самочувствието и настроението му се възвръщат — наистина ненавиждаше подобни международни събития, — и смело пристъпи към френския посланик.
По-късно обясни на майка си:
— Според мен изглеждаше изключително добре. Също и Конкорде. Де да имахме един такъв полк, бляскав и пъстър. Палевски приличаше на един от нас.
— Това го разбирам — прекъсна го остро валиде султан. — Не мога да разбера обаче защо трябваше да го заключваш.
Султанът сви пръсти.
— Не ставай смешна, валиде. Никого не съм заключвал. Просто го ескортирах до усамотена стая. Аз… поговорих с него по-късно. Направих същото и с руснака, Деренцов, и трябва да ти кажа, че всичко е по негова вина. Да предлага дуел. И то под носа ми!
Валиде разбра накъде бие. По неин съвет преди няколко години султанът бе издал официален декрет, одобрен и от улема40, с който забраняваше дуелите в границите на империята. Декретът бе насочен срещу планинците черкези, чиито вражди бяха предизвикали скръб и безпокойство в харема на султана и бяха подразнили силно валиде султан, ала се отнасяха и за избухливите чужденци около Галата.
— Британският посланик отвел Палевски близо до руснака — обясняваше султанът. — Така че вината е негова. Не бях около тях, но очевидно Стратфорд Канинг е положил усилие да привлече вниманието на Деренцов и руснакът се обърнал толкова рязко, че блъснал с лакът чашата на Палевски и шампанското оляло ризата му. Знаеш ги какви са. Всъщност, не можеш дори да си представиш. Деренцов твърди, че е бил обиден. Полякът извадил кърпичка и започнал да попива шампанското, плиснало по гърдите на руснака — хи-хи-хи!
— Махмуд!
— Смешно е, валиде. Руснаците се правеха, че не забелязват присъствието на Палевски. Открай време се правят, че той не съществува. И видиш ли, Деренцов го предизвиква на дуел с пистолети на зазоряване, а в същото време полският посланик го бърше със салфетка!
Валиде не успя да устои на смешната ситуация.
— Какво каза полякът?
Махмуд се залюля със затворени очи.
— Ами, каза… хи-хи-хи… каза… ха-ха-ха… „В такъв случай приемам предизвикателството. Можете да използвате вашата кърпичка!“ Хи-хи-хи!
Валиде султан не се бе смяла от години. Остави се да бъде заразена от смеха на сина си. Бе минало много време, откакто за последен път бе присъствала на тържество, ала си спомняше колко глупаво изглеждат мъжете, когато се съберат.
Султан Махмуд най-сетне се успокои и само от време на време избликналият смях прекъсваше разказа му.
— След това се наложи да ги разделя. Полякът се държа любезно и тръгна без приказки. Поговорих с него и го отпратих. Деренцов ръмжеше, когато го посетих — дрънкаше нещо за нарушаване на дипломатическите права и разни подобни дивотии. Оставих го да се наприказва и му напомних за закона против дуелите със същите думи, които използвах пред полския посланик. Обясних, че отличителна черта на цивилизованите нации е уважението към законите, подчертах, че разбирам, как някои нации се ръководят от различни принципи, но в рамките на моята империя дуелите са забранени. Затова, изтъкнах аз, има закони, при това закони, които ще бъдат утвърдени и разяснени след броени дни. Казах, че междувременно искам да чуя извинението му.
— И какво?
— Ако трябваше да го пусна, след като чуя извинението му, руският посланик още щеше да виси в онази стая. Дочух, че мърмори — сигурен съм, че бяха псувни, — това беше знак на примирение и му го казах. След това му позволих да си ходи и излязох от стаята.
— Flute, mon brave41! Колко си ми умен!
Валиде стисна сина си за ушите и го целуна.
80.
Преди Яшим да дойде на себе си, Евгения протегна властно показалец.
— Пробвайте под леглото — нареди тя.
Яшим не се колеба. Хвърли се под леглото и се завря по средата. Видя босоногата Евгения да пристъпва към вратата. Дръпна нещо от леглото, докато минаваше. Чу прошумоляването на копринен пеньоар и видя как се усука около глезените й.
Някой почука. Яшим се напрегна, за да чуе, ала долови само, че Евгения повтаря: „Нет… нет“ и няколко неразличими думи. Вратата се затвори и босите крака застанаха пред леглото. След това пеньоарът се плъзна по пода, издут като облак, и краката изчезнаха.
Евгения бе седнала точно над него. Чакаше турчина да се покаже. Беше усмихната и чисто гола под копринената дреха.
Яшим се почувства смешен и жалък, изправи се на крака и се поклони.
— Простете ми, ваше превъзходителство — започна той. — Загубих се. Нямах представа…
Евгения се нацупи.
— Нямате представа, господин Отоман? Разочаровате ме. Елате.
Тя прокара ръка между гърдите си. Аллах милостиви, каза си Яшим, та тя е прекрасна, дори по-апетитна от наложниците в харема на султана. Каква млечнобяла кожа! Ами косата — черна като лъскав абанос.
Тя протегна единия си крак и коприненият халат се набра, за да разкрие дълъг елегантен крак.
Тя ме желае, помисли си Яшим. И аз я желая. Как само копнееше да погали кожата й. Жадуваше да вдъхне непознатия чуждестранен аромат, да опознае извивките на тялото й със собствените си ръце, да усети тъмните й устни върху своите.
Пътят на страстта и съжалението му бяха забранени.
Там нямаш работа. Не и ако искаш да опазиш здравия си разум.
— Вие не разбирате — промълви отчаяно Яшим. — Аз съм… аз… — Каква бе думата, която използва младият англичанин? Най-сетне си припомни. — Аз съм на свободна практика.
Евгения го погледна изумена.
— Искаш да си платя ли? — Засмя се, неспособна да повярва, и разтърси къдри. Не само къдриците се разлюляха. — Ами ако не го направя?
Яшим се обърка. Тя забеляза смущението му и протегна ръце.
— Ела — настоя.
Вдигна ги над главата. Яшим простена тихо и затвори очи.
Пет минути по-късно Евгения разбра какво се опитваше да й каже Яшим с това „на свободна практика“.
— Става все по-добре — каза тя и се отпусна на възглавниците. Вдигна изящно оформено коляно. — Обладай ме, турчина! — подкани го.
81.
Далече, в първия просторен двор на султанския дворец Топкапъ каретите трополяха по калдъръма, минаваха през внушителните порти, насочваха се към хиподрума и нощта ги скриваше. Бе останала една- единствена, кочияшът чакаше неподвижен, стиснал камшик, зад него бяха застанали двама лакеи, също като каменни статуи, без да набелязват, че ръми. Докато вятърът нападаше ожесточено факлите по вътрешната стена, отблясъците се поклащаха по лъскавия черен шеллак по вратата на каретата и осветяваха герба на фамилия Романови с двуглавия орел — символ на същия този град преди много векове.
Макар в каретата на руския посланик да бе неуютно и мрачно, в будоара на съпругата на дипломата бе доста разгорещено.
