червени доспехи, с червен кръст на белия щит…
— Ах, красива девойко — прекъснал я нетърпеливо Персивал, — това е големият рицар Галахад, когото се уморих да търся толкова дълго време. Моля те, кажи ми къде се намира той сега!
— Видях го в Пустинната гора — отвърнала тя. — Гонеше двама лоши рицари към Мъртвата вода.
Уби ги там, но конят му се удави и Галахад без малко не загина. Сега си почива в една обител наблизо, а утре аз ще те заведа при него. Ела в моята шатра, за да си отдъхнеш! Струва ми се, че в последно време не си се радвал на гостоприемство.
— Коя си ти, тя се държиш толкова любезно с мене? — попитал рицарят.
— Една клета, лишена от наследство дама, която някога беше най-богатата на света — отговорила тя. — Зли хора ме прокудиха от замъка ми и взеха по-голямата част от имуществото ми. Сега отивам в двора на крал Артур, за да изпрати рицари и воини, които да надвият разбойниците.
Докато разговаряли, Обезнаследената дама повела Персивал по морския бряг, докато стигнали до морава, покрита с килим от треви и цветя, където имало опъната копринена шатра.
— Тук, благородни сър, можеш да си отдъхнеш от дневната горещина — казала девойката.
Персивал й благодарил, свалил доспехите си и ги сложил под едно дърво, а меча си облегнал на ствола му. После се отпуснал на ложе, застлано с коприна и благоуханно платно, и цял ден спал непробудно.
Вечерта отворил очи и видял, че девойката го чака до богата трапеза, отрупана с най-хубавите ястия, които можел да си представи човек. Когато се нахранили, тя отново го поканила в шатрата и му донесла голяма златна купа, пълна с червено вино, сладко и силно. Вдигнала наздравица в негова чест и му подала купата. По-силно вино от това Персивал никога не бил пил. Девойката отново напълнила купата, но не му я подала веднага. Най-напред му изпяла една провлечена, загадъчна песен, като през цялото време се приближавала все повече към него, докато накрая го прегърнала.
— Лейди — казал й той с развълнуван глас, — много си красива!
— Благородни Персивал — прошепнала тя, — аз съм твоя завинаги. Обичам само теб и никого другиго. Затова сега ме целуни, пий за мое здраве от тази купа и се закълни, че от днес нататък ще бъдеш само мой и ще изпълняваш всичките ми заръки.
Тогава Персивал пил за нейно здраве от силното вино и се навел, за да я целуне по устните. Ала в същия миг изведнъж си помислил за Бланшфльор, истинската дама на своето сърце, и как се бил заклел, че от всички жени на света ще обича само нея. Видял и забития си, опрян о дървото меч, чиято дръжка проблясвала на вечерната светлина. Тогава се сепнал. Тутакси излязъл силен вятър, вдигнал шатрата, тя се понесла във въздуха като облак черен дим и изчезнала.
— Боже, нека запазя честта си! — молел се Персивал.
А девойката надала силен вик.
— Ах, Персивал, ти ме измами!
Тогава мощният чист вятър грабнал и нея и я понесъл през морето, а тя крещяла от ужас. Водата подире й сякаш пламтяла.
Когато злият дух го напуснал, Персивал отново коленичил на морския бряг. После заспал под дървото й когато се събудил на сутринта, видял, че до брега е спрял кораб. Както лежал Персивал, над него се надвесила жена, облечена в бели монашески дрехи, с разпятие от слонова кост на шията.
— Ставай, Персивал! — извикала тя. — Ставай и си обличай доспехите! Ти превъзмогна изкушенията и сега можеш да се качиш на Омагьосания кораб, за да потеглим за Карбонек. Скоро и Галахад ще дойде на борда. Ще дойде и Борс, който също трябва да бъде свидетел на чудесата, които ще се случат. Не се бой, ела с мене. Ти не ме познаваш, но аз съм твоята сестра Диндрейн. Мой учител беше Насиен, светият отшелник от Карбонек.
Тогава сърцето на Персивал се изпълнило с радост. Той си облякъл доспехите и тръгнал със сестра си към Омагьосания кораб, който ги очаквал.
4.
ПОДВИЗИТЕ НА СЪР БОРС ДЕ ГАНИС
Сър Борс де Ганис, братовчед на Ланселот, без много шум потеглил от Камелот да търси Свещения Граал. Не след дълго на пътя си срещнал един отшелник, яхнал магаре.
— Привет, рицарю! — казал старият отшелник. — Що за човек си ти?
— Свети отче, аз съм обикновен рицар от двора на крал Артур — отвърнал Борс. — Най-голямото ми желание е да узная къде да намеря Свещения Граал, защото това е делото, което съм тръгнал да извърша.
— Ела с мене — казал отшелникът. — Ще те упътя, защото не със земна сила, а само с чисто сърце можеш да стигнеш до Граала.
Дни наред Борс останал в отшелническата обител и научил много неща. През цялото време той живеел като отшелник — на хляб и вода.
Накрая дошъл денят, когато рицарят отново трябвало да тръгне на път.
Уважаеми сър — казал отшелникът, — докато не седнеш на трапезата на Свещения Граал, трябва да внимаваш и да не слагаш в уста друго освен хляб и вода.
— Свети отче — отвърнал Борс, — давам ти дума, че ще го сторя. Но откъде знаеш, че някога ще седна на тази трапеза?
— Малко от вас ще стигнат до нея — обяснил отшелникът, — но ти, Борс, си един от тях, макар че не си извършил велики подвизи и не си донесъл безсмъртна слава на Логрия. Ала това, което прави човека достоен да извърши такова дело, се крие в праведния живот, а не в самолюбивите подвизи. Върви напред и живей, за да разкажеш как ще завърши търсенето на Свещения Граал… Можеш да ми вярваш, защото аз съм Насиен, отшелникът от Карбонек.
След това Борс пътувал дни наред и се срещал с много приключения, но те не били забележителни. Накрая, когато минавал през една гора и стигнал до мястото, където пътят се разделял на две, сполетяло го голямо премеждие. Изневиделица от едната страна се появили двама рицари, повели кон, на който бил вързан гол човек. Рицарите го шибали с тръни и кръвта му вече капела по земята. Когато видял Борс, пребитият човек вдигнал глава и за свой ужас рицарят разпознал в него брат си Лионел. Обзет от ярост, Борс се приготвил да нападне двамата злодеи, но тъкмо когато се канел да пришпори коня, от другия край прокънтял вик:
— Не отминавай, помогни ми!
Като се обърнал, Борс съзрял прекрасна девойка. Тя се борела с въоръжен рицар, който я влачел към коня си, за да я отнесе.
— Помогни ми, благородни рицарю! — извикала повторно девойката. — В името на крал Артур, който сигурно те е посветил в рицарство, помогни на една девойка, изпаднала в беда! Не позволявай на този злосторник да ме опозори!
Когато сър Борс чул това, той не знаел как да постъпи. „Ако позволя на двамината да отвлекат брат ми — рекъл си той, — Лионел положително ще умре, докато му се притека на помощ. Оставя ли обаче девойката, тя ще бъде озлочестена или дори убита, а рицарската клетва ме задължава да защищавам всяка жена, изпаднала в беда.“
Затова се обърнал към рицаря, който вече бил метнал девойката на шията на коня и бързо се отдалечавал.
— Рицарю! — извикал Борс. — Веднага пусни девойката, иначе ще те убия изотзад!
Тогава рицарят се опитал да се измъкне в галоп, но скоро видял, че Борс се приближава все повече и повече. Затова оставил девойката да падне на земята, обърнал коня, вдигнал копието си и препуснал с все сила към Борс. Борс също насочил копието си и двамата се сблъскали така, че оръжията им се счупили. След това се били с мечове, докато те започнали да пускат искри. Скоро обаче Борс ранил смъртоносно противника си, който паднал и останал да лежи, без да помръдва.
— Красива девойко — казал Борс, — вече си свободна от този злодей.
— Благодаря ти, любезни сър — казала тя. — Моля те обаче да ме заведеш у дома, защото се боя, че в тъмния лес мога да срещна други злодеи.
— С радост ще го сторя — отвърнал Борс и двамата препускали заедно чак до здрач, когато стигнали до голяма кула, която се извисявала на един хълм. Девойката поканила Борс вътре и седнали на богата
