е стара приказка. — Сетне се намръщи. — Какво правиш?
Яшим бе вдигнал ръце и ги размахваше, отстъпи крачка назад, сякаш Палевски бе джин, появил се неочаквано от нищото.
Полякът присви очи и го изгледа подозрително.
— Съжалявам, Яш. Готов съм да направя какво ли не за теб. Знаеш, че е така. Но всяко нещо си има граници. Като посланик на Полша във Високата порта имам важни отговорности. Знам, че нацията ми е покорена, но пък сме инати, големи инати. — Той се закани с пръст. — Наречи го гордост, наречи го суета, но искам да ти кажа следното. Не заради теб, не дори заради Черната Мадона от Честохова, но аз просто не мога да присъствам сред останалите дипломати облечен в мухлясал костюм.
75.
— Негово превъзходителство не си е вкъщи — изръмжа икономът.
През открехнатата врата се взираше в турчина, който натискаше звънеца.
— Ще го почакам — отвърна Яшим. — Моето време не е важно.
Икономът се замисли над думите му. От една страна, това бе комплимент към изключително заетия му господар. От друга страна, в Истанбул никой не казваше онова, което мисли. Огледа Яшим. Дрехите му бяха чисти, макар и семпли. Искаше му се да пипне наметката, за да е сигурен, че е кашмир, но… Този можеше да се окаже важен човек.
— Заповядайте — реши накрая икономът. — В антрето има столове.
Яшим прекрачи прага и седна. Икономът затвори вратата и тя хлопна. Евнухът се настани срещу входа, през който бе минал, и двата огромни прозореца почти до пода. Стълбището от лявата му страна се извиваше зад гърба му и отвеждаше към вестибюла на горния етаж. Икономът мина наперено покрай лакей с перука, застанал изпънат в началото на стълбите, и му каза няколко думи на руски. Лакеят продължи да гледа право напред, без да трепне или да отговори.
— Надявам се да не се наложи да чакате дълго — обърна се икономът, мина покрай Яшим и хлътна в стая от дясната страна.
Яшим седна и скръсти ръце в скута.
Ръцете на лакея бяха отпуснати отстрани.
В продължение на двайсет минути нито един от двамата не помръдна.
Нещо стресна евнуха и той вдигна глава. На прозореца имаше някой. Наведе се леко на една страна и се взря навън, ала онова, което бе привлякло погледа му, вече го нямаше. Независимо от това той не откъсна поглед.
Трийсет секунди по-късно скочи на крака. Лакеят изви очи към него, след това към прозореца, ала навън бе тъмно и не се виждаше нищо.
Любопитството на евнуха бе разпалено. Той се наклони заинтригуван надясно, за да види по-добре. Лакеят разбра, че от мястото, където е на пост, няма да види нищо.
Запита се какво ли може да има навън.
Яшим се усмихна, изсумтя и продължи да гледа, навел глава на една страна.
Лакеят сви пръсти и потри длани.
Забеляза, че непознатият е килнал леко глава, за да следи онова, което ставаше навън. Май нещото се местеше и той се приведе напред.
Яшим бавно се облегна на стола. Изглеждаше учуден. Дори не можеше да осъзнае значимостта на видяното.
Лакеят знаеше, че каквото и да е наблюдавал, то е станало около къщата.
Навън не би трябвало да има никой.
Продължи да се чуди какво е привлякло вниманието на госта. Да не би да е видял светлина? Да не би някой да с обикалял около резиденцията?
Какво би направил икономът? Лакеят погледна турчина, който продължаваше да седи там, където бе и преди половин час. Беше се намръщил.
Беше видял нещо неочаквано, което никой досега не бе забелязал.
