трапеза, докато десет други девойки им прислужвали или свирели и пеели нежни песни.
— Моля те да ми дадеш само хляб и бокал с чиста вода — казал на домакинята Борс, — защото докато не извърша делото, за което съм тръгнал, не бива да ям нищо друго.
И макар че девойката и другарките й се опитали да го разубедят, Борс не се докоснал до нищо от угощението. А когато изял хляба и изпил водата, не пожелал дори да си отдъхне на меката постелка, която му били приготвили. Легнал на твърдия каменен под до рогозките и скоро заспал.
Посред нощ девойката отишла при Борс и му предложила много изкушения, но той внимателно ги отклонявал и не се поддал да извърши нито едно от лошите неща, за които тя настоявала. Тогава девойката го завела на върха на кулата, където ясната луна огрявала събраните й другарки.
— Ах, Борс, любезни рицарю — извикали вкупом те, — имай милост към нас и изпълни желанието на господарката ни, защото ако не го сториш, тя ще се хвърли от върха на кулата, а ние трябва да я последваме и да умрем заедно с нея. Спаси ни живота, защото, ако загинем сега, ще сме озлочестени завинаги!
Тогава Борс се разтреперил, защото не знаел как да постъпи.
В същия миг луната угаснала, като че била светилник. Излязъл силен вятър и се чул вик, сякаш крещели всички демони на ада. Луната отново изгряла и сър Борс видял, че е сам и се намира на голо възвишение, без всякаква следа от кулата и девойките.
На сутринта той продължил пътя си и не след дълго, както яздел през гората, лек ветрец донесъл до ушите му звучен камбанен звън. Като свърнал от пътя, Борс тръгнал по пътечка, която го завела до едно абатство, разположено на красива поляна, където из ширинето растели няколко могъщи кедъра. Изкачил се с коня до абатството и големи били и изумлението, и радостта му, когато видял под арката на входа брат си Лионел с доспехи, оръжие и на кон. Борс скочил на земята и тръгнал към него, като извикал:
— Мили братко, скъпи братко, колко се радвам, че те виждам здрав и читав!
Ала Лионел свирепо го изгледал и възкликнал:
— О, това е сър Борс, обзет от разочарование, че не съм умрял! Ти отиде да помогнеш на някаква девойка, а мене остави на рицарите, за да ме измъчват и убият… Никога вече не ме доближавай, защото, ако го сториш, ще се бия с тебе и ще те погубя!
Когато Борс разбрал колко е сърдит брат му, той коленичил и го помолил за прошка. Ала Лионел само повтарял:
— Върви си, сър Борс! Върви си, защото иначе ще си получиш заслуженото като клетвопрестъпник и предател! На парченца ще те насека, както си коленичил! Притворни страхливецо, ти не си достоен да се наричаш син на благородния крал Бохорт де Ганис, който беше наш баща! Мятай се бързо на коня си и или изчезвай, или бъди готов да се биеш с мене както подобава на един рицар!
Когато Борс разбрал, че ще трябва да се бие с брат си, той се почудил какво да прави. Щяло да бъде ужасно да се сражава със собствения си брат. При това си спомнил, че Лионел е по-възрастният от двамата и че трябва да се отнася към него с голяма почит и уважение. Все така коленичил на земята и без да се помръдва, казал:
— Мили, скъпи братко, имай милост и не ме посичай. Спомни си голямата обич, която винаги сме изпитвали един към друг!
Лионел обаче сякаш бил обладан от зъл дух, до такава степен сърцето му било изпълнено с люта омраза и безумие. Като надал силен вик, той забил шпори в коня си и минал през Борс, така че копитата га приковали към земята и го наранили толкова силно, че от болка той изпаднал в несвяст.
Лионел скочил от коня, изтеглил меча и тъкмо се готвел да отреже главата на брат си, когато от абатството изтичал един монах, който застанал помежду им и прикрил Борс с тялото си, като извикал:
— Ах, добри ми рицарю! Имай жал към мене и към брат си! Не го посичай, защото измежду всички рицари сър Борс е най-добрият!
— Махай се, свещенико — изкрещял Лионел, — иначе и тебе ще посека!
— Предпочитам да посечеш мене наместо Борс — отвърнал светият монах, — защото моята смърт ще бъде по-малка загуба за кралството, отколкото неговата!
— Твоя воля! — свирепо извикал Лионел и замахнал с такава сила, че главата на монаха отхвръкнала от раменете му и се изтърколила в тревата. Тогава Лионел отново вдигнал меча си, за да убие сър Борс, ала в същия миг усетил, че между двамата минава студен повей и чул глас:
— Възпри ръката си! Демонът, вселил се в тебе, вече те е напуснал!
Тогава Лионел се разплакал и коленичил, защото видял, че недалеч стои облегнат на тояжката си Насиен, отшелникът от Карбонек.
— Моля те, добри ми, скъпи братко, да ми простиш злото, което извърших! — ридаел Лионел.
Сър Борс бавно се изправил и го прегърнал, като казал:
— С готовност ти прощавам!
Тогава Насиен повел и двамата към абатство то. Лионел останал там цяла година и един ден, за да се покае. А Борс, след като прекарал доста време на легло и оздравял, потеглил на път през гората.
Не след дълго той стигнал до морския бряг. Там, кротко полюшван от спокойните води, видял да плава тайнствен кораб, покрит с бял брокат, проблясващ и светещ под златочервените лъчи на залязващото слънце.
Сър Борс оставил коня си и се качил на Омагьосания кораб, който веднага отплавал в открито море, литнал като бързокрила птица по вълните. Далеч от светлия зрак, корабът поел към нощната тъма по искрящата пътечка на последните слънчеви лъчи.
Сър Борс заспал, а когато се събудил, видял до себе си рицар с доспехи, който бил свалил шлема си, и познал в него Персивал Уелски.
— Сигурно ръката господна ти е посочила пътя насам — казал Персивал и двамата се зарадвали, че всеки от тях е имал сполука.
Омагьосаният кораб се носел в утрото, а Персивал разказал на Борс за всичките си премеждия и изкушения, които се изпречили пред него. Сестра му, монахинята от Карбонек, се грижела за рицарите и им разкрила много истини, на които я бил научил отшелникът Насиен.
— Единственото, което ни липсва сега — казал Персивал на Борс, докато корабът летял по огрените от слънце вълни край бреговете на Британия, — е присъствието на достойния Галахад!
5.
ПОДВИЗИТЕ НА СЪР ЛАНСЕЛОТ
На шир и длъж препускал в галоп сър Ланселот в търсене на замъка Карбонек, където вече бил видял Свещеният Граал да прекосява залата в ръцете на Девойките на Граала. Пътувал дни наред, докато накрая стигнал до Пустинните земи, които стояли безлюдни откак Балин нанесъл Печалния удар в първата година, когато Артур станал крал. Ала макар че прекосил на всички страни необитаемата местност, не открил никакви следи от тайнствения замък.
Късно една вечер, както яздел изнурен, Ланселот стигнал до едно разклонение на пътя, където имало каменен кръст, а до него — мраморна плоча. Било обаче толкова тъмно, че не можал да я види ясно. Недалеч от кръста имало стар параклис, чиито порутени стени били наполовина скрити от гъстите дипли на бръшляна. В прозорците светело и като си мислел, че вътре ще намери хора, които да го упътят, Ланселот слязъл от коня, вързал го за едно дърво, оставил до него щита си, отишъл до вратата на параклиса и се опитал да влезе. Вратата обаче била здраво заключена и когато похлопал, никой не дошъл да му отвори. Накрая Ланселот се покатерил по бръшляна и надникнал през един прозорец. Вътре видял олтар, застлан с лъскава коприна, върху който имало голям сребърен светилник със седем високи свещи. Пламъкът им осветявал целия параклис. Ланселот изпитал голямо желание да влезе, но не можал нито да отвори вратата, нито да се прекачи през прозореца, затова накрая със съжаление се отказал. Върнал се при коня си, разседлал го и като откачил меча си и свалил шлема, легнал да спи до каменния кръст.
И скоро заспал, ала в полудрямка видял, че към него идат два бели коня, запрегнати към носилка, на която лежи болен рицар. Когато наближили кръста, конете спрели. Тогава Ланселот в просъница чул, че болният човек казва:
— О, мили боже! Кога ще престана да изпитвам тази болка? Кога твоят свещен съсъд ще стигне до мене и ще ме избави от страданието, което от толкова време изпитвам?
