въображение?
Дявол го взел.
Зад стената дуднеха — навярно някоя компания ветерани, предпочели да се натряскат далече от досадните очи на полицаите. Сега се бият в гърдите, разказват си подвизи, изброяват заслугите, рейдовете и раните си и се оплакват от несправедливата съдба. Поне до бой още не са стигнали.
Филип се намръщи и се обърна на другата страна. Жив е — това е вярно. Тъкмо време най-сетне да си вземе урок колко е опасно, когато се завира в игрите на по-силните. Ако знаеше със сигурност, че е станало случайно, че никой повече не смята да го изоставя, ще махне с ръка и ще забрави. Но как би могъл да знае?
„Ще разбера кой е — обеща си той. — Ще го открия и ще попитам защо. И кой е заповядал. А после — бог да им е на помощ“.
И веднага щом реших, че няма да прощавам никому, в главата ми повя хлад и по гърба ми пробягаха тръпки. От опит знам, че е така — терзанията са, докато се колебаеш, а решиш ли — не е важно какво, но твърдо — веднага планина ти пада от плещите и тъпите мисли изчезват. Това е като в капсулата: може да се мисли, стига това да не пречи на рефлексите, но да се замисляш е вредно. Тези, които прекалено много умуват, отдавна вече са изчезнали във Вихрения пояс, мир на разтвора им.
Само че от твърде много мислене ме заболя главата. Още старите въпроси нямаха отговори, а ето ти сега и нови. Въртях се, не можех да заспя.
Първо, досега никой, освен онзи глист Андерс, не ме изслуша като хората — дори и Джилда. А си мислех, че няма да ме остави на мира, ще ме накара да й опиша целия патрул по минути. Всъщност не е изключено да се случи — утре или вдругиден. Въпросът е защо ме докараха тук на пожар? Хайде де? Защото Джилда я е засърбяло?
Може да е било заради ментоскопирането? Това би могло да обясни защо още не са ме привикали. А и самото ментоскопиране беше странно — поне двайсет минути ме държаха в онова кресло. И защо? В Центъра, а Сумбава, се бях сприятелил с един мозъкобъркач и той ми разправяше, че за снемането на ментограма с каквато и да било дълбочина са необходими секунди, независимо дали си гений, или пълен кретен — апаратът не вижда разлика. И онзи дългуч, покрай който минах на летищната палуба — помня, че ме изгледа някак особено, не беше току-така и това… Като че ли и друг път съм го виждал. Кой ли беше пък той?
Слязох при Пьотър чак на другия ден. В ремонтния док на Шамандурата вахтата е двайсет и четири часова — едно денонощие се мотаеш, едно е изцяло твое, но си на разположение, после два дни почиваш. Пьотър се прибра уморен, пъхна се под душа и вече беше готов да обърне няколко чашки, а може би и да си повика мацка. Аз бях в кофти състояние: след половин ден въргаляне в леглото с Джилда всичко ме болеше, цяла нощ ме измъчваха кошмари и спах на пресекулки. Сънувах, че нашата Шамандура не е конус върху полусфера, а куб, при това с много по-малки размери, и в този куб се вихри такова кърваво клане, че косите ми се изправиха. А след това кошмарът придоби още по-черни окраски и тъй като нямах никакво желание да го доглеждам, се събудих с такава мъка на душата, че бях готов за завия като куче. Да завия към луната — само дето на Капка няма луна. Иди се наспи с подобни сънища.
Пьотър живее край доковете, на седем нива под ватерлинията. Зарадва ми се.
— Жив ли си? Разправяха, че си изчезнал безследно.
— Надявай се — ухилих се злобно. — Кой щеше да те пои тогава? — И вадя изпод куртката любимата контрабандна, купена на тройна цена. Чиста отрова според земните представи. Ама тук още никой не е умрял.
Пьотър веднага извади още една. Е, щом ще е така, няма смисъл да ходим до бара.
— Е, да пием за завръщането ти — вика ми. — Провървя ти, ей. Успешни изплавания!
За малко да му пожелая същото. Че какви изплавания може да има един ремонтен работник? Какви потапяния? Ще вземе да се обиди, а сега не ми е до това. А който обижда Пьотър, си има работа с мен, и то веднага.
Преборихме значи първата бутилка и се захванахме с втората. Пьотър, както винаги, се занимава с любимата тема: оплаква се от живота, гледа тъжно като просяк. После ми разказа с подробности за последното си любовно завоевание: „Студено е долу в трюма, като в хладилник, от сто години не е чистено, капе навсякъде, сталактити са прораснали, жената под мен ледена, замръзваш дори само в корема й да се отъркаш…“ и „от мерак й скъсах чорапогащника, а отдолу се оказа, че е съвсем без гащички…“ А след това, както и можеше да се очаква — за неговата Ана, за това какъв подлец е той и жалко насекомо. Колкото по- дълго служи на Капка, толкова по-охотно изпада в меланхолия. Противно ми е да го слушам.
Преди се опитвах да го оживя. Случваше се да се скараме, дори да си организираме някой тупаник, стига да сме сигурни, че няма да ядем бой. В краен случай му разказвах някоя свежа история. Но този път реших, че няма смисъл да му описвам секса в хидрокостюм, а направо преминах към въпроса:
— Имаме ли в щаба капитан-лейтенант Андерс?
— В щаба на Четвърти отряд? — пита ме Пьотър и мига. — Нямаме. Със сигурност. Защо питаш?
— В оперативния отдел на щаба на граничната флотилия — уточнявам.
— Аз пък откъде да знам? Много ли ти е важно? — Кимнах. — Тогава почакай тук, ще ида да питам.
Върна се след няма и две минути. Не се учудих — Шамандурата не е вселена, тук всеки е наблизо и винаги ще се намери кого да попиташ.
— Няма такъв в щаба — ми казва още от вратата. — И не е имало. Защо те интересува?
— Интересува ме. Ти кого пита?
— Юконен.
Ами да, мисля си, кого другиго? Юконен е бивш курсант, сигурно още си пази връзките. Информиран момък, полезен, макар и малко нахален.
— А той къде е сега?
— Ами тук, наблизо. Разправя се с механика — оплаква се, че му хвръкнал блокът за цереброуправление. А бе защо те интересува все пак?
— Бъди приятел — му казвам — и го попитай дали познава един такъв, може и да не се казва Андерс, невзрачен, блед, сънлив… — И му описвам всички характерни черти на Глиста.
Пьотър винаги ме е разбирал от половин дума. Без да спори, сви рамене и излезе. Върна се пребледнял, лицето му изопнато — направо ме изплаши.
— Ти в какво си се забъркал бе? — пита ме шепнешком.
— В нищо. Защо?
— Ами защото този твой Андерс не е капитан-лейтентант, а подполковник от контраразузнаването. За какво ти е притрябвал?
— Не той на мен, а аз на него. Той ме докара на Шамандурата.
— Ха! Слушай, наистина ли не си оплескал нещо?
— Кълна се — отвръщам. — А ако закъсам, няма да повлека със себе си, обещавам.
Той махна с ръка, един вид „ти за какъв ме вземаш“, или „като ще е гарга, рошава да е“, но видях, че се радва. Какво пък, и аз бих се зарадвал на негово място.
Мълча, пия и разсъждавам. Значи патрулирам аз по граничния участък и изведнъж ме бомбардират. Случва се. Може и да е бил онзи, непознатият, ако в силозите му няма тактически ракети, а касети с дълбочинни „подаръчета“. Вярно, за да организира такова „чекмедже“, като това, в което попаднах, би трябвало да опразни всичките си силози до последния. На негово място не бих рискувал да се разголя така. Както и да е. Девет дена чакам помощ, а вместо нея се появява непознатият, при вероятното си изтегляне от успешно проведена диверсия. Случайно ли се натъкна на мен, или му бяха оставили само този коридор? Ако е така, става ясно защо на „Черния корморан“ веднага ме поставиха под арест, без да ми обясняват и без да изслушат обясненията ми: объркали са се, чакали са инструкции… предполагали са, че ще намерят празна капсула, най-малкото мен, защото вероятността да попадна в плен е малко под сто процента, а да се застрелям преди това — не повече от десет. Излиза, че са ме използвали, съзнателно и хладнокръвно, като дребен еднократен детайл — използвали са ме и са ме изхвърлили… Не са предвидили само едно — че противникът ще се окаже човек, ще плюе на дълга заради уважението към чуждата чест или от най- обикновено човешко съчувствие…
