кислород във въздуха естествено се усеща — седемнайсет процента не са двайсет и един. Пиячката все още върлува в главата ми. И изведнъж, право в ухото ми, носово, през дихателен филтър:
— Вие ли сте Филип Алвело?
Някакво мичманче. Непознато. Със сигурност не от нашия отряд. Нито от попълнението. Униформата му прилежно изгладена, гледа надменно.
Ясен си ми, мисля си. Знаеш ли колко такива като тебе съм срещал.
— Да, аз съм лейтенант Алвело. Какво има? Вие кой сте?
Все пак ми отдаде чест — сякаш пъдеше муха от козирката си.
— Младши военен фелдшер Стамеску, медицинска служба на граничната флотилия.
Едва не заревах в истеричен смях — съвсем естествена реакция след тягостната халюцинация, — но реших да не правя принос в медицината. На руски фамилията му звучеше доста смешно. Този език го научих през двете години на Корсаков. Не е като испанския, разбира се, но все пак… И без това мисля на интерсанскритски.
На петлиците на мичманчето — стандартна земна змия над кофичка от сладолед и римска „тройка“. Всичко е както трябва. Двата флота, граничната флотилия и авиацията разполагат със собствени медицински епархии. Обединяват ги само когато се задава някоя голяма неприятност, война например.
— Трудно е да ви открие човек, лейтенант. Ей! Да не сте пиян?
— Тъй вярно — не много — признавам. — Имам право — в отпуск съм до двайсет-нула-нула. Други въпроси има ли?
Той се понамръщи, но реши да не спори.
— Не. Така може би е дори по-добре. Наредено ми е да ви поканя на събеседване.
Надменен, но коректен… Това е добре. Не обичам да се държат с мен грубо. Ако вместо „поканя“, беше креснал „заведа“, или още по-зле — „отведа“, не съм сигурен дали нямаше да му фрасна един десен по филтъра. В рамките на възстановителната терапия, ако мога да се изразя така. Щеше да ми се размине с офицерски съд, а ако този тип беше от контраразузнаването, дори без него — просто щяха да потулят инцидента.
Всеки е храбрец на пияна глава…
Но защо, интересно, каза, че било по-добре, че съм пиян?
Добре де, там ще разберем.
— Къде?
— Не е далече.
Докторът седеше на ръба на бюрото, клатеше лекомислено крака и разглеждаше дружелюбно Филип. Предизвикваше неволна симпатия и за час разговор въобще не му беше омръзнал. Чисто и просто наше момче, макар и лекар, при това психолог мозъкобъркач. Две чашки ароматно вносно кафе димяха на бюрото и приятно дразнеха обонянието на Филип. Истинско кафе, не някаква евтина синтетика.
Филип взе своята чашка, отпи и се опари. Паузата се оказа твърде кратка, за да събере обърканите си мисли.
Досега не бе идвал на тази палуба. Не беше лошо — чисто, уютно, тихо. Симпатичният доктор дори не си направи труда да скрие, че е щатен психолог в контраразузнаването. „Приятелю, повярвайте на думите и опита ми, тук ви мислят само доброто. Лично аз съм убеден, че сте съвсем здрав, така че давайте по-скоро да свършваме, че ме чакат хиляди по-важни дела. Нали не възразявате?“
Филип, естествено, не възразяваше. Започнаха с обикновен медицински преглед (непознатият възрастен лекар, който му вземаше кръв, долови, че мирише на алкохол, и се отдръпна погнусено) и повторно ментоскопиране на нов апарат, с оправданието, че при вчерашния сеанс е имало дефект в машината, и продължиха със задушевен разговор — за службата на Филип, за обучението, за разпределението на свободни места, за сирашките детски години, за какво ли не…
По някаква необяснима причина лекарят проявяваше особен интерес към детството му. Филип сам не усети как се разприказва на тази тема, а когато забеляза, само махна с ръка. Защо не? Да не е престъпник, че да крие? Пък и нима може да се отрече: приятен, предразполагащ към откровение събеседник, който слуша съчувствено и знае кога да се пошегува. Дори разказа през смях на Филип два вица за Адмиралисимуса — стари, но смешни…
Малко ПРЕКАЛЕНО дружелюбен.
Махмурлукът отдавна го бе напуснал, но пред очите му се стелеше някаква пелена — мътна завеса — и зад нея лицето на лекаря губеше отделни черти: само нос, уста, очи… Петно, а не лице, помисли си Филип и изведнъж почувства съвсем лека неприязън. Лека, дружелюбна неприязън.
Мътилката бързо се разсейваше. Ама какво ми става, помисли панически Филип. Забравих ли с кого си имам работа? Отпуснах се, повярвах… Наивен идиот! Разговорът естествено се записва и ще бъде анализиран щателно. Може би дори сега ни наблюдават. Наблюдават… и правят изводи.
Не бива да се отпускам. Трябва да съм бдителен, хитър като змия. Да не им позволявам да разберат, че знам: тъкмо те са ме подхвърлили. Пожертвали са ме като ненужна вещ.
Напрегна се. Лекарят, изглежда, го забеляза, защото продължи с променен тон:
— Значи вие твърдите, че при разпределението на свободните места по отношение на вас е била извършена несправедливост?
Филип преглътна.
— Така ми се струва. Макар че началството, естествено, знае най-добре. Може би съм се надценил.
— Едва ли. Отзивите за вас са чудесни, повярвайте. Уреждането на „синчетата“ е стар проблем… за щастие, тук, на Капка, сме далече от тези неща. Лично аз наистина смятам, че са ви пренебрегнали несправедливо, но сега вече нищо не може да се направи — а и да ви върна в метрополията не е във властта ми. — Докторът се усмихна и му намигна заговорнически. — Аз самият не бих имал нищо против да се прибера. Нали разбирате, да се разходя по пясъка, а океанът да си седи на мястото… Честно казано, не съм единственият, на когото е омръзнала до смърт тази консервена кутия насред водата. Това е сериозен проблем. Вие, дълбочинниците, сте щастливци — със седмици, понякога с месеци отсъствате от Шамандурата, а не осъзнавате какъв късмет е това.
— И там е същото — възрази Филип. — Океан — навсякъде и докъдето ти стига поглед. Само че забравяте, че мнозина от нас така и не се завръщат. Ето в нашия отряд например за една година трима изчезнаха безследно.
Докторът се покашля.
— Разбирате, че нямах това предвид.
— Ясно ми е — кимна Филип. — Ако не разбирам нещо, то е защо най-сетне не преминете към същината? Питайте — ще ви отговоря. Какво искате от мен? Бях в патрул. Приклещиха ме в „чекмедже“. Най-малкото двайсетина бомби. Вече мислех, че ми е изпята песента. Прекарах известно време в безсъзнание, сетне в дрейф. Накрая онзи, непознатият, не ме взе в плен. Защо — не зная. Не зная и какъв цвят му бяха очите — ако толкова ви интересува.
— Защо да ви разпитвам? — учуди се докторът. — Всичко, което е нужно от вас, за вашето и моето началство, присъства в ментограмата ви. Не се безпокойте, този път нямаше проблеми с апаратурата, снехме я без проблеми. Моята задача се ограничава само до психологическия контрол, а въобще не да анализирам действията ви… а и да си призная, нищичко не разбирам от морска тактика. Каквото е нужно, ще го извлекат от ментограмата. Що се отнася до мен, трябваше да се убедя, че психиката ви не е пострадала сериозно.
— И какво? Убедихте ли се?
— В общи линии — да. Но остана още малко, за чиста съвест… Няма да прибягваме до асоциативен разпит, това е дълъг и неприятен процес. Я по-добре да си поиграем на свободни асоциации. Знаете ли какво е?
Филип кимна.
— В такъв случай да започнем. Капсула.
— Атака — налягане — теснота — чекмедже — прах — издръжливост — да отбиеш — разлом — форма — потапяне…
