Докато се изтегляше навън, така и не забеляза навитото въже, което се стегна около болезнено попарените му глезени.
65.
Яшим започна да тегли от страната на противотежестите и с огромно задоволство видя как убиецът увисва с главата надолу. Когато примката стигна скрипеца, рамото на лебедката се изви под тежестта и въжето увисна. Яшим отскочи назад, за да задържи по-здраво, ала в този момент въжето, на което бе убиецът, за малко да се изплъзне от дланите му и той едва не изгуби равновесие по наклона. Въжето пробягна между дланите му и той усети, че не успява да се задържи на хлъзгавия склон. Зарита и с двата крака. Лявото му стъпало се плъзна и докосна врялата вода. Изпъшка и се отдръпна.
Докато се опитваше да се задържи върху мазния под, Яшим забеляза как въжето се изплъзва през пръстите му, тъй като и те бяха станали хлъзгави от мазнината. Посегна с лявата ръка, стисна въжето малко по-нагоре, като поставяше длани една над друга, докато най-сетне приклекна. За момент усети как чехлите му се плъзгат, затова отпусна цялата си тежест върху въжето. Всичко се бе случило толкова бързо, че така и не си бе дал сметка какво вижда.
На няколко метра пред него подобие на гигантски рак размахваше щипци сред розова пара.
Убиецът висеше надолу с главата, а краката му, вързани на глезените, се отваряха и затваряха в коленете. Наметалото му се бе преметнало през главата, ала ръцете замахваха през платнения облак в опит да достигнат краката. Подгъвът на наметалото се бе накиснал в боята за кожа. Човекът висеше над врящ казан, в близост с който бе поставен скрипецът.
Яшим затегли въжето и се изправи, ала щом отпусна малко, убиецът увисна по-близо до отвора на кацата. Яшим отново го изтегли, уви сплетените върви около кръста си и се облегна на кацата отзад.
Не мога да го пусна, каза си.
Човекът отново се загърчи в опит да зарита с крака. Какви ги вършеше? Яшим се озърна през рамо: самият той висеше над вана с мътна смрадлива течност. Забеляза как кожите вътре се премятат. Трябваше да запази равновесие, да държи краката си подпрени на ръба на кацата и да ги придвижва по хлъзгавия от лой ръб, като по този начин застопори въжето на лебедката.
Чак тогава осъзна какво се опитва да направи мъжът. Беше стиснал нож и се надигаше, свиваше крака, за да намали разстоянието, и се мъчеше да пререже възела.
Нямаше представа къде се намира.
Ако успееше да среже въжето, щеше да падне във врялата боя.
Междувременно и Яшим бе надвесен над каца с отровна вряща течност. Единствено тежестта на убиеца задържаше стъпалата му на ръба на кацата.
Въжето можеше да му се изплъзне всеки момент и тогава щеше да цопне в горещата помия.
Двамата пазеха равновесие благодарение един на друг. Яшим стисна по-здраво. Взря се през алените и жълтите валма и забеляза, че тъмното очертание на вратата в далечния край на табакханата става по- широко.
От мрака се появиха група мъже и забързаха по хлъзгавия под към тях.
Ако можеше да съди по посоката, от която идваха, и по движенията им, евнухът прецени, че не са приятелски настроени.
66.
Въжето отново се опита да се изплъзне и Яшим положи всички усилия да запази равновесие на ръба на кацата. Десният му крак се плъзна настрани и за момент пяната го лизна. За да си възвърне равновесието, трябваше да изтегли още въжето и да се отпусне назад почти хоризонтално. Усещаше горещината с гърба си, усещаше и тежестта на течността, попила по наметалото му.
Решението му се дължеше на някакъв инстинкт, който накара да притегли ожесточено въжето, за да си възвърне равновесието. Чуждото тегло го повлече нагоре и за миг той остана почти прав, а убиецът увисна надолу, сви за последен път крака и най-сетне успя да пререже въжето. Яшим политна назад и размаха безпомощно ръце, докато убиецът падаше надолу към кацата. Евнухът успя да се закрепи и видя протегнатата нагоре ръка, преди и тя да потъне във врящата течност.
Нямаше време да мисли над случилото се. Като се стараеха се избягват хлъзгавата повърхност между каците, новодошлите обграждаха табакханата отвътре, стесняваха кръга и викаха:
— Спрете го!
— Затворете портите!
Яшим хукна на зиг-заг към вратата в един от ъглите, откъдето бе дошъл. Трябваше да се придвижва особено предпазливо, защото другите разчитаха на стената за опора и стесняваха кръга.
Някои от щавачите вече бяха на портата, когато Яшим подмина първата решетка, през която се бе спуснал долу. Наведе се, грабна я в лявата си ръка като щит, а в другата стисна късата кама. Вече му бе ясно, че всичко е напразно. Мъжете на портата бяха привели гърбове, свили колене, готови за битка. Останалите, усетили, че това е шансът им, се бяха оттласнали от стената, за да му отрежат пътя назад.
Той се завъртя. Един от мъжете нападна и евнухът го перна през лицето с ножа. Следващият, който се приближи, бе халосан с решетката също като с желязна ръкавица. Обърна се на другата посока и видя, че на портата са се струпали мъже, че натам няма път за бягство.
Усети някакво движение и се завъртя отново, ала бе късно. Остана му време колкото да мерне разкривено от злоба лице, преди да усети зашеметяващ удар в дясното око, който го просна на земята. Размаха ножа слепешком и зачака мъжът или да се наниже на острието, или да се хвърли напред и да се сборичкат. Нападение така и не последва, затова той се претърколи и вдигна решетката като щит.
В същия момент видя мъжа с разкривеното лице да полита надясно. Новият нападател приклекна, избегна ловко насочения към лицето му юмрук и зашемети щавача с опитен удар в носа. Новодошлият се обърна към Яшим и се ухили.
— Дай да се разкараме оттук — предложи той.
67.
Разправят, че побоят — за тях това било просто неразбория — продължил дълго след като Мурад Езлек помогнал на Яшим да се измъкне от табакханата и да потъне в благословената тъмнина на близките сокаци.
Докато се опитваха да се измъкнат от лабиринта улички, зад кепенците на къщите проблясваха светлинки. От време на време се хлопваше врата. Някъде в далечината се разлая куче. Стъпките им отекваха глухо по калдъръма, устремени към стените на заспалите къщи. Студен вятър довя мирис на влажна глина и аромат на вечерен чай.
— Леле, приятел, как вониш — ухили се Мурад Езлек.
Яшим поклати глава.
— Ако не беше ти — отвърна той, — нямаше да остане нищо от мен. Дължа ти живота си.
— За мен беше удоволствие, ефенди. Посборичкахме се малко. Това е.
— Кажи ми, ти как… — Яшим се намръщи. След като вълнението отмина, попарените му крака започваха да болят.
— Лесна работа — обясни Езлек. — Виждам те как търчиш като демон — може да са те обрали, всичко може. Ама като хукна към табакханата, тая работа нещо не ми хареса. Знам ги аз ония там, не си поплюват. Та тогаз реших, че ще ти трябва тежка артилерия. Затова се върнах и събрах момчетата. Пообиколих кафенетата. Пуснах клюката и айде всички на юруш към табакханата. Никакъв проблем нямаше. Та като дойдохме и като те видяхме как си я загазил, момчетата се нахвърлиха като магарета на морков. Страшна работа стана.
Яшим се усмихна. Вече бяха в града. Улиците бяха опустели заради късния час, а банята едва ли работеше. Езлек отгатна мислите му.
— Аз съм в транспорта. Работим и нощем, ефенди. Обикаляме по пазарите — разкарваме главно
