Саймън Грийн
Адският свят
ПЪРВА ГЛАВА
ОТХВЪРЛЕНИТЕ МЪЖЕ
Звездният кораб „Опустошение“ излезе от хиперпространството и се завъртя в орбита около Улф IV. Повърхността на планетата бе скрита от погледа поради завихрената атмосфера. Изглеждаше като толкова много други планети, шепа пръст в тъмната бездна. Дългите шипове на корабните сонди се врязаха в атмосферата, бързо сканирайки Улф IV, след това вратите на товарното отделение се завъртяха и се отвориха. Стройният силует на военния катер се появи на повърхността на звездолета, сребрист и блестящ, и се отдели от огромния му корпус. Катерът кръжеше бавно в забулената в бури планета — блестяща сребърна игла на фона на изпъстрената със звезди нощ.
Капитан Хънтър по навик захапа бузата си отвътре, ръцете му пробягваха по пулта за управление. В края на краищата май трябва да пилотира този кораб там долу. В това отдалечено място бордовите компютри бяха почти безполезни, защото нямаха достатъчно информация. Хънтър сви рамене. Какво пък, по дяволите, беше минало доста време, откакто не бе летял на някой кораб до пълна изнемога, но има неща, които никога не се забравят. Особено ако животът ти зависи от тях.
Усети за миг как старата неувереност го обладава, познатата непреодолима паника, че няма да може да вземе решение от страх да не сбърка. Дишането и пулсът му се ускориха, но след това се нормализираха. Той се стегна, овладя се и доби контрол над себе си. Беше го правил преди, можеше да го направи пак. Извърши стандартната проверка на инструментите, стараейки се в рутинните занимания да забрави себе си. Привичната светлина на лампичките от пулта за управление му вдъхваше увереност. Той установи, че орбитата на катера все още е стабилна, и пусна сенсорите-бръмчалки. От своя видеоекран Хънтър проследи падането им към планетата. Пробите щяха да му кажат какво е нужно да знае на първо време. Едва ли щеше да има шанс да изстреля втора серия, тъй като не след дълго орбитата на катера щеше да понижи. Това ще го принуди да увеличи мощността на двигателите. Корабните батерии имаха определена енергия, която щеше да му бъде необходима за приземяването.
Капитан Скот Хънтър наближаваше тридесетте и всичко у него беше средно — ръст, телосложение, само може би малко по-прегърбен за годините си. Тъмна коса, тъмни очи. Капитаните в Имперския флот никога не надвишаваха 500: най-добрите от най-добрите. Така поне бе според официалната версия. В действителност единственият начин да станеш Капитан беше с пари, власт или солидни семейни връзки. Хънтър беше Капитан, защото такъв беше баща му, а и бащата на неговия баща. Скот Хънтър обаче беше един от малкото, завоювали своето положение благодарение на способностите си и с помощта на упорит труд, обучение и тренировки. Всичко това правеше трудно разбираема паниката, която го бе обхванала при сблъсъка с бунтовниците на един от световете Рим, в резултат на което бе загубил кораба и половината от екипажа си.
Ако бе загинал в схватката, никой нямаше да оспори неговата храброст. Той щеше посмъртно да бъде повишен в чин Адмирал и неговият клан щеше да се гордее с паметта му. Но той бе оцелял, давайки повод на мнозина да го сочат с пръст. Би могъл да си подаде оставката, но малкото останала му гордост не му позволи да хвърли сянката на срама върху своето семейство. Висшият команден съвет поиска от него да даде обяснение за поведението си, обаче не можа да го направи. Самият той не можеше да си го обясни. Накрая му бе предложено да реши: или да замине като доброволец за Дяволската ескадрила, или да бъде уволнен.
Нямаше много голям избор.
Сензорите-бръмчалки изсвистяха в турболентната атмосфера, абсорбирайки всичко, което можеха, и игнорирайки останалото. Не се очакваше пробите да издържат дълго. Остриетата на пробниците се нажежиха до червено от нарастващата топлина. Непрекъснатият поток от информация се връщаше обратно към компютрите на катера, докато най-накрая сензорите преминаха тънкия слой на атмосферата. Хънтър се опита да облекчи положението си и да се настани малко по-удобно, доколкото му позволяваше предпазният колан. Без съмнение той представляваше допълнителна защита по време на твърдо кацане, но никога не можеше да бъде балансиран правилно. Освен това Капитанът не се чувстваше добре в хамака. Той се намръщи тежко, хвана се неволно с една ръка за пулта за управление, докато с другата насочваше потока от входни данни към навигационните компютри. Втренчи се в своя Втори пилот.
— Приготви се за приемане на потока от данни. Включвам се към нашия комуникационен имплант.
— Разбрано, Капитане. Готова съм, когато кажете. — Гласът й беше спокоен и равен, но той си бе винаги такъв.
Изследователката Кристъл беше поразителна жена. Едва на двадесет и пет години, но очите й бяха много по-стари. Беше висока, гъвкава и мускулеста, лъскавата й тъмна коса беше опъната назад в стегнат кок, подчертавайки скулестото й лице, без да омекотява суровите му бръчки. Случайните й любовници намираха нейната привлекателност повече мъжествена, отколкото женствена. Кристъл рядко се замисляше за това. Тя бе Изследовател, обучена от Империята от най-ранно детство да бъде лоялна, оперативна и страшна. Работата й бе да проучва новооткрити чужди видове и да определя каква заплаха биха могли да представляват за Империята. В зависимост от нейната преценка чужденците биваха или поробвани, или изтребвани. Никога нямаше трето положение. Изследователите бяха студени, пресметливи, убиващи машини. Неофициално често ги използваха като наемни убийци във вътрешноимперските вражди.
Хънтър не бе наясно какви са чувствата му към Кристъл. Никога преди това не бе работил с Изследовател. Нейният тренинг и опит щяха да се окажат безценни, ако се стигнеше до оцеляването на Ескадрила на новата планета, но той не знаеше дали би могъл да й се довери. Някои твърдяха, че Изследователите са нехуманоиди като чуждите същества, които проучваха.
Заради характера им често биваха изпращани в Ада. Хънтър не искаше дори да мисли какво бе направила Кристъл, за да бъде изпратена на заточение. И през ум не му минаваше да я попита. Изследователите бяха известни със своята необщителност. Той усети лек звън в главата си, затвори очи и се отпусна назад в колана, докато корабните компютри обработваха допълнителната информация, получена от пробите.
Ярки снопове светлина и цветни отблясъци затанцуваха зад спуснатите му клепачи, а ушите му бучаха. Комимплантът действаше директно на сетивните нерви, така че той самият можеше да види и да чуе какви са пробите, но трябваше да мине определено време, преди заедно с компютрите да отсее зърното от плявата. Разумът на Хънтър се свърза с компютърния, мислите му течаха между бушуващата информация с нечовешка скорост, отсявайки и проучвайки притока от сурови данни. Краткотрайни проблясъци от облаци и небе, осеяни с бързо движещи се капчици и бурен вихър. Записи на времето, напластени с бързо изчезващи късчета небе и земя, невероятно далеч там долу. Появилата се за миг земна повърхност сякаш се стичаше като разтопена свещ. Хънтър направи опит да се концентрира, да се изключи от всичко, но без съществен резултат. Компютрите бяха записали цялата информация и той би могъл да получи отговора по-късно.
Усети Изследователката зад себе си в компютърната мрежа — един студен, остър образ, който му напомни блестящия ръб на сабя. За миг си помисли как ли изглежда в нейните очи, след това обаче се съсредоточи над пробите по реда на тяхното преминаване. Слоевете облаци скъпернически започнаха да разкриват някои подробности от повърхността. Отначало образуваха объркана мозайка от натрупани един върху друг образи, но Хънтър бързо и ловко съобрази как мигновено да концентрира всяко изображение, да го изпрати на съответния регистър, след което да премине към следващото.
Улф IV имаше един огромен континент, заобиколен от бушуващ океан. Сушата представляваше безкрайни зелени, кафяви и сиви сенки, изпъстрени тук-там с грозни жълти кръпки. Имаше извисяващи се в небето планински вериги и просторни езера. Вулканичната активност изпълваше въздуха с пепел, а разтопената лава пламтеше в пурпурно и огненочервено на фона на разпуканата земя и създаваше впечатление, като че повърхността на планетата е осеяна с множество сивосини рани. Обширни пространства с гори и джунгли с отвратителни цветове и огромни открити тревисти пространства. Хънтър фокусира върху една по-голяма площ. Изглеждаше добра за кацане, по-добра от останалите.
— Не е много гостоприемен този свят, Капитане — гласът на Изследователката, остър и чист, прониза слуха му, издигайки се леко над бръмченето на входните данни.
— Виждал съм и по-лошо — отвърна Хънтър. — Всъщност нямаме кой знае какъв избор. Затегни колана си, Изследовател. Поемаме надолу. Проба седемнадесет, сектор четири. Внимание!
— По-добре вижте това, Капитане.
