двора на крал Артур!
— Значи ще бъда глупак, ако не продължа! — възкликнал Ланселот.
— Само че, любезни рицарю, трябва да ме целунеш веднъж, преди да си тръгнеш! — помолила го девойката.
— Не, невъзможно е — възпротивил се той. — Това ще бъде греховна целувка!
— Горко ми! — разридала се девойката. — Всичкият ми труд отиде напразно! Ако ме беше целунал, щеше да паднеш мъртъв на земята. Нарочно направих този Опасен параклис с магия, за да хвана в клопка тримата най-достойни рицари на Логрия: сър Гавейн, тебе и сър Персивал, който още не се е родил. Защото аз съм Алуис Магьосницата, приятелка на Фея Моргана!
— Дано се спася от тайното ти изкуство! — извикал сър Ланселот и се прекръстил. А когато вдигнал очи, Алуис Магьосницата била изчезнала.
Тогава Ланселот отвързал коня си и бързо препуснал по пътеката, докато намерил сестрата на Мелиот, а когато го видяла, тя плеснала с ръце и се разплакала от радост.
Те веднага отишли в близкия замък, където лежал Мелиот и го заварили блед като смъртник, а живителната кръв все така струяла от раната му. Ланселот коленичил до него, докоснал раната с меча и я превързал с парчето коприна. Сър Мелиот тутакси станал здрав и читав.
След това Ланселот останал при Мелиот и сестра му много дни, за да си отдъхне в замъка им. Една сутрин обаче той казал:
Вече трябва да тръгвам за двора на крал Артур в Камелот, защото наближава празникът Петдесетница. Там, ако даде господ, можете да ме намерите.
После бързо препуснал в леса, а лъчите на пролетното слънце, които падали като златен дъжд през раззеленения листак, се отразявали като в огледало в излъсканите му доспехи. Ала преди да стигне в Камелот, случили му се още премеждия.
Както един ден препускал към Камелот през приятните открити местности, само тук-таме обрасли с гори, Ланселот видял дама, която стояла под вековен дъб и плачела.
— О, Ланселот, цвят на рицарството! — извикала тя. — Ти ще ми помогнеш! Виж, високо в короната на дървото е соколът на господаря ми, оплел се е в златните върви, с които са вързани краката му. Както го държах, той ми се изплъзна, а господарят ми е човек със суров нрав и положително ще ми отсече главата, задето съм изгубила сокола му.
— Е, прекрасна лейди — казал Ланселот, — след като знаеш името ми и ме молиш в съответствие с рицарските клетви да ти помогна, ще направя каквото мога. Дървото обаче е твърде високо и по него има много изсъхнали клони…
Като казал това, с помощта на дамата Ланселот свалил доспехите си и останал само по риза и панталони, се покатерил на дървото и накрая стигнал до сокола. Оправил внимателно вървите, вързал ги за един изгнил клон и хвърлил сокола от дървото така, че птицата разперила крила и благополучно стигнала до земята, където дамата я уловила.
След това Ланселот започнал да слиза, но преди да успее да го стори, от една шатра недалече изскочил с коня си едър рицар с изтеглен меч в ръка.
— Аха, сър Ланселот ли е това?! — извикал той. — Пипнах те точно както си мечтаех и сега ще те заколя!
— О, лейди, защо ме предаде? — натъжил се Ланселот.
— Тя постъпи както й бях заповядал — казал рицарят. — Лейди Алуис нареди да ти приготвя тази клопка! А сега слизай долу, за да те убия!
— Какъв страшен позор ще е за тебе, така въоръжен, да убиеш човек, който е и без доспехи, и без меч! — възмутил се Ланселот.
— Подобни думи няма да те спасят! — изръмжал рицарят.
— Поне ми подай меча — казал Ланселот, — за да умра с меч в ръката!
— Ами, не съм толкова глупав, та да ти го давам! — изсмял се рицарят. — Стига да зависи от мене, няма да получиш никакво оръжие!
Тогава Ланселот истински се уплашил, че е ударил часът му, но въпреки това не искал да се остави да бъде заклан като добитък, но и не направил опит да скочи от дървото и да избяга, което щяло да бъде лесно без тежките доспехи. След малко той се огледал и видял изсъхнал клон, дебел колкото цепеница. Отчупил го и изведнъж скочил долу, изплъзнал се за миг на рицаря, а после храбро се изправил пред него. Рицарят нетърпеливо замахнал с меча, но Ланселот отклонил удара с дебелата тояга и като я завъртял, така го цапардосал по шлема, че му счупил главата. После грабнал меча си и я отрязал.
— Горко ми! — извикала дамата. — Защо уби съпруга ми?
— Вината не е моя — мрачно отвърнал Ланселот. — Вие се бяхте разбрали подло да ме убиете, а сега коварството ви се стовари на собствените ви глави!
След това Ланселот си сложил ризницата и тръгнал на път. Малко преди полунощ стигнал до един замък, където го приели добре и го настанили да преспи в удобно легло. Ала преди изгрев слънце той се събудил, защото чул някой да чука на портата. Надникнал от прозореца и видял, че това е сър Кей, преследван от трима рицари.
„Трябва да изляза и да помогна на Кей — казал си Ланселот, — защото иначе тримата рицари ще го убият!“
След това си сложил доспехите и се спуснал през прозореца по постелката, която завързал за него.
— Насам! — извикал той на тримата рицари, като се хвърлил към тях. Само седем пъти замахнал с меча и тримата били повалени на земята.
— Рицарю! — викнали те. — Признаваме се за победени, защото ти си ненадминат воин!
— Признайте се за победени от сър Кей — казал им Ланселот — или ще ви убия заради вашето притворство! — А когато те обещали да го сторят, макар и неохотно, защото Кей не го бивало да се бие, Ланселот продължил: — А сега бързо вървете в Камелот, явете се пред крал Артур на Петдесетница и му кажете, че ви изпраща сър Кей!
Когато те потеглили, Ланселот завел Кей в замъка и го поканил в стаята си. Там, на светлината на свещта, Кей го познал и коленичил пред него, за да му благодари, че му е спасил живота.
— Недей — прекъснал го Ланселот, — аз просто изпълнявах рицарския си дълг. Ела сега да си поемеш дъх, защото си изтощен.
Сър Кей утолил глада и жаждата си, след което двамата с Ланселот заспали дълбоко в леглото. А когато умореният рицар се събудил към пладне. Ланселот бил изчезнал. Но и доспехите на Кей били изчезнали!
„Аха! — зарадвал се Кей. — Ще загазят някои от рицарите на крал Артур, защото ще помислят Ланселот за мене и ще дръзнат да се бият с него! Аз самият обаче ще облека неговите доспехи и ще пътувам необезпокояван!“
Сър Кей мислел така, защото не бил много обичан от Рицарите на Кръглата маса, и понеже имал навик да обижда по-младите с несправедливи подмятания, те му отмъщавали, като го събаряли от коня винаги, когато го срещали на път да изпълни някоя рицарска поръка — нещо, което Кей гледал да върши колкото се може по-рядко!
Този път той се завърнал в Камелот без нито един рицар да го закачи, ала Ланселот, облечен в неговите доспехи, но със собственото си копие, доста се потрудил през това време.
— Гледайте, иде надменният сър Кей! — извикал един от тримата новоположени рицари, спрели да лагеруват недалеч от замъка, където пренощувал Ланселот. — Той се смята за най-умелия рицар, колкото и често да му доказваме обратното! Нека сега обаче поред се сражаваме с него; ще поохладим малко безочието му на утрешното празненство, ако добре го поотупаме днес!
Само че Ланселот ги съборил от конете един подир друг, сякаш имал пред себе си кегли, и както те зяпнали го гледали от земята, той им заповядал на другия ден да се представят на кралица Гуиневир и да й кажат, че ги изпраща сър Кей.
После Ланселот отново тръгнал на път и не след дълго срещнал брат си Ектор заедно с още трима от най-известните рицари на Кръглата маса — сър Сеграмор, сър Ивейн и самия сър Гавейн.
— Кълна се, че сега ще докажа каква е мощта на сър Кей, за която той толкова често говори! — извикал Сеграмор, вдигнал копие и препуснал към Ланселот, който сторил същото. Но Ланселот ударил Сеграмор с
