увисналата си челюст.
— И това ли е… всичко?
Въпросът беше риторичен и лаборантът само сви рамене — даваше да се разбере, че това наистина не е сламка, за която да се уловиш, и че работата му приключва дотук.
— Хъм. Всичко. До дъното. По-надолу вероятно е само коляновият рефлекс.
— Да изтрием и да опитаме пак? Какво ще кажеш? — Но този път в гласа на инженера се долавяше неувереност. Никому не е приятно да осъзнава собствената си безпомощност.
— Но изследваният вече си тръгна. Да го повикам ли? — Лаборантът се намръщи.
— Не може — такава е инструкцията. Както и да е. — Инженерът тропна решително с ръка по масата. — Каквото имаме, това ще покажем. Не е наша работа, нали? Представям си само как ще реагират… — Той се намръщи, после изведнъж се захили. — Най-важното е, че тоя тип, Алвело ли беше, не можеш да го обвиниш дори в дифамация1. Защото никой не знае как го прави или дали въобще го прави. Ама че ден, дявол го взел!
В спалната каюта на контраадмирал Джилда Риенци беше задушно. Нощната лампа приглушено осветяваше внесения от метрополията мебелен разкош: полици, шкафчета, огромен резбован скрин от секвоя, антикварна тоалетна масичка с инкрустации… и разбира се, легло — огромен мек креват, предназначен минимум за петима, което също се бе случвало.
— Ела при мен, прасенце — повика го Джилда с хриплив шепот. — Хайде, ела…
През последните три часа Филип чуваше тази фраза вероятно за шести път. Не беше съвсем сигурен. Може би и за седми. Кой ще ги брои? И без това Джилда нямаше да го пусне, докато не го изстиска до дъно. Утрешната съдба на жертвата й вече бе предначертана — да ходи разкрачен или да лежи като убит, да се държи за гениталиите и да проклина шепнешком деня, в който се е появил на този свят. Изгладнял за секс дълбочинник, току-що завърнал се от патрулиране, бе най-любимото блюдо на Джилда.
Филип запълзя на четири крака към леглото. Вирнатите нагоре бели крака на контраадмирала потръпваха от нетърпение.
— Защо се бавиш? Ама и мен си ме бива, нали?
— Нямам думи — излъга Филип. Думите всъщност се въртяха на върха на езика му и за година служба беше натрупал предостатъчен запас, а виж, ако му липсваше нещо, то беше само увереност, че госпожа контраадмирал Риенци ще ги приеме за комплимент. По-скоро обратното. Макар че ако трябваше да е искрен, всичко си й беше на мястото, няма за какво да се хванеш. Кой го интересува, че му е опротивяло да спи с тази ненаситна мръсница? Давай каквото искат от теб, ако не ти е омръзнала службата, инак току-виж те пратили да ловиш полумъртви торпеда в Гълфстрийм или да дремеш в ремонтните докове. Не напразно половината от Четвърти отряд предпочиташе да прекарва свободното време между патрулните рейдове на далечни бази и без изрична заповед не припарваше до Шамандурата.
Той изръмжа и се метна върху голото тяло — Джилда обичаше такива игрички. И този път се получи. Докато се гърчеше в страстните обятия на контраадмирала, му хрумна мисълта, че тия дни на Капка трябва да пристигне нова група току-що завършили дълбочинници. Ех, дано е по-скоро… След това се озова отдолу и задиша през уста, за да не усеща пропитите в постелята миризми, а Джилда, разгорещена и също дишаща шумно, се упражняваше в езда. По някое време рухна върху него, затърка потния си корем в неговия и вече беше невъзможно да мисли за каквото и да било, освен да си повтаря „кога най-сетне ще свърши?“ За щастие, свърши доста бързо. Джилда се претърколи настрани, пое си въздух и нареди с дрезгав глас:
— Почивай…
Одеялото се беше омотало на топка в краката им. Добре поне, че Джилда предпочиташе за тази игра леглото, а не го правеше където й падне. Флаг-адмирал Людмила Прокопович, която обикновено първа изпробваше новобранците, бе къде-къде по-непретенциозна — по време на поход не се гнусеше дори от торпедния апарат, ако не се намери свободна каюта…
Филип знаеше, че Джилда все още не се е наситила. Още никой и никога не я бе виждал заситена, което едва ли можеше да се каже за нейните подчинени дълбочинници. Веднъж известният на всички веселяк Павло Христюк, страдащ от словесна невъздържаност, под общия кикот на офицерското събрание се пошегува, че Джилда Риенци никога няма да командва флот, тъй като неминуемо ще доведе личния състав до пълна загуба на боеспособност. След около месец — контраадмирал Риенци не обичаше да бърза — тарикатът бе преместен в наказателния отряд по най-банален повод. И не се върна от Гълфстрийм. Не всички шеги се харесваха на Джилда.
„Може би Пьотър е прав, че се дърпа“ — помисли си Филип. Първата храбра постъпка в живота му, макар и половинчата — защото още не се бе отказал да гони хубавиците от трюма. Но и своята Ана не беше забравил, тъгуваше по нея отчаяно и все още вярваше в правилото: след година безупречна служба може да поиска жена му да бъде преместена на Капка, след три години да му роди деца, след пет — да се обзаведе с домашно животно, не по-голямо от котка. Не му оставаше много да чака, а молбата за преместване бе написана отдавна…
Наивен, трогателен глупак… Сам избра ремонтния док — истински позор за дълбочинника… Освен това мечтае да го прехвърлят от граничната флотилия на полярната база. Че кой от дълбочинниците не мечтае за същото след половин година служба? А тези, които твърдят, че не мечтаят, просто лъжат. През зимата полярните ледове се топят, затова пък лятото на полюса е празник: половин година — местна, не земна, — през която можеш да се разхождаш по леда. Да крачиш по твърда, неподатлива повърхност. Чак до хоризонта. Никой от земяните няма да повярва, че за човека най-голямото щастие може да е да не вижда тази вода, тази течна, хлъзгава като медуза, неестествено огромна Капка…
Жалко, че границата не минава по меридиана и граничната флотилия никога не доближава ледовете.
— Отдъхна ли си? — осведоми се Джилда. — Пет минути вече лежиш.
— Още не.
— Ах ти, прасенце! Умори ли се, бедничкият ми? Да не би коренчето ти съвсем да е изсъхнало? Ами ако му помогна?
— Безполезно.
— Защо така?
— Изворчето е пресъхнало — въздъхна Филип, опитваше се да изобрази на лицето си съжаление. — И откъде да се вземе толкова много? Първо дрейф на полугладен порцион, след това арестът на „Корморан“… Мъка. Между другото, много ми е интересно защо ме прибраха чак на деветия ден?
— Глупчо, намерил какво да пита… Нали се върна при мен? Нали си жив?
— Че съм жив, жив съм, но това е свинщина.
— Свинщина е, че не ми обръщаш внимание. Хайде, ела тук…
Филип въздъхна.
— Още пет минути, може ли?
— Лейтенант Алвело, марш навън! — Сладострастната усмивка не изчезна от лицето на Джилда, но гласът й придоби служебен тон. Ала дори не й мина през ума да прикрие разкошното си тяло. — Обличайте се. Заповядвам ви да се приберете и да си починете. Пътьом намерете мичман Харитонов и му кажете незабавно да се яви тук. Ясно?
— Тъй вярно! — отвърна Филип и заподскача на един крак, докато пъхаше другия в крачола на панталона. Сякаш ураган го бе помел от леглото и дори не си направи труда да скрие радостта си: и без това на Джилда й беше безразлично. — Ще го намеря на дъното на океана, ако трябва.
И наистина намери споменатия мичман и дори изпита съмнително удоволствие да се полюбува на изопнатото му лице. След това се дотътри до койката в офицерското общежитие. Искаше му се да потърси Пьотър, но вече съвсем нямаше сили. И без това нищо не беше узнал. Пак нищо. Че са го подхвърлили за примамка, това е ясно. Но кой? Защо? Беше полетял при първия призив на Джилда с надеждата да научи отговора от нея. Идиот! Увлече се, а контраадмирал Риенци не се увличаше дори в леглото…
Засега е ясно едно — поне на пръв поглед Джилда не придава голямо значение на инцидента — обикновено произшествие, колко ги е имало и колко още ще ги има…
Но наистина ли е толкова безразлична? Капсулата е нейна, подчиненият също, а да се губят хора в мирно време най-малкото е проява на лош вкус. А може би лейтенант Алвело просто има твърде развинтено
