В същия миг Ланселот видял, че вратата на параклиса се отваря и навън излиза престарелият отшелник Насиен (същият, който бил завел Галахад в Камелот) със сребърния светилник в ръце. Старецът оставил светилника върху мраморната плоча пред кръста и тя заприличала на олтар.
И както Насиен стоял край този олтар и се молел, изведнъж Свещеният Граал, покрит с красива бяла кърпа, се плъзнал по един ясен лунен лъч и за миг поспрял до свещите. Светлината им станала бледа, сякаш било ден. Дори пълната луна помръкнала от яркото великолепие на блясъка в покрития Граал.
Болният рицар с мъка допълзял по корем до олтара, докоснал Свещения Граал и веднага станал здрав и читав. А когато коленичил, за да благодари за изцелението си, Граалът литнал от олтара и тръгнал по пътя си като най-ярката звезда на небосклона, след което се изгубил от погледа.
Рицарят бавно се изправил на крака и се поклонил дълбоко на отшелника Насиен.
— Истина, че отново съм добре благодарение на вълшебния съсъд! — весело извикал той. — Чудя се само, че този заспал рицар не се събуди дори когато Свещеният Граал беше толкова близо до него!
— Прикован е към земята от греховете си — отговорил Насиен. — Това е сър Ланселот Езерни, благороден рицар на Кръглата маса.
— Грехът му наистина трябва да е тежък, защото положително е тръгнал да търси Свещения Граал — казал оздравелият рицар.
И с тези думи той поел от ръцете на Насиен шлема и меча на сър Ланселот, метнал се на коня му и потеглил на път. Тогава Насиен взел сребърния светилник и отново влязъл в параклиса, като затворил вратата след себе си.
През цялото това време Ланселот лежал в полудрямка, без да може да помръдне. След малко обаче, когато луната отново изгряла, той напълно се събудил и като взел да се чуди дали не е сънувал, тръгнал към каменния кръст. Когато видял, че мечът, шлемът и конят му са изчезнали, разбрал, че всичко това наистина се е случило, натъжил се и си рекъл: „Греховете и пороците ми докараха голям позор. Когато търсех мирски приключения, лесно се справях с всяко дело. Ала сега, когато търся нещо свято, грехът ми се изпречва на пътя, затова нямах сила и нито помръднах, нито заговорих, след като Свещеният Граал ме доближи.“
Както Ланселот стоял и оплаквал съдбата си, вратата на параклиса отново се отворила. Отшелникът Насиен отишъл при него и му казал:
— Ланселот, трябва да си благодарен, защото между всички рицари на земята никой не може да се сравнява с тебе по слава, красота, сила, достойнство и велики подвизи. Ела сега и се подслони при мене, за да ти обясня светите неща, да поговорим за греховете ти и да помислим как могат да ти бъдат опростени.
— Уви — въздъхнал Ланселот, — всичките си велики воински подвизи съм вършил заради кралица Гуиневир, без да се замислям дали правя добро, или зло. С любовта си към нея, съпругата на моя господар крал Артур, аз сторих голям грях, който не ме допуска до Свещения Граал.
И така дни наред Ланселот останал при Насиен, изповядал му се за всичко, в което бил съгрешил — за това как се оженил за Елейн, като я мислел за Гуиневир, и как оттогава нататък продължавал да обича кралица Гуиневир.
— Трябва да спреш да мислиш за това — казал Насиен. — Елейн отдавна е мъртва, а от злото, което ви е събрало, е излязло нещо добро: светият логрийски рицар Галахад е твой и неин син.
След това Насиен дал кон и шлем на Ланселот и го изпратил на път.
Минало много време. Най-после Ланселот стигнал до морския бряг и както яздел сред пустинните дюни, срещнал един рицар с бял щит и червен кръст върху него.
— Благородни сър! — извикал Ланселот. — Много отдавна не съм се срещал с никакъв рицар. Брегът тук е просторен и подходящ, хайде приятелски да си премерим силите!
При тези думи непознатият приготвил копието си и двамата рицари препуснали в галоп един към друг като бляскава бяла светкавица и червена гръмотевица. Ланселот смятал, че ще се справи лесно с противника си, но за свое учудване и досада усетил, че го събарят от коня и пада по гръб върху пясъка, а непознатият препуснал надалеч — към едно заливче, където го чакал някакъв странен кораб.
— Кълна се, че това може да е само сър Галахад! — изведнъж възкликнал Ланселот. — Той е единственият рицар на света, който може да ме победи в честен двубой!
Тогава Ланселот бързо се метнал на коня си и препуснал към залива. Там видял Омагьосания кораб, на който го очаквали Галахад, Борс, Персивал и сестрата на Персивал.
Щом Ланселот се качил на борда, корабът сам потеглил към открито море. Четиримата рицари се радвали, че са заедно. Всеки разправил приключенията си и изкушенията, които му били предлагани. Диндрейн, сестрата на Персивал, също им разказала някои необикновени неща, които била научила от Насиен: за Йосиф Ариматейски, който пренесъл Свещения Граал в Британия с Омагьосания кораб, за меча на Галахад и за какво ли не още. Ала когато говорела за бъдещето, тя винаги казвала само какво ще се случи с рицарите и никога — какво ще стане с нея.
— А какво ще правиш ти, мила сестро, когато стигнем Пустинните земи и наближим замъка Карбонек? — попитал я най-подир Персивал.
— Ще ви напусна, преди да стигнете там — отвърнала тя, — макар че не зная точно как ще стане. Най- напред обаче ще трябва да посетим Замъка на девойката, към който вече се приближаваме.
Скоро след това Омагьосаният кораб доплавал до един дълбок залив, заобиколен с високи скали. Там всички слезли на брега и тръгнали подир девойката нагоре по една пътечка, докато прехвърлили скалистото било, отвъд което имало гора.
Повървели малко из гората, докато стигнали до един замък. Ала преди да го наближат, към тях препуснал въоръжен рицар и извикал:
— Уважаеми, отговорете ми дали девойката, която ви съпровожда, е неомъжена, или е съпруга на някого от вас!
— Сър — казала Диндрейн, — аз съм неомъжена и съм положила клетва да бъда монахиня до края на дните си.
Когато чул отговора й, рицарят я сграбчил и извикал:
— Кълна се, че няма да ми се изплъзнеш, преди да се подчиниш на обичая на замъка!
— Пусни я! — ядосал се сър Персивал. — Не ти ли е известно, че една свята девица може да ходи необезпокоявана където си иска?
Докато разговаряли, от замъка излезли десетина или повече от десетина рицари и ги заобиколили. Малко зад тях вървяло момиче, понесло сребърна купа.
— Въпреки всичко тя ще се подчини на обичая! — упорствувал първият рицар.
— Какъв е обичаят на замъка? — попитал Галахад.
— Сър — казал му рицарят, — всяка девойка, която мине оттук, трябва да напълни купата с кръв от дясната си ръка.
— Коварен обичай, няма що! — извикал Галахад. — Докато аз съм жив и мога да защищавам тази дама, тя никога няма да го изпълни!
— Господ да ми е на помощ — казал Персивал.
— Предпочитам да умра, вместо тя да пострада!
— Аз също! — извикали в един глас Ланселот и Борс.
— Кълна се, че всички вие наистина ще умрете, дори ако сте най-големите рицари на света! — казал непознатият.
И тогава започнала ужасна битка. Четиримата логрийски рицари се наредили в кръг, с гръб към сестрата на Персивал, която била в средата, а рицарите от замъка препуснали към тях от всички страни, готови да ги убият. Малко останало и това да се случи, когато от замъка излязъл рицар в златни доспехи, който извикал силно:
— Оставете оръжията!
После казал на четиримата, които продължавали да пазят Диндрейн:
— Ако дойдете и пренощувате в замъка, аз се заклевам в рицарската си чест, че няма да закача нито вас, нито дамата!
— Да отидем — рекла Диндрейн.
— Ще дойдем с тебе — казал Галахад на Златния рицар.
Когато си отдъхнали и утолили глада и жаждата си, Галахад разпитал домакина за обичая на замъка.
