Евгения сви рамене и въздъхна с дълбоко задоволство.
След няколко минути се усмихна лениво до ухото на Яшим.
— Може и да съм суетна — прошепна тя, — но едва ли аз съм причината, поради която си тук.
Яшим се подпря на лакът. Беше стиснал клепачи, сякаш изпитваше силна болка. Евгения протегна ръка и погали влажното му чело.
— Много се извинявам — прошепна тя.
Яшим въздъхна и отвори очи. Пое си дълбоко дъх и заговори:
— Картата… във вестибюла. Тя къде е?
Евгения се разсмя, когато забеляза погледа му, изправи се и коленичи в леглото.
— Ти сериозно ли говориш?
— Трябва да погледна тази карта — отвърна той. — Преди съпругът ти да се е върнал.
— Той ли? — На лицето й се изписа презрение. — Той няма да влезе тук. — Тя скочи от леглото, вдигна пеньоара от пода и завърза колана с гневен замах. — Така и не ми прости, че се омъжих за него. А ти нямаш никаква представа колко ми е досадно тук.
Яшим се намръщи. Не можеше да повярва, че князът е в състояние да стои далече от прелестната си съпруга. Може би той, Яшим, не бе с нищо по-добър от западняците, които си бяха внушили, че султанът се е потопил в ароматен рай, заобиколен от приказно красиви нимфи.
— Тук съм от шест месеца. Никога не излизам. Преобличам се по три, дори по четири пъти на ден — защо? Заради кого? За да ме виждат лакеите ли? Веднъж в седмицата съпругът ми кани разни досадници на вечеря.
Тя прибра черните си къдрици с една ръка и ги вдигна. След това ги отпусна.
— Вкъщи имаше бал всяка вечер. Виждах се с приятелите си. Яздех в снега. Аз… ами не знам, смеех се, флиртувах, говорех си с тях за литература, за изкуства, за всичко. Затова се спрях на теб. Ти си първият турчин, с когото имах шанс да поговоря. Първият ми турски любовник.
Яшим сведе поглед. Евгения отново се засмя.
— Ще ти покажа картата. Тук е.
Посочи над рамото му. Той се извърна и я видя, подпряна на стената — познатата форма на града, също като животинска муцуна, отпусната върху бреговете на Азия.
— Трябва да сравня нещо — обясни й и посегна към наметалото си. Извади картата на Палевски, разтвори я, коленичи пред нея, а другата притисна до стъклото.
— Не разбирам какво се опитваш да направиш. Мога ли да ти помогна?
Тя отпусна ръка на рамото му. Яшим й обясни.
— На тази карта са отбелязани всички религиозни сгради в Истанбул отпреди трийсет години. Интересувам се от карагьозките текета — май символът им е арабската букви В, ето я как се пише.
— Много трудно се различават — нацупи се Евгения. — Това е цяла гора от арабски завъртулки.
Яшим огледа картата.
— Първоначално се опитвах да открия противопожарните кули, но после реших друго. Старата карта, тази тук, ни показва сградите от 1599 година. Като сравня двете, ще мога да открия най-старите карагьозки текета.
— Искаш да кажеш, че ако нещо го има и на двете карти, значи е построено преди 1599. — Евгения прехапа устни. — Най-добре да разделим града на няколко зони от север на юг, така че да знаеш къде точно се намираш, за да не пропуснеш нещо.
— Чудесна идея — отбеляза Яшим. — Точно така ще направим.
Евгения взе картата на Палевски и я прегъна на четири надлъжни ивици. Обърна на първата и двамата започнаха да проследяват текетата.
Двайсет минути по-късно бяха покрили първата четвърт от града и бяха отхвърлили дванайсет текета, строени след изготвянето на старата карта.
— А сега следващата част — предложи Евгения.
Продължиха да работят.
— Някои хора може и да решат, че това е доста странен начин да прекараш времето си с полуголо руско момиче, при това по средата на нощта.
— Така е. Много съжалявам.
— На мен ми харесва. — Очите на Евгения заискриха. Тя прегърна колене. — Но можеш да ме отнесеш обратно в леглото, когато пожелаеш.
Продължиха с втората част. Имаше едно теке край градските стени, но този път новата карта причини объркването, защото бе много трудно да се различи коя сграда е теке.
— Половината е готова — напомни й Яшим.
— Дори повече — отвърна тя. — Оттук нататък сградите са значително по-малко чак до Сарайбурну.
— Точно така е. Давай.
Десет минути по-късно бяха отбелязали кулата „Стамбул“ като теке.
— Браво — зарадва се Яшим. — Това доказва, че системата работи.
— Уф! Радвам се, че ми каза.
На последната ивица от картата беше кулата на Галата и старото теке в казармите на еничарите, погребано под имперската конюшня. Точно както бе предположила Евгения, завършиха сравняването по- бързо, не само защото сградите в тази част на града бяха по-нарядко, ами защото дворецът и Сарайбурну се бяха разпрострели на огромна площ. Не откриха нищо изненадващо.
— Стана много късно — реши Яшим. — Трябва да вървя.
Евгения стана и се протегна, първо изпъна единия крак, а след това и другия.
— И как точно смяташ да го направиш? Да ти е минавало през ума, че нощем посолството се заключва? Стените са високи. Стражите — бдителни. И мишка не може да влезе и излезе. Имам страхотен късмет, че не си мишка.
Със замах дръпна колана си. Пеньоарът се разтвори, тя сви рамене и го остави да се плъзне на пода.
— Удоволствието е изцяло мое — отвърна с усмивка Яшим.
— Ще видим — протегна ръка тя.
82.
Чорбаджията на гилдията на чорбарите хвана краищата на мустаците си и ги подръпна. Беше замислен.
След това посегна към стария ключ, за да го прибере на мястото му при другите. Пазачът тъкмо му го бе върнал.
Знаеше, че следователят от двореца е прав. Единствено нощните пазачи са могли да организират и извършат кражбата. Въпросът бе защо. Сигурно заради някоя глупава шега, предположи той. Да не би да бяха спретнали някой от сантименталните си ритуали? Когато оповести, че един от казаните липсва, очакваше да се сгърчат от срам. Очакваше да признаят стореното. Да му се доверят. Надяваше се, че му имат доверие.
Само че те го наблюдаваха с нетрепващи погледи. Отрекоха всичко. Албанеца остана силно разочарован.
Но все пак поде отново:
— Не искам да налагам наказания. Може би казанът ще бъде върнат, може би не трябва да споменаваме повече за него. Само че… — той вдигна дебелия си пръст — аз съм разтревожен. Гилдията е едно семейство. Когато имаме трудности, се справяме. Аз намирам изход. Нали с това се занимавам. Аз съм глава на това семейство. Затова, когато някой външен човек ми се довлече, за да ми каже за проблеми, за които дори не съм подозирал, започвам да се притеснявам. Да не говорим какъв срам бера.
Той замълча.
— Оня от двореца, дето души навсякъде, дойде да ми каже, че в собствената ми къща се е случило нещо. Аха, виждам, че започвате да схващате.
