инерция. А после бикът рухва…
Тези не рухнаха… Няколко секунди на повсеместно вцепенение и ето — бузата на Мриш потръпва нервно, лицето на Риенци се налива с кръв, Велич се усмихва криво, Монтегю е побледнял, а нещастният Хипел се опитва да се смали още повече, макар че и без това се е свил до крайност… Лавров-Печерски диша шумно.
— Вие… вие давате ли си сметка? Вие… сигурен ли сте?
— В случай на война Капка може да бъде разрушена — потвърди Шеленграм.
— Ка-а-квооо? — изръмжа Адмиралисимусът и се размърда в креслото, с което неволно разреди напрежението. — Кой е разрешил? Защо без заповед? Ще наказваме. Не може така. Мда!
Флаг-адмиралът изгледа сърдито Шеленграм, наведе се и зашепна нещо в ухото на Негово високопревъзходителство. Той кимна два пъти, омекна и пак затвори очи.
— Предполагам, че господин… ъъ… Шеленграм няма да откаже да ни даде обяснение откъде се е сдобил с подобни сведения — изсумтя Монтегю, без да се обръща конкретно към някого. — Доколкото ми е известно, флотското разузнаване разполага с… мм… напълно противоположни сведения. Или не сме ви разбрали правилно, Любомир?
Велич прониза Шеленграм с неприязнен поглед.
— Съвсем правилно сте ме разбрали, Конрад. Но изглежда, че аз не разбирам едно нещо. Откъде отделът за Перспективно планиране би могъл да разполага със сведения за противника? Може би нашият водещ експерт ще бъде така добър да ни разясни това?
— Те не се страхуват от нас — заговори Шеленграм. — Нито лигистите, нито унистите. Въобще не се боят. Нашият отдел събира информация за северните съседи дотолкова, доколкото това е нужно за нормалния ход на работата ни, но по лична инициатива извърших анализ на постъпващите данни, включително на информацията от архива. Наглостта на северните не може да има каквото и да било друго обяснение освен наличието на тунелно оръжие. Почти безспорно — за зоната на Лигата, вероятно за Унията и съмнително за Независимите. Подробният анализ на действията на нашите съседи води до извода, че зоната на Лигата се е сдобила с тунелна бомба преди шест-седем години.
Вицеадмирал Монтегю зяпна от учудване.
— С други думи — преди нас?!
— Не много, но преди. Давам си ясна сметка, че стратегическата бойна глава е в състояние да изпепели всяка от Шамандурите за една-две секунди — време недостатъчно, за да се вземе решение за ответен удар. Излишно е да обяснявам, че бойната глава може да се докара на терминала със совалка или на товарна ракета, след като системата за разпознаване бъде заблудена — технически това е напълно осъществимо… но кой може да ни даде гаранции, че тунелните заряди на северните са разположени именно на Шамандурите? — Шеленграм огледа присъстващите все така отвисоко. — Позволете да завърша. По мое мнение има само едно възможно, макар и не особено перспективно решение — да се подели Независимата зона, в съюз с Лигата и Унията. Такъв съюз е възможен — не само на нас ни омръзнаха растящите тарифи на Независимите. Войната ще бъде спечелена бързо и без много кръв и ние ще се подсилим за сметка на придобитата акватория и нейните ресурси…
— Лигистите и унистите също ще се подсилят — изръмжа Монтегю.
— Мда — потвърди Шеленграм. — Това е неизбежно.
В настъпилата тишина се чуваше как господин Адмиралисимусът свири тънко през нос.
— Това ли е официалната позиция на отдела за Перспективно планиране? — попита предпазливо флаг-адмиралът.
— Мда — обади се неочаквано Адмиралисимусът, без да повдига клепачи. Флаг-адмиралът се намръщи.
— Не — възрази Шеленграм. — Казах ви, това е моето мнение като водещ експерт. Моето лично мнение. Само моето.
Адмирал Лавров-Печерски издиша шумно. Страхът бързо се изпаряваше и присъстващите видимо се отпуснаха. На лицата им се появиха усмивки. Вредното насекомо само се бе натикало под обувката и сега в черепните им кутии се въртеше ленивата мисъл: да го смачкат ли веднага, или да го оставят да попълзи още малко?
— Може би трябва да предоставим на вашия отдел и функцията на разузнаването? — попита язвително Велич. — Имам чувството, че мечтаете за нещо подобно.
— Не бих приел — отвърна хладно Шеленграм. — Не ми е интересно. Имам друга работа.
— Ами занимавайте се с нея, дявол ви взел, не ни мътете водата! Противникът блъфира, а вие се правите на ясновидец и дуднете: бомба, та бомба…
— Паникьорите трябва да се разстрелват на място — промърмори гневно Риенци.
— По мое време ги давехме — подхвърли Лавров-Печерски. — Изтикваме ги, значи, на края на терасата и…
— Тихо, тихо, господа — намеси се флаг-адмиралът. — Ще ви помоля без крайни изказвания. Мнението на водещия експерт бе изслушано и прието за сведение. Господин Шеленграм, сега доволен ли сте? Чудесно. Повече няма да ви задържаме, двамата с контраадмирала може да се върнете към задълженията си. И така, да продължим…
— Не ви ли беше страх? — попита го шепнешком Хипел, след като прекосиха трите приемни и напуснаха апартамента на Негово високопревъзходителство.
— Беше — отвърна с усмивка Шеленграм, защото Хипел очакваше точно такъв отговор. — Много.
— Опасно е да стои човек край вас, знаете ли. И защо трябваше да си надигате главата? От чувство на дълг, или не ви е мил животът? Какво се хилите сега?
— Проницателността не е порок, а голямо неудобство за околните. Познахте — и едното, и другото.
— Ще ме уморите с този ваш хумор! Какво смятате да правите сега?
От Хипел полъхваше на пот. Навярно е смъкнал някой и друг килограм, помисли си Шеленграм. Да го натикаш сега във ваната, а мундира в пералнята…
Той повдигна рамене.
— Да се върна към задълженията си, разбира се. Довиждане, Курт.
Обратния път Шеленграм измина пеша, по външната повърхност на Шамандурата, катереше се от тераса на тераса. С удовлетворение установи, че почти не се задъхва. Всеки знае: ако искаш да избегнеш мускулната атрофия след година живот на планета с два пъти по-ниска гравитация от земната, трябва да се движиш при всяка възможност. Ежедневните изкачвания поддържаха формата по-добре от бягането по пътечка и когато не го викаха спешно, той се катереше нагоре, пресичаше с удоволствие забранените нива, като се възползваше от имплантирания под кожата служебен пропуск, и нерядко стигаше върха на терасирания конус, където подметките се хлъзгаха по забуления в облаци метал и вече се усещаше разреждането на въздуха. Но сега просто се прибираше.
Известно време мислите му заемаше Хипел, дребосъкът с развит нюх, доловил някаква сила в дързостта му, вероятно могъщ гръб, зад който няма нищо лошо да се скриеш. Как само щеше да побегне презглава, ако узнаеше истината.
Сетне забрави напълно за Хипел.
Днес хлъзгавата слуз покриваше всичко: оребрената повърхност на наблюдателните и служебни тераси, стълбите на траповете, перилата. Върхът на Шамандурата бе обгърнат в плътен слоест облак, плосък и безкраен, покриващ вероятно половината Капка. Ръмеше. По-нагоре се появи влажен вятър, хвърляше в лицето му воден прашец. Морето беше бурно — към пет бала, не повече, металът вибрираше едва осезаемо под ударите на вълните. На около пет мили в източна посока внезапно към небето се издигна воден стълб, съвсем ясно различим, малко по-нататък още един и още един: придържайки се към установения график, в морето се приводняваха безпилотни „ютии“, същите, за които бе станало дума днес. Водната пелена поглъщаше звуците. Далече под него, край ватерлинията на Шамандурата, няколко влекача бавно отплаваха. Обикновено ежедневие, делова рутина…
Само дето съвсем скоро всичко ще се промени, помисли Шеленграм. Други варианти няма. Защо наистина ми трябваше да си надигам главата, дали само за да им разваля настроението? Да ги убеждаваш е безполезно, да ги унищожиш — безсмислено, ще дойдат други. Любомир Велич тържествено ще потвърди,
