му предстояло на другия ден, той взел дантелената панделка и обещал никога да не я показва. Тогава дамата го целунала за трети път и бързешком си тръгнала.
Вечерта господарят на замъка се прибрал от лов и донесъл една лисича кожа. Гавейн весело го посрещнал в ярко осветената зала, където огънят буйно пламтял и била сложена богата трапеза.
— Нося спечеленото и днес аз първи ще ти го дам! — засмяно извикал Гавейн, при което целунал три пъти стопанина.
— Бива те за търговец, няма що! — възкликнал господарят на замъка. — Получавам от тебе цели три целувки, а мога да ти дам в замяна само тази грозна лисича кожа!
Сетне сред шеги и закачки те седнали да се гощават и тази вечер били по-весели от всеки друг път. Гавейн обаче не казал нито дума за панделката от зелена дантела, която му подарила дамата.
Първият ден от Новата година дошъл с буря — виели свирепи ветрове, а мокрият сняг плющял по прозорците. Гавейн, който спал малко, станал още на зазоряване. Облякъл се в топли дрехи, сложил си доспехите и вързал зелената дантела около кръста си с надеждата, че магическата й сила ще го пази. После отишъл в двора на замъка, където оръженосците довели Грингалет — назобен и отпочинал — и помогнали на Гавейн да го възседне.
— Сбогом! — казал той на господаря на замъка. — Благодаря ти за гостоприемството и дано бог да те благослови! Ако остана жив след всичко, ще ти се отплатя за добрините, но много се боя, че няма да доживея до изгрева на слънцето!
Спуснали подвижния мост, отворили широко портите и Гавейн потеглил, воден от един оръженосец. Яздели в лютия студ на утрото под омърлушени унили дървеса и през ливади, където вятърът стенел и ги пронизвал до кости, докато стигнали до голяма поляна, цялата забулена в мъгли, със скали от едната страна.
— Сър, умолявам те да не продължаваш нататък — казал оръженосецът на Гавейн. — Недалеч от тук живее Зеления рицар, ужасен и жесток човек. По тези места няма друг, който да е толкова свиреп, пък и толкова силен. Никой не може да му надвие. Ей там е Зеленият параклис, където той има обичая да причаква пътниците, да се сражава с тях и да ги убива. Никой не е успял да се измъкне жив. По-скоро бягай, а пък аз на никого няма да кажа, че си избягал от страх пред Зеления рицар.
— Благодаря ти — казал Гавейн, — но ще трябва да продължа. Ако сега избягам, наистина ще изляза страхливец, недостоен за рицарското звание. Затова дори да не ми се нрави, трябва да вървя. Когато поиска, бог знае как да помага на покорните си слуги.
— Както желаеш, тогава сам ще бъдеш виновен за смъртта си — казал оръженосецът. — Спусни се в долината по пътечката покрай скалите и отляво, оттатък потока, ще видиш Зеления параклис. А сега сбогом, храбри Гавейн, защото не се осмелявам да те придружа по-нататък.
Спуснал се по пътечката Гавейн и навлязъл в долината. Не видял обаче параклис, а само надвесен над главата си зъбер и високи пустинни брегове в далечината. Накрая все пак съзрял под унилите дървеса край буйния поток ниска зелена могила и чул шум, който идел откъм дълбоката дупка в могилата — сякаш някой точел острие с брус.
„Аха! — казал си Гавейн. — Сигурно това е Зеленият параклис. — Изглежда, тук си казва молитвите самият дявол, затова е и зелен. Параклис на злощастието. А отвътре се чува как рицарят, който ще ме порази днес, точи оръжието си. Колко жалко, че ще трябва да загина от неговата ръка в това прокълнато място… Все пак обаче ще продължа смело напред, защото така повелява дългът ми!“
Гавейн скочил от коня, отишъл до потока и извикал:
— Чака ли някой тук на определената ми среща? Аз съм Гавейн! Дойдох в Зеления параклис, както се заклех!
— Имай търпение! — чул мощен глас от дълбоката дупка в могилата. — Щом си наостря оръжието, ще получиш това, което ти обещах!
След малко Зеления рицар се появил с лъскава нова брадва в ръка. Видът му, както и преди, бил страшен: зелено лице, зелена коса… Той слязъл до брега и прескочил широкия поток.
— Добре дошъл, Гавейн! — прогърмял гласът му. — Сега ще ти върна удара, който ти ми нанесе в Камелот, и никой няма да ни попречи в тази затънтена долина. Сваляй шлема и се приготви да получиш удара!
Гавейн го послушал и склонил глава, за да подложи голия си врат.
— Хайде, удряй! — казал тихо той на Зеления рицар. — Така ще стоя и няма да сторя нищо, с което да ти попреча!
Зеления рицар завъртял брадвата толкова бързо, че тя изсвистяла, и се приготвил да нанесе страхотен удар с наточеното и острие. Колкото и да се владеел, Гавейн потръпнал, като чул този звук.
— Хм! — изръмжал Зеления рицар, дръпнал брадвата и се облегнал на дръжката й. — Ти не може да си храбрецът Гавейн, след като се боиш дори от свистенето на брадвата! Когато ми отряза главата в двора на крал Артур, аз изобщо не трепнах!
— Случи ми се веднъж, но няма да се повтори дори когато на земята падне моята глава, която не бих могъл да сложа на раменете си, за разлика от тебе. Хайде, удряй бързо, вече няма да те бавя! — казал Гавейн.
— Дръж се тогава! — извикал Зеления рицар и отново завъртял брадвата. Замахнал, но пак спрял, преди наточеното острие да се оплиска с кръв. Гавейн обаче не се помръднал, бил като от камък. — Ето че храбростта ти се възвърна! — извикал Зеления рицар. — Сега смело мога да посека един смел човек! Дръпни си малко по-надолу качулката, за да те ударя с все сила!
— Удряй вече! — подканил го Гавейн. — Защо си толкова бъбрив? Или те е страх да убиеш беззащитен човек?
— Ето ти тогава обещания удар! — извикал Зеления рицар и за трети път завъртял брадвата и замахнал. И сега наистина ударил младия рицар, обаче се премерил толкова внимателно, че острието докоснало врата на Гавейн и разсякло само кожата.
Ала щом Гавейн усетил раната и кръвта, която се стичала по раменете му, той мигом отскочил встрани, сложил си шлема, вдигнал щита и казал на Зеления рицар:
— Вече понесох уговорения удар и ако ме удариш отново, това ще бъде вън от уговорката ни, затова имам право да се защищавам. Удар за удар!
Зеления рицар стоял облегнат на брадвата си. — Гавейн — казал той с глас, от който напълно била изчезнала кръвожадността, — ти наистина понесе удара, а друг от мене няма да получиш. Освобождавам те от всичките си притезания. Стига да исках, можех да те ударя по-жестоко и да ти отрежа главата така, както ти отряза моята. Първите два удара, които не ти нанесох, бяха за обещанията, които ти изпълни: за едната и за двете целувки, които получи от жена ми в замъка и за които искрено ми разказа. На третия път ти ме измами, ето защо те нараних: ти ми върна трите целувки, но не и зелената панделка. О, аз добре зная какво се е случило между тебе и жена ми, защото тя те прелъстяваше по моя молба. Гавейн, според мене ти си най-благородният и най-почтеният рицар в целия свят. Ако се беше поддал на изкушението и беше посрамил рицарската чест, главата ти сега щеше да лежи в краката ми. Що се отнася до панделката, ти я скри, за да спасиш живота си, а това е дребен грях и аз ти го прощавам!
— Срам ме е — казал Гавейн, като му подал зелената панделка. — От страх и ненаситност измених на рицарската си дума. Отрежи главата ми, рицарю, защото наистина не съм достоен за Кръглата маса!
— Стига вече! — извикал Зеления рицар, весело се разсмял и тогава Гавейн познал в него господаря на замъка. — Ти изтърпя своето наказание, вече ти дадох прошката си и напълно те освободих от клетвата. Задръж и пази зелената панделка за спомен от това изпитание. Да отидем в моя замък и да приключим весело празника!
— Трябва да се връщам в Камелот — казал Гавейн. — Не бива да се бавя повече. Но кажи ми, благородни сър, каква е тази магия? Кой си ти, зелени коннико, та не умираш, когато си обезглавен? Как така живееш като благороден рицар в хубав замък, а същевременно се сражаваш с брадва като Зеления рицар от Зеления параклис?
— Името ми е сър Бърнлак, Езерния рицар — бил отговорът. — А магията направи Нимю, Езерната господарка, любимата на Мерлин. Тя ме изпрати в Камелот да поставя на изпитание достойнствата на Логрия и славата, с която са известни храбрите рицари на Кръглата маса.
След това двамата рицари се прегърнали и се разделили, като се благословили взаимно. Гавейн
