вече връхлиташе от сенките, ужасяващо бърз и неудържим. Вдигна ръбестата си сляпа глава и смразяващи вой разтърси твърде тясната за него зала.
Сайлънс и Фрост стреляха с разрушителите. Ослепителните лъчи пробиха тялото, пръснаха парчета черна плът по стените, но дори не забавиха чудовището. Двамата захвърлиха оръжията, изтеглиха мечовете си от ножниците и включиха силовите си щитове. Бяха готови да посрещнат пришълеца, макар и да знаеха, че нямат надежда го възпрат, но това им беше работата, а и не им оставаше друго. Пришълецът нахлу в залата, в разбитото сърце на своята паяжина, на своята черупка, вече нямаше време за нищо.
Тогава дойдоха Ашраите.
Сайлънс вървеше през металната гора, всяко златно, бронзово или сребърно дърво сияеше като звезда. Дърветата пееха и без да бъде част от тях, той пак чувстваше трептящата в тялото и душата му песен. Струваше му се, че е нещо познато, което отдавна е забравил. Шон, Фрост и Диана вървяха до него, тримата излъчваха сияние като дърветата. Фрост изглеждаше млада и щастлива, намерила покой, и за пръв път, откакто я познаваше, не носеше оръжие. Нито меч, нито гранати, нито разрушител. Беше едва ли не гола без тях, но в ясните й очи нямаше тревога. Шон си беше същият както някога, когато бяха приятели и нищо не ги разделяше. Усмихна се на Сайлънс. Капитанът откри ако не прошка, поне разбиране в очите му.
Ашраите изпълваха гората, мъртви, но не загинали — огромни и страховити, с кошмарни лица и тежки тела, с остри нокти и пронизващи очи. Пееха в хармония с дърветата и мощта пламтеше ярко в тях. Песента и силата бушуваше у Ашраите и у хората, натрупваше се неспирно, в неимоверна стихия, толкова ослепителна, че всички знаеха — трябва да се освободят скоро от нея, иначе ще ги изпепели. Тласкащата ги мощ се събираше в една точка. Сайлънс бе запазил достатъчно от съзнанието си, за да се учуди разсеяно — фокусът беше Диана, а не Гарвана. Диана Вертю, измъчвана като животно, но останала човек, еспер в по-истинския смисъл, отколкото Империята би й позволила да бъде, с непокътната душа и все още някак невинна, с чисто сърце, мисли и мечти. Стихията се разгоря в нея, без ярост и омраза тя се пресегна и я насочи към пришълеца. Той също беше в гората, пламтящ в чудати оттенъци, безмълвен и зъл. Сви се, когато го обля песента на гората, прозрачна и пронизваща с гласа на Диана, и след миг, сякаш проточил се във вечността, светлината на пришълеца трепна и угасна.
Тогава нов хор от гласове зазвуча в металната гора — сто двадесет и седемте мъже и жени от Тринадесета база, най-после освободени от ужаса, който ги бе погълнал. Светлинките им примигваха и гаснеха една след друга, но в края им нямаше тъга. Само на това се надяваха и за това жадуваха. Две познати лица се усмихнаха за миг — Стасяк и Рипър, заедно в последното пътешествие. Отдадоха чест и изчезнаха. Диана погледна базата, посегна небрежно, премахна силовия екран и изключи брояча на бомбата. Смъртоносният часовник спря. Беше толкова просто!
Ашраите се отдръпнаха и се взряха в Джон Сайлънс, Капитан на „Тъмен вятър“, посланик на Империята. Човекът, който даде заповедта за изгарянето на Ансилай. Сайлънс стоеше сам, без обяснения и оправдания, защото нямаше какво да каже. Не молеше милост за себе си, не я и очакваше, но помоли за Фрост и Диана — всяка беше невинна по своему. Двете се усмихнаха и дойдоха да застанат до него срещу Ашраите. В края на краищата бяха едно цяло. И така Гарвана, някога наричан Шон, остана сам между Ашраите и хората, при никого и с всекиго. Престъпникът се облегна на жезъла си. Избра мълчанието.
„Той ни осъди — изрече безбройното множество. — Сега и той ще бъде осъден. Трябва да умре.“
„Не — каза Фрост. — Това беше негов дълг.“
„Не — каза Диана. — Той се разкая.“
„Трябва да умре.“
„Не — каза Гарвана. — Той е мой приятел.“
„Както желаеш.“
Ашраите вече не бяха с тях, сиянието на дърветата някак помръкна. Сайлънс, Гарвана, Фрост и Диана се обърнаха и излязоха от металната гора. Знаеха, че споменът за нейната песен винаги ще остане в тях, където и да отидат, в каквото и да се превърнат.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ВСИЧКИ ПРИЗРАЦИ СЕ ВРЪЩАТ У ДОМА
Излязоха от Тринадесета база, минавайки един по един през пролуката между неподвижните метални плочи на вратата. Тъмни облаци покриваха небето, светлината се процеждаше сива през тях, но дори и така им се струваше неприятно ярка след мрака в базата. Мътноаленото слънце висеше ниско, но металните дървета пак грееха сред падащата нощ. Все по-гъста мъгла се виеше окло тях като неспокойна мисъл. Три луни светеха високо във вечерното небе, бледи и сякаш обсебени от духа на слънчевата светлина.
Сайлънс бавно се протегна, тялото му бе почти потънало в блаженство, отпуснато и изцедено след края на мисията. Е, не свърши точно както си представяше, но така беше на Ансилай. Все пак нещата май се наредиха достатъчно добре. Сега само оставаше да се върнат в „Тъмен вятър“. Той смяташе да прекара времето си под карантина в съчиняване на доклад, на който началниците му биха повярвали. Предчувстваше, че ще мине доста време, преди това да стане. Огледа се за Гарвана. Престъпникът стоеше сам малко встрани от останалите, лицето му невъзмутимо както винаги, очите му не се отделяха от металната гора. Наметалото отново висеше по тялото му като свити криле на птица. Сайлънс си каза, че и сега долавя отглас от смъртоносната сила, която Гарвана развихри в базата. Да, не беше същият човек, когото помнеше, и не знаеше дали да тъгува или да се радва на това. Предишният Гарван беше нещастен до отчаяние. Но в изгнанието си при Ашраите престъпникът бе открил нещо, може би покой.
Изследователката хладнокръвно проверяваше оръжията, които бе използвала в борбата срещу пришълеца и неговите творения. Оказа се, че изненадващо разполага с непокътнати запаси и Сайлънс за нищо на света не би могъл да проумее къде ги е крила досега. А Диана Вертю, есперката на неговия кораб, неговата дъщеря, гледаше сияещите метални дървета очарована, с широко отворени очи. Сайлънс настръхна, защото му се стори, че забелязва в лицето й нещо от отчуждената хладина на Гарвана. Той също извърна поглед към дърветата и слабо ехо от песента им отекна в душата му. Знаеше, че отсега нататък тази песен винаги ще бъде с него, ще звучи тихо в дълбините на съзнанието му, където всъщност узряваха всички истински важни, интуитивни решения. Но видението вече отслабваше, изплъзваше му се въпреки усилието да го задържи. И може би така беше най-добре. Ако запази песента в цялата й мощ, едва ли щеше да остане в границите на човешкото. Нали виждаше промените у Гарвана. И у Диана. Застана до нея и тя му кимна вежливо, после пак прехвърли вниманието си само върху дърветата.
— Диана, как се чувстваш?
— Странно. Уморена съм. И по-различна. Не знам, Капитане. Трябва сериозно да помисля. Само ми е жал, че не спасихме никого от персонала на базата.
— Били са мъртви дълго преди да дойдем тук. Поне успяхме да ги освободим. Не съм сигурен доколко да вярвам на онова, което видяхме чрез песента на Ашраите. Не мога да допусна, че пришълецът е могъл да плени всички тези съзнания в машинариите си… Но все пак се радвам, че постъпихме както трябва.
Диана кимна замислено.
— Капитане, сега какво ще стане с дърветата?
— Би трябвало да са в безопасност. Онзи странен кристален хипердвигател, открит от Гарвана и Фрост в чуждия кораб, ще промени всичко. Според него той е несравнимо по-съвършен от нашите. Ако искаме да имаме някаква надежда във войната с пришълците, ще трябва да изучим и възпроизведем техните двигатели. Явно за тях тежките метали не са необходими и вече няма защо да преработваме дърветата на Ансилай. Предполагам, че добивът на метали ще намалява постепенно, докато нашите стари двигатели излизат от употреба, но това ще стане само за няколко години. И накрая Ансилай ще бъде оставен на мира от Империята по най-простата причина — защото тя вече няма какво да вземе оттук.
— Значи ще има война с пришълците — уверено изрече Диана.
— Неизбежно е — съгласи се Сайлънс. — Техният вид се разпростира в търсене на все нови и нови територии, които да завладява и преобразува, значи непременно ще нападнат и планетите на хората. Самото им съществуване зависи от поглъщането на всяка друга форма на живот, затова не виждам никаква възможност нашите две раси да намерят основа за споразумение. Нали видя родната планета на пришълеца в записите на паметния кристал? В техния жизнен цикъл няма място за мир, дипломация и компромиси.
