Ако нямаше кула, тогава какво търсеше?
Спомни си второто стихче от карагьозкото стихотворение.
Точно така. Не знаят, затова търсят. Как продължаваше след това? Просветете ги.
Това е чудесно, каза си той, но за какво трябва да бъдат просветени? За прозрение ли става въпрос? Разбира се, така трябва да е. Ала това не означаваше нищо за него. Както се казваше в стихотворението, той дори не знаеше какво не знае. Може да се върти в кръг колкото си иска.
За кого ставаше въпрос? Кои можеха да просвещават? Сигурно учителите. Например имамите, които повтаряха Корана до втръсване пред малките си паства. Може би чуждестранните военни инструктори, които се мъчеха да обяснят основите на математиката на младоликите наборници. Ами медресетата, училищата към джамиите, където учеха будните деца на логика, риторика и арабски.
Дервишът навън бе приключил танца. Дръпна кепето от колана си и обиколи кафенето. На всички, които му дадоха по нещо, той протегна ръка и изрече благословия. С крайчеца на окото си Яшим забеляза, че собственикът наблюдава със скръстени ръце. Не се съмняваше, че ако човекът бе обикновен просяк, щеше да го изрита на часа, може би след като му подхвърли някоя монета, ала дервиш — не ставаше. Трябваше да се отдава нужното уважение на всеки баба, защото те насочваха хората по правия път. А правият път отвеждаше към висшата истина.
Дервишите разкриваха висшите истини.
А карагьозите бяха проводникът към истината.
Яшим отпусна рамене и се опита да се съсредоточи.
Стихчето продължаваше да му се върти в главата. Потънали в незнание, те търсят. Научете ги. А той си бе помислил — може би тази мисъл му бе минала случайно през главата, — че схваща бавно.
Къде се случи това? Имаше чувството, че тогава бе научил нещичко. Мислеше за стихотворението и бе чул нещо полезно. Само че не успяваше да си спомни къде и кога.
Затвори очи. Опитваше се да намери отговора.
Схваща бавно. Къде му хрумна?
Нямаше спомен.
Беше се досетил, че противопожарните кули са четири. Стария Палмук, пожарникарят, отрече.
И в този момент си спомни. Не беше Стария. Младият, Орхан, бе подхвърлил нещо за кулите, докато стоеше облегнат на парапета на кулата на Галата. Беше описал съсипаната кула и как издигнали новата до „Баязид“. Старата изгоряла, така каза, заедно с текето. Същото теке като онова долу.
Значи и двете кули са имали карагьозки текета. Все още не бе сигурен за кулата при „Баязид“, но със сигурност текето бе мястото, където човек може да научи истината, така както карагьозите я разбират. Потънали в незнание, те търсят. Научете ги. А по една случайност текетата в противопожарните кули са били първите текета в града.
— Объркал съм всичко — прошепна Яшим. Изправи се рязко и видя пред себе си дервиша, протегнал усмихнат кепето за някоя и друга пара. Всичко бе размито пред погледа на евнуха.
Яшим излезе.
Дервишът протегна и двете си ръце в знак на благословия. В кепето имаше сребърна монета.
69.
— Charmante! Tout a fait charmante35! Ако бях по-млада, мила моя, със сигурност щях да бъда обзета от ревност.
Евгения се изчерви и направи реверанс. Не се съмняваше, че валиде, отпуснала се на възглавниците по широкия перваз на прозореца, на времето е била истинска красавица. Личеше, че има самочувствието на хубавица.
— Колко само се радвам, че успяхме да те убедим да ни посетиш — продължи валиде без следа от ирония. Вдигна лорнета, за да огледа роклята на Евгения. — Момичетата ще забележат, че си изключително a la mode36 — заяви тя. — Седни до мен, преди да са нахлули. Искам малко да си поприказваме.
Евгения се усмихна и се настани на ръба на дивана.
— Много мило, че ме поканихте — благодари тя.
— Мъжете едва ли са на същото мнение, ала жените могат да уредят толкова много неща, n’est ce pas37? Дори оттук. Tu ne me crois pas38?
— Разбира се, че ви вярвам, валиде.
— Вие, руснаците, добивате завидно превъзходство напоследък. Граф Орлов, предшественикът на съпруга ти, беше добър приятел на империята по време на египетската криза. Доколкото разбрах, съпругата му била доста простовата жена. Не се съмнявам, че двамата са щастливи заедно.
Евгения присви едва забележимо очи.
— Тя е от фамилия Воронски — отвърна младата жена.
— Може и да не повярваш — продължи валиде, — но никога не съм се впечатлявала от претенциите на старите родове. Нито аз, нито любимата ми приятелка от детинство, Роз, сме вписани в Готическия алманах. И двете бяхме умни, а това е най-важното. Тя стана императрица. Съпругът й, Наполеон, разбира се, беше от най-обикновено семейство. Отоманците, казвам го с огромно удоволствие, не признават подобни снобски прояви.
Евгения притвори бавно очи и се усмихна.
— Е — започна небрежно тя, — има един стар род в империята, чиито претенции се зачитат.
Валиде протегна ръка и я отпусна върху пръстите на Евгения.
— Напълно права си, мила моя. Само че синът ми е възпитан да утвърждава тези претенции, не да разчита на тях. Няма значение дали си петият, двайсет и петият или — в случая на Махмуд — двайсет и осмият султан на Отоманската империя и пряк наследник на самия Осман бей, ако не успееш да докажеш, че империята се нуждае от теб. Махмуд надмина очакванията ми. Много ми се иска да се запознаеш с него. Той, разбира се, ще остане очарован от теб. — Валиде забеляза изненадата в очите на Евгения и се засмя тихо. — Не се плаши. Синът ми не е като Сюлейман.
Евгения също се разсмя. Сюлейман Великолепни, великият султан от времето на Ренесанса, се бе влюбил до полуда в руската си наложница Рокселана. Накрая се оженил за нея — това бил последният път, в който султан се женел.
Валиде стисна ръката й.
— A entre nous39, синът ми ги предпочита по-закръгленки. Сама ще се убедиш.
Тя вдигна ръка. Сякаш бе махнала с магическа пръчка, защото две момичета влязоха на мига и се поклониха. Едната носеше поднос с кафе в малки чашки от китайски порцелан. Другата внесе наргиле.
— Пушиш ли?
Евгения погледна уплашено валиде. Майката на султана сви рамене.
— Човек е склонен да забравя. Това е типичен за харемите порок. Един от многото. Другият е парижката мода.
Даде знак на момичетата и те оставиха подноса и наргилето. Едната коленичи с изящно движение в краката на Евгения и й подаде чаша кафе.
— Прегледът е започнал — заяви сухо валиде. Евгения пое чашата и благодари тихо. Момичето не се помести, единствено докосна челото си с ръка и каза няколко думи на валиде.
— Точно както предполагах — подхвърли тя. — Момичетата питат искаш ли да се изкъпеш с тях.
