— Което ще обясни нещо друго, дето не ми дава мира — призна той. — Не говоря за времето, което са избрали — не е заради фермана, — ами за бройката. Защо четири? Ако си прав, ако някой се опитва да се върне към началото, четири е очевидното число. Четири е числото на силата, също като краката на масата. То отразява земния ред. Четирите края на земята. Четирите посоки на вятъра. Четирите елемента. Четири е основно число.
— Освен това може да се проследи чак до произхода на смелите амбициозни начинания на Османската държава! Свещена война — а Истанбул е пъпът на света.
Яшим си спомни как майсторът чорбар му обясняваше, че еничарите са построили империята, че следвайки напътствията на карагьозките баба, са привлекли града на страната на вярата.
— Когато нещата се обърквали, хората бързали да обяснят, че сме се отклонили от правата вяра, че трябва да се върнем и да се опитаме да бъдем каквито сме били едно време, когато цяла Европа е треперела свита в нозете ни.
— Е — засече го сухо Палевски, — не цяла Европа.
— С изключение на Полша, благородния враг. — По лицето на Яшим пробягна сянка от съмнение. — Как ще разберем кое е оригиналното, четвъртото теке? На картата ти не са вписани дати, а и дали някой ги знае?
Палевски захапа пръст.
— Ако разполагахме с по-стара карта — започна бавно той. — Говоря за хубава карта, можехме да я сравним с тази. Повечето от тези текета нямаше да съществуват. Щяхме да попаднем на онова, което ни трябва, като елиминираме новите.
Той потри длани.
— Говоря за много хубава карта — подчерта той. След това поклати глава. — Честно да ти кажа, май няма нищо толкова старо, че да ти свърши работа. Поне аз нямам.
Яшим стисна зъби и се загледа в пламъците в камината.
— Говори ли ти нещо името Лориг? — попита тихо. — От Фленсбург. Хиляда петстотин и не знам коя година.
Палевски се ококори.
— Разбира се, Яш! Та това е най-уникалната панорама на града, която някой е правил. Поне така съм чувал. Трябва да си призная, че не съм я виждал. Съществували са няколко копия, но със сигурност няма да откриеш нито едно в Истанбул. Това ти го гарантирам.
— Най-уникалната панорама — повтори Яшим. — Грешиш, приятелю. Струва ми се, че много добре знам къде да я намеря.
72.
Половин час по-късно Яшим бе застанал пред портата на руското посолство и се опитваше да потисне съмненията си, че знаенето на нещо не води задължително до откриването му. Беше на седемстотин метра от посланическата резиденция на Палевски и на нищо и никакви си двайсетина метра от картата, която бе видял в чакалнята на втория етаж. Ала все едно че картата се намираше в Сибир.
Оказа се, че посланика го няма. Яшим се запита дали и той разполага с времето си като Палевски. Дали в този момент не беше в леглото с възхитителната си съпруга? Мисълта го подразни и той помоли да се види с първия секретар. Оказа се, че и първия секретар го няма. Поколеба се дали да не помоли за среща със съпругата на посланика, ала здравият разум и вроденото чувство за благоприличие го накараха да се въздържи. Дори християнките не отваряха на всеки мъж, който почукаше на вратата.
— Има ли изобщо някой, с когото мога да поговоря? Важно е.
След няколко минути чу стегната войнишка походка и се сети с кого може да поговори. Сакатия. Белязания.
— Добър ден — поздрави Потьомкин. — Ще влезете ли?
Яшим последва младия дипломат в голямата зала и погледът му автоматично се насочи към стълбите.
— Пазачите не допускат никого без предварителна уговорка. Съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго. Посланикът и останалите от мисията са много заети днес. Довечера очакват негово превъзходителство в двореца. Страхувам се, че няма как да го повикам.
Струва ми се нервен, притеснен, каза си Яшим.
— Може би вие ще ми помогнете. Предишния път видях интересна карта пред кабинета на посланика и много ми се иска да я погледна отново. Питам се дали…
Потьомкин го зяпна.
— Карта ли?
— Да. На Мелхиор Лориг. Закачена е в чакалнята на втория етаж.
— Сигурен съм, че негово превъзходителство с радост ще ви я покаже — отвърна поуспокоен Потьомкин. — Бихте ли представили молбата си в писмен вид и аз лично ще му я предам.
— Сега ли?
Потьомкин се усмихна криво.
— Страхувам се, че сега е невъзможно. За подобни молби е необходим около месец. Нали всичко трябва да бъде организирано подобаващо. Можем да се опитаме да съкратим срока. Да кажем на три седмици.
— Знам, че картата е на горния етаж. Няма да преча на никого.
Потьомкин продължаваше да се усмихва, ала не каза нищо.
— Петнайсет минути — изрече отчаяно Яшим.
— Господине, нима забравихте, че това е действащо посолство. Не сме нито музей, нито галерия. Сигурен съм, че негово превъзходителство князът с удоволствие ще удовлетвори молбата ви — когато й дойде времето. А сега, ако няма друго…
— Сигурно няма възможност да погледна отчетите на портиерите — попита подигравателно Яшим.
— Не — кимна любезно аташето. — Няма. Ще ви изпратя, господине.
73.
В същия този момент пет старателни помощници помагаха на съпругата на посланика да се съблече. Поемаха всеки елемент от облеклото й с възхищение и почуда.
Предложението на валиде да се изкъпе с жените от харема, направено след като я покани да си дръпне от наргилето, бе оставило Евгения безмълвна. Не бе от хората, които лесно се впечатляват, ала й хрумна, че и султанът може да реши да се изкъпе. Или пък да реши да се наслади на гледката от някое скришно място. Накрая се запита дали валиде не се шегува.
— Не се притеснявай — успокои я валиде. — Султанът никога не използва женската баня. На момичетата ще им бъде много приятно, но ако предпочиташ да не…
Това е отговорът на две от притесненията ми, помисли си Евгения.
— С удоволствие — съгласи се тя.
Няколко минути по-късно се заливаше от смях, докато момичетата оглеждаха корсета й и правеха смешни физиономии. Една от девойките наду бузи и изпусна въздуха. Друга, за всеобща радост, показа как се заключва с ключ. Сви стегнатите си млечнобели рамене и показа на Евгения, че в някои отношения отоманските жени имат по-голяма свобода от европейските си братовчедки. Когато Евгения свали фустите, те отстъпиха и я загледаха с искрено възхищение — докато погледите им не попаднаха на срамните косми. До една се опулиха. Помогнаха й да се събуе и й подадоха ръка, за да се натопи във водата.
По-късно Евгения се замисли над разликите между турската баня и руската. В имението на баща й извън Москва често изскачаше от задимената дървена кабина, за да усети снега навън, а прислужниците я удряха със сноп брезови съчки, докато кожата й поруменееше. В банята на харема нямаше болка, удоволствието бе безкрайно. Насапунисаха я, изтъркаха я, направиха й масаж. Всяка част от тялото й бе обект на особено внимание от страна на момичетата или на яката жена, която раздвижи крайниците й, завъртя врата й, докато изпука, и дори разтри пръстите на ръцете и краката й. С огромно усилие на волята, за което по-късно съжаляваше, се отказа от горещия восък и бръснарското ножче, които прислужницата донесе. След като се
