Точно това никога няма да разберат. Аз самият трудно го възприемам, но все пак се справям, сигурно защото съм дълбочинник, а не тилов стратег. Затова пък ми е повече от ясно защо изведнъж от мен се заинтересува контраразузнаването.
Ама и аз си имам едни поводи за радост. Изведнъж ме осени нова мисъл.
— Слушай, ще идеш ли само още веднъж, а? Трябва да поразпиташ за един цивилен… — И му описвам онзи дългуч, дето вчера се блещеше в мен. Най-вероятно е празна тази работа. Какво толкова, като ме е гледал?
Пьотър се почука с пръст по слепоочието, но излезе. Пиша му се приятел, а само му усложнявам живота. Върна се в недоумение. Юконен, оказва се, дълго не могъл да разбере за кого става дума, а после си спомнил: някакъв си Шеленграм от отдела за Перспективно планиране, повече нищо не знаел, и щял ли да му направил Пьотър услугата да се завре в нечий друг задник с въпросите си? Пьотър му казал, че ще му я направи.
Какво пък, успокоявам се, планирането все пак е по-добре от контраразузнаването. При всички случаи е по-добре. Освен ако не съм тръгнал по лъжлива следа с този Шеленграм, което е най-вероятно.
— За твое здраве — казва Пьотър. — И за късмета ти. Дано те забравят.
— Млъкни, злочестивецо — хиля се аз. — Да не искаш петнайсет години да си остана лейтенант? Ad augusta per angusta, както са казвали латинците, тоест, ако в теснината не ни зарие свлачище, все някак ще стигнем до върховете…
При тези думи той ме погледна странно, а и аз сам взех да се чудя. Такава сентенция, че и на латински, не бях очаквал от себе си. При това на пияна глава.
Така и не разказах нищо на Пьотър — докато допием второто шише, той вече почти не ме чуваше. Време му беше да захърка.
Шамандурата под ватерлинията не е особено привлекателно място: тъмно, влажно, безкрайни объркани коридори. Схемата не е радиална, както са „положителните“ палуби, нито коридорно-клетъчна, а някаква анфиладно-заврънкулеста, ако мога да се изразя така. Анфилади и заврънкулки. Цяла джунгла от тръби над главата, а в тръбите нещо бълбука и боботи, бръмчат помпите на опреснителите. Огромни канали на ходовите водомети — цели орди — от борд към борд. Основен и спомагателни реактори, маршови двигатели, корабостроителница, докове, шлюзове, разпределители на регенеративнана система — навсякъде забранени зони, лъчеви бариери, охрана. Много палуби са заети от ремонтно-производствени цехове и конвейери. Резервна енергосистема, използваща разликата в температурата между подводната и надводната част на обшивката… а над самото дъно, неизбежно, няколко хиляди тона леденостудена вода. Като добавим към всичко това баластните цистерни и сложната хитроумна хидравлика на тройно амортизационния борд, ще излезе, че почти не остава място за хората. Но не по документи под ватерлинията живеят не по-малко от две хиляди души, а според слуховете — от три до пет хиляди. Все пак Шамандурата е невъобразимо голяма.
Три хиляди безотчетни обитатели — това е малко вероятно. Няма как да се изхранват. Но хиляда никому ненужни в повече, това е напълно допустимо.
Никому ненужни…
Не ги разбирам тези хора. Не ги разбирам, а и не са ми приятни. Престъпна пасмина. Уволнени от служба, но отказали да се върнат в метрополията, за да чакат ново назначение на друг бряг, пропили се наемни работници, на които отдавна са махнали с ръка, несполучили аборигени на Капка, космически скитници и най-обикновени курви, човешка утайка…
Вместо трюмни плъхове — хора.
Във всяко земно пристанище да се почисти трюмът от странични лица е работа неприятна, но напълно осъществима. Не и на Капка. Ветераните разправят, че последният полицейски набег бил преди повече от пет години. Не се разминало без стрелба, но все пак успели да пратят част от заловените със специален рейс на Земята — обаче там отказали да приемат наши лумпени: имаме си и свои, един вид. На долните палуби има престъпнически бърлоги и курви и даже трева — стига до там по някакъв начин. Ако познаваш пътищата, плащай и се наслаждавай, щом те сърби.
Да те обработят, между другото, също могат. Ще се заядат с теб и ще си изядеш боя, а после ще ти изтърбушат джобовете. От офицерите все пак се пазят, но виж, обикновеният персонал е лесна плячка. Та затова последните избягват да слизат долу.
Отърсих се от тези мисли, когато някой здравата ме ощипа отзад. Така и предполагах — ухилено женище. Тоест, било е жена, а какво е сега — неизвестно. И как иначе при такова съчетание — дебела, рижава и с брадавица на носа. Много благодаря, но нямам нужда! На вид гони петдесетака, от лицето се сипе мазилка, лъха на изгорели кабели. На такава дъртофелница и Пьотър не би налетял, та какво остава за мен след маратона с контраадмирала.
И въобще — кой дявол ме докара тук? Че и без оръжие.
Едва си го помислих и сякаш нещо изщрака в бедната ми тиква. Щракна — и ме поведе, а аз вече не съм аз, а само своята четвъртинка, при това най-безволевата. Не искам, а вървя — жената пред мен отстъпва заднешком, примамва ме и сякаш някаква странична сила ме влачи след нея като уловена в трал риба. Краката ми са омекнали, целият съм плувнал в пот, а в мислите — тиха паника, за излишни движения ми е противно и да помисля. Съобразявам вяло. Хипноза? Прилича на нещо такова. А аз си мислех, че не съм податлив на хипноза… Че кой е чувал за грозни проститутки, примамващи клиентите си с хипноза?
Не и аз. Не се случват такива неща на белия свят. Даже и при нас, на Шамандурата.
Може пък въобще да не е хипноза.
Позната анфилада. Не, това не е минус седма палуба, където живее Пьотър, а доста по-надълбоко… Защо съм тук? Как съм се озовал тук? Излиза, че съм вървял и не съм виждал накъде?
Кошмар.
Ще ми се да извикам, а не мога. Какво искате от мен? Кои сте вие?
Как се озовах в нишата също не помня. Най-обикновена ниша, с каквито е пълно на техническите палуби, а вътре монтиран — ако се съди по черепа върху прашната врата — обикновен разпределителен щит за няколко киловолта. Жената беше изчезнала. Или стоеше зад мен и ме командваше… но нямам сили да се обърна. Не… Не мога.
Като залепнала в мед муха.
Оръжие не нося, джобни пари — съвсем малко. Може би не го знаят? Какво друго би могло да ги заинтересува в мен? Офицерската униформа?
Не е изключено.
Още един вариант — това не са трюмни плъхове, а контраразузнаването. Не ми стана по-леко.
Решили са да ме премахнат? Или ще го изпипат по-добре — ще ми внушат да се самоубия?
Нито едното, нито другото. Стоя вцепенен, като в кошмарен сън, когато би трябвало да бягам презглава, само че краката отказват да ме слушат. И изведнъж сякаш някаква топла длан проникна в мен — черепът не може да я спре, влезе и докосна мозъка ми… Безмълвен ужас, тръпки по кожата. Като на забързана лента пред очите ми премина целият ми живот, от Големия андийски трус до Капка — кой знае защо, особено подробно, срещата с чуждия от А–233. Казват, че се случвало преди смъртта. Оставаше само да чакам — ей сегичка непослушните ми ръце ще се протегнат, ще скъсат пломбата, ще наберат неизвестен за мене код, ще дръпнат настрана вратичката с „Веселия Роджър“ и ще хванат кабелите…
Дланта ме пусна изведнъж. Изчезна от мозъка ми, и то така внезапно, че по гърба ми отново полазиха мравки, пот се стичаше на струйки по цялото ми тяло… обърнах се — няма и следа от жената и въобще нищо подозрително, само някакъв техник, който минаваше наблизо, изсумтя и ускори крачка.
Какво ставаше с мен? Привиждаха ли ми се разни неща? Припадъци ли почвах да получавам?
Какво ми струваше да се върна със сравнително спокойна крачка — и да не побягна — до асансьора, на никого няма да кажа. Малко се поуспокоих, докато се изкачвах нагоре, към Бета–28, а като излязох на терасата над океана и вдишах студения въздух, осъзнах, че не ми се е случило нищо необичайно. Леко отравяне, оттам и халюцинацията. Кой знае какво е имало в онази контрабандна водка? В трюма също дестилират алкохол, от какво — по-добре да не знаеш: филтрирай през абсорбента и пий.
Изпсувах на руски и изведнъж ми олекна. Полезно средство за успокоение на душата. Зяпам океана и току покашлям. В обикновени дни совалките и ракетните товаровози обвиват Шамандурата в такива облаци, че е невъзможно да се диша без филтър, но днес е чисто и ветровито. Има силна буря. Недостатъкът на
