Хънтър имаше достатъчно време да свикне с мисълта, че е изоставен на Улф IV, но по някаква неизвестна причина това не му бе изглеждало реално досега. Дори сутринта преди кацането все още се надяваше да бъде помилван или просто да бъде оставен на разположение, или да се случи нещо, което да отмени необходимостта да тръгне. Но нищо подобно не се случи и той вътрешно бе подготвен за това. Неговият Клан му бе обърнал гръб. Просто бяха го отписали. Хънтър захапа долната си устна, защото болката по дома го завладя с нова сила.
Нямаше връщане назад. Единствените постижения на висшата техническа мисъл, на които Ескадрила можеше да разчита, бяха донесените заедно с тях и те щяха да траят дотогава, докато се изчерпят енергийните кристали. Ако нещо лошо се случеше с тях, нямаше кого да извикат на помощ. Те бяха съвсем сами на тази планета. Първите колонисти трябваше да разчитат само на себе си месеци наред, дори ако стигнеха до заключението, че Улф IV е обитаема. През това време те или щяха да успеят, или всички да загинат.
От друга страна, нямаше никой, който да може да се намеси. За пръв път в своята кариера Хънтър бе напълно свободен. На Улф IV нямаше никакви глупави закони и правилник за тяхното приложение, повече не бе нужно да се кланя, да изтърква килимите и да се прави на глупак пред висшите инстанции. Хънтър почувства отново желание да се измъкне. Той можеше да се оправи.
В миналото винаги бе успявал да го направи. И сляпата, безпричинна паника, съсипала кариерата и бъдещето му, беше само още едно препятствие, което трябваше да преодолее в близките дни. Вярваше в това с цялото си сърце. Тази вяра му беше нужна. Алтернативата би била немислима. Той преряза тънката нишка на мислите си. Бе наясно с какво се залавя още от самото начало.
Дяволските ескадрили бяха планетарни разузнавачи с билет само за отиване. Приземяваха се на новооткрити светове, изследваха добрите и лошите им страни и решаваха дали са подходящи или не за колонизиране. Освен това се научаваха как да остават живи, докато вършеха всичко това. В Ескадрилите имаше висока степен на смъртност. Екипажите се съставяха насилствено от хора, които не биха липсвали на никого. Престъпници, неудачници, пропаднали, бунтовници, изгнаници, парии и прокълнати. Захвърлени мъже, жени и отритнати герои. Хора, които винаги щяха да са на дъното, в тинята на обществото. Каквото и да се случеше на земята, където отиваха, за тях нямаше връщане назад. Новият свят бе техният дом и щеше да остане такъв до края на живота им.
Хънтър се обърна към Кристъл, която се мръщеше пред един монитор.
— Кажете ми добрите новини, Изследовател.
— Повечето детайли са все още неясни, Капитане, но мисля, че получих основната картина. В близкото минало е имало доста усилена вулканична дейност, която още продължава на някои места. Въздухът е изпълнен с вулканична пепел, но може да се диша. Все още е рано да даваме преценка, какъв ще е ефектът върху белите ни дробове, препоръчително е обаче да си приспособим маски или филтри преди навлизане в замърсените области. Въпреки всичко това, общо взето, изгледите са добри, въздухът, гравитацията и температурата са в приемливи граници като перспектива. Не е много приятен свят, но може да се живее в него.
— Какво ще кажеш за районите в непосредствена близост? — попита Хънтър намръщено.
— Трудно е да се каже, Капитане. Слънцето няма да изгрее до час-два, а тук мъглата е много гъста и тежка! Тази планета има три луни, но нито една от тях не е достатъчно голяма, за да даде достатъчно светлина. Трябва да почакаме до сутринта и след това да излезем навън и да разгледаме всичко сами.
— Не е правилно да се процедира така — обади се Корби бързо, гласът му излизаше накъсан през комверигата. — Първият, който излезе навън, трябва да бъде доброволец; винаги е било така. Искам от самото начало да изясня, че няма да бъда аз. Първо правило в Службите: никога доброволец в нищо. Така ли е, Свен?
— Точно така — отговори Линдхолм.
— Стига сте шумели там долу — сряза ги Хънтър. — Аз ще бъда първият, който ще излезе навън.
Той поклати печално глава, тъй като останалите запазиха тишина. Трябваше да е сигурен, че е изключил комверигата, преди да започне дискусията с Изследователката. Не че позицията на Корби бе кой знае каква изненада за него, но по-добре да си има едно на ум. Очакваха го неприятности. Хънтър кимна и непохватно, с мъка се измъкна от предпазния колан. Би могъл да хвърли един поглед. Почувства се по- добре, след като направи нещо действително. Имаше място, колкото да се изправи, без да си удари главата в тавана на помещението, и след няколко стъпки бе до оръжейния склад. Кристъл се измъкна от колана си, за да му помогне, и двамата маневрираха предпазливо в ограниченото пространство на командната зала.
Първият, който стъпи на непознатата земя, трябваше да бъде напълно екипиран. Основната защитна дреха бе туниката от стоманена мрежа, достатъчно масивна да спре или отплесне острието на сабя и все пак достатъчно лека, за да позволява лесно и бързо придвижване, когато се налага. Навлече я веднага. Следваха пистолетът и кобурът. Хънтър се почувства малко по-добре с деструктор на десния си хълбок. Познатата тежест му придаде повече увереност. Сабята, пъхната в ножницата, легна на левия му хълбок. Деструкторът беше много по-модерно оръжие, но сабята бе нещо, на което най-много можеше да се разчита. Енергийният кристал на пистолета отнемаше две минути за презареждане преди всеки изстрел. Сабята никога не се нуждаеше от презареждане. След това идваше коженият патрондаш, кръстосан на гърдите му, с половин дузина разкъсващи гранати. Ефикасно бойно средство най-вече в ограничено пространство. Хънтър винаги ги бе смятал за особено полезни. И накрая щракна гривната на защитния екран около лявата си китка. Сега бе готов да застане лице в лице с онова, което планетата щеше да му предложи. Теоретично, разбира се.
Той се поклащаше напред-назад на пети, за да свикне с промяната в теглото си. Беше минало много време, откакто за последен път бе носил пълно снаряжение. Обикновено Капитанът оставаше в безопасност в орбита, докато неговите ударни части се справяха с всякаква сбирщина там долу.
„Предимствата на ранга. — Хънтър леко се усмихна и намести тежкия патрондаш по-удобно. — И най- могъщият може да се провали…“ Но дълбоко в себе си винаги се бе надявал да стъпи пръв на някоя нова планета. Независимо от желанието си обаче бе изминал този дълъг път, за да види своя нов дом, и това бе мигът, който не мислеше да сподели с никого другиго. Кимна бързо на Изследователката и се обърна към пневматичната врата. Кристъл се наведе над пулта за управление и тежката метална преграда се отвори със свистене. Хънтър пристъпи предпазливо в херметичната камера и вратата бързо се затвори зад гърба му.
Тясното затворено пространство на херметичната камера беше по-клаустрофобично дори от командната зала, но Хънтър пет пари не даваше. Сега, когато наистина трябваше да застане с лице към неизвестното, той почувства внезапно нежелание да доведе нещата докрай. Познатата паника глождеше нервите му, заплашвайки да се отприщи. Щом веднъж се отвори вратата на херметичната камера и щом стъпи навън, той щеше да се окаже очи в очи със света, който никога не ще напусне. Докато беше на борда на катера, би могъл все още да се надява…
Външната врата се завъртя и се отвори. Тънки валма мъгла нахлуха в херметичната камера заедно с мокър хлад. Хънтър вирна брадичка. Скоро той щеше да бъде първият човек, стъпил на Улф IV. Книгите по история ще споменават името му. Той се намуси. Историческите книги — що за глупост! Пое дълбоко въздух и страхливо, предпазливо пристъпи в новия свят. Огромното тяло на катера се извисяваше над него, блестящо в своята светлинна обвивка. Мъглата се стелеше навсякъде около кораба, гъста и сребристосива, разсейвайки корабните светлини, преди те да бъдат погълнати от нощта. Хънтър бавно се отдалечи от херметичната камера, силейки се да преодолее подтика да остане залепен плътно до кораба за по-сигурно. Въздухът бе хапливо студен и нещо в него дразнеше гърлото му. Той се изкашля няколко пъти, за да го прочисти. Звукът беше тъп и глух. Земята хрущеше под краката му и той коленичи, за да я разгледа. Беше твърда на пипане, но напукана и натрошена от теглото на катера. Пемза може би, втвърдена лава от вулканите. Хънтър сви рамене и се изправи отново.
Знаеше, че ще се отдалечи от кораба, но все още не бе готов да го направи. Мракът отвъд корабната светлина беше абсолютен и застрашителен. Остави ръцете си да почиват на колана с деструктора и активира комимплантата си.
— Капитанът вика катера. Чувате ли ме?
— Да, Капитане — прозвуча в ухото му безкрайно ободрително, силно и ясно спокойният глас на
