— Достатъчно приказки изрече! — ядосал се Ланселот. — Дойде време за удари!
Тогава двамата вдигнали копия, отдалечили се в противоположни посоки, а после се спуснали един към друг, като пришпорили докрай конете си. Всеки ударил другия в средата на щита с такава сила, че конете им се стъписали и хвърлили ездачите си на земята, където известно време те останали да лежат зашеметени. След това се били повече от два часа с мечове, но никой не надделявал, макар че и двамата губели много кръв от многобройните си рани.
— Ти си най-могъщият рицар, когото съм срещал! — запъхтяно изрекъл Таркуин, докато двамата си поемали дъх, подпрени на мечовете. — Ценя добрия воин и от уважение към тебе ще освободя всички рицари от моята тъмница, стига ти да не си Ланселот, който уби брат ми сър Карадос от Печалната кула, защото съм се заклел да отмъстя за смъртта му!
— В тази кула обитаваше повече зло, отколкото съм виждал през целия си живот! — казал Ланселот. — Заслужено убих малодушния сър Карадос, какъвто и да ти е той!
— А! — извикал Таркуин. — Значи ти наистина си Ланселот! Най-много от всичко на света мечтаех да се срещнем! Сега няма да спрем, докато единият от нас не падне мъртъв!
И те подновили боя, докато накрая Ланселот не отсякъл главата на Таркуин.
— Да тръгваме! — казал Ланселот на Гахерис и двамата ранени рицари потеглили към замъка на Таркуин, край който били окачени щитовете на Ектор, Лионел, както и на Кей, Мархаус и на много други рицари на Кръглата маса.
После, докато Ланселот миел раните си в потока, Гахерис отишъл в замъка, повалил на земята пазача, взел ключовете му, отворил вратата на тъмницата и освободил затворниците.
Като видели, че е ранен, всички те си помислили, че той се е бил с Таркуин и го е победил.
— Не е така, благородни господа — казал Гахерис. — Освободи ви Ланселот Езерни, той се сражава и уби Таркуин, когото никой друг не можа да надвие. Сър Ланселот ви моли догодина на Петдесетница непременно да отидете в двора на крал Артур, където той ще се срещне с вас, ако желаете да разговаряте. Също така моли Лионел и Ектор да бъдат там на този ден, в който крал Артур прави голямото си празненство.
— Ще го сторим! — казали рицарите.
— Ние обаче още сега ще тръгнем да търсим сър Ланселот — обадили се Лионел и Ектор.
— И аз идвам с вас — казал сър Кей. — Ще го моля да ми прости за лошите думи, които казах за него, когато крал Артур го направи рицар.
Междувременно сър Ланселот се измил от кръвта и напоил при брода коня, който Гахерис му бил дал. Като видял, че раните му нито са твърде дълбоки, нито го болят толкова, колкото предполагал, той не отишъл в Таркуинския замък, където го чакали рицарите, а отново препуснал през леса, за да търси нови подвизи.
Яздел така седмици наред и навлизал все по-навътре и по-навътре в лесовете, които покривали в тези времена толкова много от британската земя. Много девойки спасил той от ръцете на злосторници, много рицари надвил в бой. Точното му копие и големият меч, които размахвал в силната си десница, поваляли дори великани.
Тук няма място да разкажем за всички приключения, които преживял той. Между най-необикновените от тях обаче било приключението, което му се случило малко преди завръщането му в Камелот за празника Петдесетница, една година след като бил провъзгласен за рицар.
Точно когато препускал през един гъсталак, по-див и по-безлюден от всички познати му дотогава места, изведнъж под сенчестите храсти изскочила бяла хрътка, която сякаш тичала по диря, пък и дирята си личала — големи капки засъхнала кръв. Тогава Ланселот пришпорил коня подир хрътката, която непрекъснато се озъртала назад да види дали той я следва. Дълго време пътят им вървял през мочурища, докато накрая минали по един мост и стигнали до някакво имение със стара господарска къща, чиито порутени стени, наполовина скрити от бръшлян, се спускали към обраслия с бурени ров.
Хрътката се втурнала в приемната зала и Ланселот видял, че там лежи мъртъв рицар — хрътката отишла при него и започнала да ближе раните му, като жално виела. Тогава се появила една дама, която плачела и кършела ръце. Тя казала на Ланселот:
— О, каква мъка си ми причинил ти!
— Лейди — оправдал се той, — не съм сторил никакво зло на този рицар. Просто следвах до тук хрътката, която вървеше по кървавата диря. Затова не ме укорявай!
— Повярвай ми, сър — казала дамата, — не мисля, че ти си убил съпруга ми. Този, който го е направил, лежи с люта рана, която аз ще се погрижа никога да не заздравее!
След тези думи тя се разридала и започнала да нарежда ужасни клетви за рицаря, който убил съпруга й сър Гилбърт.
— Дано бог те утеши някак — казал сър Ланселот и натъжен потеглил по пътя си. Не се бил отдалечил много обаче, когато срещнал една девойка, която го познала по герба върху щита и веднага го приветствувала:
— Добра среща, Ланселот Езерни, най-храбър сред храбрите! Моля те да проявиш благородство и да помогнеш на брат ми, повален от люта рана, от която кръвта тече, без да спира. Днес той се сражава с рицаря Гилбърт и го срази в честен и открит бой, но съпругата на Гилбърт е проклета магьосница и тя направи такова заклинание, че раната никога да не заздравее… Но аз срещнах лейди Нимю, която бродеше из гората, и тя ми каза, че раната на брат ми ще се затвори само ако намеря човек, който без страх да влезе в Опасния параклис и да донесе оттам меч и късче от платното, с което е покрит раненият рицар, подслонен там.
— Това е изумително! — възкликнал Ланселот. — Но я ми кажи, кой е брат ти?
— Нарича се Мелиот, сър — отвърнала тя, — и е верен рицар на Логрия.
— Двойно повече ми е жал за него — казал Ланселот, — щом е мой другар от Кръглата маса. Готов съм да му помогна и ще направя всичко, което ми е по силите!
Тогава девойката казала:
— Сър, следвай тази пътека и тя ще те отведе до Опасния параклис, а аз ще те чакам тук до твоето завръщане… Не се ли завърнеш, значи на земята не е останал рицар, който да извърши този подвиг.
Ланселот тръгнал по пътеката и не след дълго стигнал до една полянка, където видял необикновен и усамотен параклис. Тогава вързал коня си за едно дърво и влязъл в двора. В отдалечения му край забелязал множество чудесни щитове, окачени наопаки. Изведнъж тридесет яки рицари в черни доспехи застанали зад щитовете. Били с една стъпка по-високи от който и да е простосмъртен, скърцали със зъби и мятали страшни погледи на сър Ланселот.
После, макар че бил обзет от силен страх, Ланселот изтеглил меча си, прикрил се с щита и се хвърлил в средата им. Те обаче се пръснали встрани, без да кажат нито дума и без да го нападат. Тогава Ланселот придобил смелост и влязъл в параклиса. Вътре горял само един мъждив светилник, който хвърлял причудливи сенки под ниските каменни сводове, но Ланселот забелязал тяло на човек, положено върху каменна плоча и покрито с копринено платно.
Като склонил глава почтително, сър Ланселот отрязал късче от платното. Тутакси подът се раздвижил, сякаш земетресение разлюляло параклиса, и светилникът се заклатил така, че веригата, на която бил закачен, жалостиво изскърцала, докато накрая и сенките започнали да се местят, като че искали да сграбчат Ланселот.
За миг сър Ланселот коленичил, обзет от страх, и тогава съзрял красив меч редом с умрелия рицар. Грабнал го бързо и излязъл навън. Тогава всичките черни рицари заговорили глухо в един глас, без да си движат устните:
— Рицарю Ланселот! Остави този меч, иначе ще умреш от ужасна смърт!
— Все едно дали ще живея, или ще умра — извикал Ланселот, — няма да се подчиня на никакви приказки. Затова, ако смеете, излезте насреща ми!
Но никой не вдигнал ръка срещу него и той извървял благополучно пътечката през двора до покритата със свод порта, където стояла непозната девойка.
— Рицарю! — извикала тя. — Остави меча, преди, да излезеш, иначе ще умреш заради него!
— С каквото и да ме заплашват, няма да го оставя! — отвърнал той.
— Право казваш — рекла девойката, — защото, ако го оставиш, кракът ти никога вече няма да стъпи в
