Кристъл. — Ще заповядате ли нещо?
— Засега още нищо. Не мога да виждам надалеч, но пространството ми изглежда пусто. Няма следа от нищо, само скали и мъгла. Ще опитам да се свържа по-късно, когато слънцето изгрее. След колко време горе-долу?
— След час и тридесет и три минути. Как се чувствате там, Капитане?
— Студено е — отвърна Хънтър. — Студено и самотно. Ще се върна вътре.
Той хвърли един последен поглед наоколо. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, но внезапно косата му настръхна и ръката му посегна към пистолета. Нищо не се беше променило, ала в този миг Хънтър знаеше без капка съмнение, че има нещо там отвъд в нощта, което го наблюдава. Не можеше да бъде! Сензорите и есперката го бяха уверили, че местността е пуста. Хънтър вярваше и на двете безусловно и все пак всички негови инстинкти му подсказваха, че някой го следи. Той облиза сухите си устни и след това бавно и непоколебимо обърна гръб на тъмнината. Нерви, това бе всичко. Само нерви. Влезе в херметичната камера и вратата се захлопна зад него.
Зората изгря бавно над безличния хоризонт, оцветявайки остатъците от мъглата в болезнено жълто. Тя бе започнала да изчезва, когато слънцето се показа, и сега последните упорити остатъци бавно се стопяваха. Сребърното слънце блестеше ярко и хвърляше сенки с остри очертания. Всичко изглеждаше необикновено, ясно открояващо се, въпреки че навсякъде естествените цветове бяха избелели и потъмнели от силната светлина. Небето бе бледозелено — сигурно от облаците прах в горните слоеве на атмосферата. Катерът стърчеше самотен на голата земя — една блещукаща сребърна игла върху попуканата и изоставена равнина.
На хоризонта тъмнееше едно зацапано петно, което пробите бяха идентифицирали като гора. Беше прекалено далеч, за да покажат корабните сензори някакви детайли.
Херметичната камера на кораба стоеше отворена с двамата бойци от флота до нея. В действителност корабните сензори щяха да издадат предупредителен звук дълго преди да се е появила и сянка от заплаха, но Капитанът не вярваше на тези мъже, които се мотаеха мързеливо. Не изглеждаха много благоразумни. Откритата равнина беше много по-интересна от ограниченото затворено пространство в катера. Не много далеч от тях доктор Уйлямс изследваше няколко мостри от разтрошената земя и ги пускаше в специална торбичка за образци. И тримата изглеждаха спокойни, но всеки от тях едва потискаше желанието си да скача, да се върти — това се проявяваше при някои резки внезапни движения.
Ръсел Корби се наведе към катера и се запита колко ли време остава до следващото ядене. Закуската се състоеше от една бучка протеин и чаша дестилирана вода, като нито едното, нито другото би могло да се нарече насищане. Храната във военния затвор бе значително по-добра. Той се огледа наоколо, но нямаше бог знае какво за гледане. Откритата равнина беше гола и безплодна и някак мистериозна. Корби кисело се усмихна. Когато се спускаха надолу, сърцето му биеше лудо при мисълта за омайните същества, които може би го очакваха да се появи, но досега неговият първи ден на Улф IV беше монотонен и скучен. И все пак той не бе много нещастен. Ако трябва да избира между скуката и появата на отвратителни чудовища би предпочел скуката.
Корби беше дребен, но як мъж на около двадесет и пет години. Ъгловатите му черти и изцапаната черна униформа му придаваха странна прилика с граблива птица, на която по-късно бе наречен. Лицето му обикновено бе намусено, а очите — дебнещи. Униформата му изглеждаше така, като че ли няколко души бяха спали с нея. Във всеки екипаж имаше по един като Корби. Той познаваше всички, вреше си носа навсякъде и можеше да те снабди с всичко. На определена цена. Империята не я беше грижа за подобни хора. Корби бе прекарал известно време във военния затвор и е трябвало да лежи отново, но тогава се появил шансът да замине като доброволец в Дяволската ескадрила. По онова време това му изглеждало добре.
Свен Линдхолм беше пълен контраст на Корби — слаб и мускулест, на около тридесет и пет години, с широки рамена и невероятно плосък корем. Униформата му бе с отлична кройка и безукорно чиста. Неговите светлосини очи и пшениченожълти коси му придаваха спокоен, сънлив израз, който не би могъл да заблуди никого. Носеше сабята си и пистолета с небрежната елегантност на човек, запознат добре с тези работи, и ръцете му никога не се отделяха от тях. Беше отличен боец и това му личеше.
Корби кимна отново и Линдхолм го погледна озадачено.
— Какво има, Ръс?
— Нищо. Само си мисля.
— Нещо мрачно, без съмнение. Никога не съм познавал някого, който повече от теб да си намира за какво да се тревожи. Гледай откъм светлата страна, Ръс. Ние сме тук от почти три часа и досега нищо не се е опитало да ни убие. Това място е пусто. Няма дори и птица в небето.
— Да — съгласи се Корби. — Подозрително е все пак.
— Няма нищо, което да ти достави удоволствие. Нима би предпочел, стъпвайки извън катера, да се окажеш лице в лице с нещо голямо и противно със стотици зъби?
— Не знам. Може би. Тогава поне щях да знам къде се намираме. Имам лоши предчувствия за това място. Нали няма да ми кажеш, че и ти не чувстваш същото, Свен? Не е естествено за едно открито пространство като това тук да бъде изоставено и пусто. Мисля, че съвсем не изглежда да се намираме сред пустиня. Ти видя какво показаха пробите; като изключим няколко вулкана в повече и странното, буреносно време, този свят на практика е като Земята. Някъде наоколо се крие Адът! Този тип планети би трябвало да гъмжи от живот.
— Няма ли да престанеш? — попита Линдхолм. — Започвам да ставам нервен.
— Добре — отвърна Корби, — мразя това чувство на тревога вътре в себе си. — Той се втренчи замислено в земята и я удари няколко пъти с тока на ботуша си. Пръстта се разтроши и се разпадна. — Погледни това, Свен. Напълно изсъхнала. Всмуква всичко до последната капка влага. Не е поради горещината през деня. Слънцето е изгряло, а все още е ужасно студено. — Той отново се огледа и се навъси тъжно. — Не знам, не съм очаквал планета градина, но от това място ме побиват тръпки.
— А аз се тревожа за теб — отвърна Линдхолм. — С годините все повече затъваш.
— Ти наистина ме успокояваш, Свен.
— За какво тогава са приятелите?
Постояха мълчаливо един до друг, разглеждайки безизразната равнина. Звукът от копаенето на доктор Уйлямс достигна до тях по-ясно в тишината.
— Какво мислиш за нашия Капитан? — попита Линдхолм повече за да отклони Корби от мрачните му мисли. Той вече имаше свое собствено мнение за Капитана.
Корби се намръщи още повече.
— От всички Капитани, които биха могли да ни се паднат, вариантът Скот Хънтър е най-лошият. Направих някои проучвания, преди да напуснем „Опустошение“. Този мъж е твърде трудоспособен, от военните, които държат на дисциплината, и е прекалено много човек на честта. Бил е доброволец в патрулни дежурства в световете Рим и се е отличил в четири важни сражения. Би могъл да стане Адмирал, ако не се е провалил. Самонадеян е и не зачита мнението на останалите.
Линдхолм кимна бавно.
— Можеше да бъде и по-лошо.
— Будалкаш ли се? — Колби бавно поклати глава. — Познавам този тип хора. Честни, безстрашни и герои на всичкото отгоре. Не може да се разчита на герой. Те са готови да минат през трупове в преследването на своите тъпи идеи.
— Не ми ги приказвай такива — каза Линдхолм. — Знай, аз бях на звездната система Оби точно по времето, когато ни нападнаха Спринтьорите на Смъртта. Спомняш ли си нещо, а?
Корби се прегърби.
— Тогава бях пиян.
— Добре де, тук не би трябвало да имаш подобен проблем. Най-близкият бар е поне на една светлинна година разстояние.
— Не ми го напомняй. Ще трябва да помислим за построяването на спиртоварна.
