Хънтър изключи своя имплант и излезе рязко от компютърната мрежа. Изображенията на пробите се подредиха на осветения с матова светлина екран, докато зрението му се върна към нормалното. Той разтърка уморено очи. Избраното за приземяване място му се струваше добро. Нямаше нищо особено, само Кристъл изглеждаше малко по-ентусиазирана, а може би точно това трябваше да се очаква от един Изследовател. Той остана за миг със затворени очи. Директният вход винаги му причиняваше главоболие. Това беше чисто психологично, но болката беше напълно реална. Отвори очи и се протегна внимателно в колана, за да не наруши баланса. След бързия бяг на изображенията на пробите командната зала изглеждаше по-тясна и затворена отвсякога.
Хънтър и Изследователката легнаха в своите предпазни колани в средата на един твърд стоманен ковчег. Тъмни безлични стени ги обграждаха от всички страни, пространството бе само колкото двамата да стоят изпънати. Най-вероятно идеята на конструктора е била, ако катерът се разбие при приземяването, да останат погребани в него. Хънтър изтласка решително тази мисъл и прокара отново ръцете си по контролния пулт. Главните двигатели изпратиха нисък пулсиращ звук през суперструктурата и катерът започна своето бавно спускане към планетата.
Корабът се заклати и затрепери яростно, когато навлезе в турболентната атмосфера, курсът му се поддържаше единствено чрез ожесточеното насилване на двигателите. Хънтър се извиваше от единия до другия край на своя предпазен колан, ръцете му боравеха сигурно и отмерено с клавишите. Нямаше и следа от предателската паника, която го обземаше понякога, и той уверено извършваше привичната си дейност с присъщите му опитност и рутина. Проникна в навигационните компютри посредством своя имплант и корабът около него оживя. Сензорите мъркаха в глъбините на неговия ум и го захранваха с непрекъснат поток от информация, като му позволяваха да предугажда и с ловки ходове да побеждава най-яростните и бурни ветрове. Долу под тях сондите изчезваха една по една, като или изгаряха в атмосферата, или биваха разбивани от урагана. Хънтър наблюдаваше с болка как техните светулки загасват една по една от контролния пулт. Те свършиха добра работа и повече не бяха нужни, изпълниха своето предназначение.
Отвън катера вихрите пищяха и виеха. Предупредителни светлини лумваха на пулта за управление. Катерът беше загубил някои от своите сензорни сонди и външният корпус бе продупчен на места до основата. Хънтър включи спомагателните системи, за да подаде допълнителна енергия на двигателите, като се надяваше да е достатъчна, за да се приземят успешно. По негова преценка бяха близо. Опита се отново да сглоби мозайката от пробите, но повечето от тях бяха изчезнали.
Няколкото останали бръмчалки профучаха покрай него като светещи метеори. Хънтър инстинктивно се стегна, щом земята се втурна насреща му, и потрепери, когато една по една предавките се изключиха. Превключи на директен достъп и изучи внимателно контролните табла. Трябваше да се уповава на оцелелите сензори, да му помогнат при спускането. Предполагаше, че отдавна бяха излезли от строя. Той се включи към тях през навигационните компютри и бързо локализира обширното пространство, което бе избрал за приземяване. Подробностите сега бяха замъглени от скоростта на катера, но то не изглеждаше толкова близо, както бе предполагал, когато бяха в орбита. Мястото се оказа голо и неприятно, но вече нямаше време да избира друго. Корабът залиташе с широка амплитуда, удрян от ветровете, и Хънтър се мъчеше да осигури стабилно спускане. Чу се писък на изтерзан метал, когато се откъсна последната сонда.
— Внимание отзад! Дръж се! — извика Хънтър по импланта. — Слизаме!
Той разпредели вниманието си между сензорите и управлението и се стремеше да поддържа жива връзката си с кораба. Нямаше какво толкова да се върши по управлението, нужно бе само да чувства кораба като част от себе си и да реагира по съответен начин. Инстинктите му определяха бързината на реакциите, а не решенията на разума. И ето че земята заподскача насреща му, катерът се удари силно, клатейки и тръскайки кабината. Приземяващите механизми изреваха в усилието си да смекчат сблъсъка, след което настъпи внезапна тишина и спокойствие. Хънтър и Изследователката висяха отпуснати в предпазните си колани. Контролните лампички угаснаха и светнаха отново. Хънтър изчака дишането и пулсът му да се нормализират малко, след това протегна разтрепераната си ръка към пулта и изключи двигателите. Би могъл да ги остави, докато енергията им се изчерпи докрай. Той се изправи бавно и се огледа наоколо. Корабът изглеждаше цял и невредим, а Изследователката — спокойна и невъзмутима както винаги.
— Много добре — каза Хънтър дрезгаво. — Проверка на системата и отчет на повредите. Дайте ми лошите новини, Изследовател.
— Външната обвивка е разкъсана на три или четири места — отговори Кристъл, проучвайки своите данни. — Вътрешният кожух е все още цял, налягането равномерно. Механизмите за приземяване са поочукани, но в изправност. Сензори няма. Загубихме доста сонди при спускането. Системите работят с ефективност осемдесет процента.
— Едно от най-добрите ми приземявания — констатира Хънтър. — Включи сезорите. Виж какво имат да ни кажат.
Кристъл кимна и ръцете й пъргаво заподскачаха по таблото пред нея. Хънтър отново се включи в комуникационната верига. Отначало тя бе статична, сетне сцената отвън изплува пред очите му. Мъгла на парцали заобикаляше катера, млечнобяла и осветена от външните светлини. Извън кръга светлина се стелеше мрак — безкраен, еднообразен, дълбок, без луна и звезди. В пределите на сензорите имаше само пуста равнина и нищо друго. Хънтър се изключи от комверигата и няколко минути остана тих и замислен. Скоро щеше да съмне. Може би техният нов дом щеше да изглежда по-привлекателен на дневна светлина?
Би могло да бъде и по-лошо. Тази мисъл не му донесе желаната утеха. Погледна Кристъл. Изследователката преглеждаше записите от пробите на главния екран, като се прехвърляше често от „бързо напред“ в „замръзнала рамка“ и обратно. Хънтър реши да не я безпокои. Облегна се назад в предпазния колан и активира своя комимплант.
— Тук е Капитанът. Приземихме се и повече или по-малко сме цели и невредими. Как сте там отзад?
— Всички сме добре, Капитане. Съвсем добре. — Топлият и сигурен глас принадлежеше на доктор Греъм Уйлямс. Хънтър се бе срещал набързо с него преди спускането. Доктор Уйлямс имаше солидна репутация, уверени маниери и твърдо ръкостискане. Хънтър нямаше доверие в него. Прекалено много се усмихваше. — Пътуването надолу бе с доста тласъци, но коланите поеха ударите. Как изглежда новият ни дом, Капитане?
— Пустота — отвърна Хънтър. — Еспер де Чанс, направете стандартно проучване на местността. Ако има нещо живо в радиус от половин миля, искам веднага да го узная.
След кратка пауза гласът на телепата спокойно прозвуча в ухото му:
— Няма нищо там, Капитане. Дори растителен живот. Имам чувството, че сте ни пуснали в средата на пълен вакуум.
— Току-що ми дойде блестяща идея, Капитане. — Гласът бе на едно от момчетата от флота, Ръсел Корби. Тонът му бе остър, а речта бърза. — Хайде да обърнем това корито и да съобщим на Империята, че тази дяволска планета е затворена за поправка.
— Съжалявам, Корби — каза Хънтър, усмихвайки се вътрешно. — Преди миг изцедихме до дъно батериите на кораба при кацането, така че той едва ли ще може отново да се вдигне в орбита.
— Значи сме принудени да киснем на това място — въздъхна Корби. — Знаменито. Ама че проклетия! Да бъда изоставен тъкмо когато имам някакъв шанс!
— Точно така — отвърна Хънтър. — Ще завършим дните си тук, в Ада.
— Освен това — вметна Линдхолм, също боец от Военния флот — дори да се издигнем отново горе, нищо добро не ни чака. Едва ли „Опустошение“ ще стои там и ще ни чака, нали?
— Той сигурно е запрашил отдавна, Ръс. Така че трябва да разчитаме сами на себе си, както обикновено се казва. — Думите на Капитана прозвучаха зловещо.
Никой не проговори. Тишината изглеждаше странна, почти мистериозна след хаоса на кацането. Чуваше се само лекото пукане на изстиващата метална обвивка и случайното мъркане на компютрите, докато Изследователката изучаваше главния екран. Хънтър се изтегна в своя колан, намръщи се тежко, чудейки се откъде да започне. Имаше много неща, които трябваше да върши, но сега, когато моментът бе настъпил, установи, че изпитва странно нежелание за действие, като че ли ако се ангажира с някаква дейност, изолацията на катера щеше да стане факт.
