зеленчуци и дребен добитък. Натам бях тръгнал, когато се сблъскахме. Има един хамам, дето ходим, отворен е през цялата нощ, ама ти сигурно не го знаеш, нали си виден господин. Малък е, но поне е чист. Така няма да осмърдиш жилището си. Не че искам да те обидя — побърза да добави той, — ама вонята от табакханата направо се просмуква в кожата ти. Заради лойта е.
— Прав си, напълно си прав. Много съм ти благодарен, че ми каза. Ти направи толкова много за мен тази вечер. Не искам да отнемем повече от времето ти.
Езлек поклати глава.
— Почти стигнахме — посочи той.
На вратата на хамама двамата се ръкуваха и се разделиха. Яшим се опита да измърмори нещо, но Езлек го прекъсна.
— Стига, ефенди. Ти ни спаси всички в нощта на пожара. Имам и жена, и деца, ти и тях спаси. Щях да намина да те видя, за да ти благодаря както си му е редът. Нека да ти дам един съвет. Повече не се занимавай с щавачите. Мръсни хора са те, ефенди, и то не само заради лойта.
Яшим остана много доволен от банята. Езлек се оказа прав. Наистина беше чисто. Управителят, съсухрен стар арменец с измъчено, ала интелигентно лице, дори се съгласи да прати момче да донесе дрехи от квартирата на Яшим, докато евнухът остъргваше оцветената лой, полепнала по пръстите на краката му, и мръсотията, просмукала се през ризата чак до кожата. През всичкото време се опитваше да не си спомня онова, което бе видял.
Яшим разви тюрбана, загреба вода и я плисна по косата. Прийн беше мъртва. Огледа се. Когато слугата му донесе калъп сапун, той забеляза, че мирисът му е познат от Мурад Езлек. Докосна лявата си страна: утре окото му щеше да посинее. Продължи да загребва вода и да се полива, втриваше сапуна в кожата на главата, зад ушите, по схванатия врат. Ребрата му бяха натъртени, когато убиецът го бе блъснал в коридора на Прийн. А Прийн беше мъртва. Яшим отметна глава назад към прислужника, който донесе кофа студена вода за крака му. Нищо не можеше да направи за коляното. Беше зачервено и болеше. Щеше да му мине.
Насили се да си припомни преследването по сокаците. Веднъж Палевски му бе разказал как Наполеон влязъл в Италия, как печелил битка след битка с австрийците, докато накрая не усетил, че земята сама лети под нозете му. Беше се почувствал по същия начин, докато преследваше убиеца на гърбавия, докато фучеше по стръмните сокаци на Истанбул. Беше преследвал убиеца на Прийн.
Не успя да го спаси. Ако беше успял, щеше да го накара да проговори. Щеше да научи… какво? Подробности, имена, места.
Дори сега не можеше да реши дали убиецът е осъзнавал какво точно става, докато се опитваше да пререже въжето на скрипеца. Яшим се бе надявал да го изтегли от врящата каца. Съзнаваше ли убиецът къде се намира? Самоубийство ли беше това? Яшим бе достатъчно набожен и се надяваше да не е.
Въпреки това не можеше да се отърси от мисълта, че убиецът, също като него, бе наясно, че двамата са в краищата на едно и също въже: поне за броени минути свързани в хармония и баланс. Той е искал и двамата да паднем вътре, предположи Яшим.
Затова пък бе научил как е бил сварен третият кадет и защо костите му бяха толкова чисти. Каза си, че е трябвало сам да се сети за тази възможност. Все пак чорбарят му бе подхвърлил как еничарите са се върнали в Истанбул, как са си намерили работа, която да не бие на очи. Пазачи. Огняри. Щавачи. Спомни си разкривеното обезобразено лице на мъжа, който го удари.
Заради това ли умря Прийн?
Яшим стисна косата си.
Прийн беше мъртва.
Защо я бе набелязал убиецът?
Какво го бе накарало да избере смъртта пред възможността да се яви пред правосъдието и да проговори?
Евнухът се сети за две възможности.
Едната бе страх.
Втората бе вяра: смъртта на мъченика.
Стресна се, пое си рязко дъх и усети как очите го защипаха.
Прийн бе умряла сама, за нищо, сама в тъмното.
Мъдра и разпътна, обичлива и обречена, Прийн бе умряла заради него.
Той я бе помолил за помощ.
Не беше така. Яшим заскимтя с оголени зъби, стиснал здраво очи, докато блъскаше глава в мозайката.
Така и не я научи да чете.
68.
Утрото изгря светло и лъчисто. По улиците хората се поздравяваха със завръщането на хубавото време и се надяваха мрачните дни от миналата седмица да са безвъзвратно отминали. Оптимистите заявиха, че това е краят на убийствата, че писмото на имама бе дало резултат. Песимистите натякваха, че мъглата отново ще се спусне. Единствено фаталистите, които в Истанбул са стотици хиляди, просто свиваха рамене и разправяха, че също като при пожарите и земетресенията, Всемогъщият ще наложи волята си.
Яшим се отправи рано към кафенето на „Кара Давут“. Собственикът забеляза, че куца, и без да каже и дума, го настани на диван, отрупан с възглавници, откъдето също можеше да следи движението по улицата. Когато донесе кафето, Яшим попита:
— Има ли някой, който може да отнесе едно съобщение и да изчака за отговора? Бих помолил сина ти, но е доста далече.
И даде адреса. Собственикът на кафенето се намръщи и ъгълчетата на устата му увиснаха.
— Време му е — заяви сърдито той. — Мехмед може да отиде. Ей, Мехмед!
Момче на осем или девет години изскочи от задната част на кафенето, щом чу гласа на баща си. Поклони се тържествено и зяпна Яшим с огромните си кафяви очи, докато почесваше единия си крак с другия.
Яшим му подаде кесия и му обясни къде да отиде. Разказа му за старата зад решетката.
— Трябва да почукаш. Когато отговори, предай й поздрави от мен. Дай й парите и й кажи, че това са… че са за госпожа Прийн от стая номер осем. Каквото и да ти рече, не се плаши. Запомни каквото ти заръча.
Момчето кимна и се стрелна през вратата. Отпред се бе събрала малка тълпа, за да наблюдава танца на дервиш на улицата. Яшим забеляза как момчето се провира сред наметалата и хуква надолу по улицата. Поръчка за погребение, помисли си евнухът. Баща му няма да остане много доволен.
— Добро момче — рече гузно той. — Трябва да се гордееш с него.
Бащата кимна неопределено и се зае да лъска чашите с парцал.
Яшим отпи глътка кафе и се загледа в представлението на улицата.
Дервишът танцуваше в кръга, образуван от зяпачите, които от време на време отстъпваха, за да могат хората да влизат и излизат от кафенето, и така евнухът успяваше да зърне танцуващия. Беше в бяла туника, бели навои и бяло кепе, извиваше ръце и крака в такт с мелодия, която единствено той чуваше, без да отваря очи. Танцьорът не бе изпаднал в транс. Доколкото Яшим виждаше, движенията приличаха на по- простичките танци за търсене на истината, стилизиран вариант на „Невежеството в търсене на Пътя“.
Вдигна ръка, потри очи и изпъшка през зъби. Беше забравил натъртеното място.
Противопожарна кула. Още една кула. Не разбра нищо конкретно в имперските архиви. От оскъдните сведения там не можа да научи каквото му трябваше. Ставаше ясно, че противопожарните кули са съществували — на Галата, край „Баязид“. Това всички го знаеха. Да не би да бе попаднал на неправилната книга?
Де да можеше да улучи младия суданец Ибу. Той бе много отзивчив.
Искаше да намери сведения и доказателства за четвъртата кула. Така и не бе успял.
Може би наистина нямаше четвърта кула.
Ами ако четвъртото място изобщо не беше кула?