— Никога не съм казвала, че ще отида — обади се Фърн. — Медисън просто е предположил, че ще направя това, което той желае.
— Може и така да е, но сигурно не мислиш да му откажеш в този момент? — възкликна госпожа Абът.
Фърн се зачуди какво беше направил Медисън, за да се издигне от мъж, заподозрян в опит да се вмъкне в спалнята й, в джентълмен, на който даже и жена като Фърн да не можеше да откаже. Искаше й се и тя да може да се радва на благоговение в очите на хората.
Не виждаше как отиването й на парти би променило нещата. Ако преди се притесняваше как щеше да изглежда в обществото на местните красавици, то сега й се струваше върховна глупост дори само да си мечтае да се появи на едно парти със Саманта Брус.
И все пак наистина си мечтаеше да отиде, жадуваше за това всяка нощ, представяше си, че се появява в рокля, по-красива от всяка дреха, която Саманта можеше да купи в Бостън или Ню Йорк. Мечтаеше да бъде по-красива от всяка жена, която Медисън бе виждал някога, и да танцува през цялата нощ, копнееше да я държи в обятията си, да види очите му толкова изпълнени с любов, че да забрави, че има и други жени в залата. Мечтаеше да й шепне думи за любов и вечна вярност, мечтаеше за целувките му, които щяха да възпламенят душата й, и за желанието, което щеше да запали в тялото му.
Но всяка сутрин светлината на деня и хладният ум безмилостно разпръскваха всичките й мечти.
Нямаше никаква рокля, а беше убедена, че Саманта Брус притежаваше дузини по-красиви от всяка, която можеше да се купи в Канзас Сити или Сейнт Луис, даже и в Чикаго.
Нямаше и никакъв шанс да направи впечатление на когото и да било с външния си вид. Косата й беше в пълен хаос, а кожата й — потъмняла от слънцето и загрубяла от тежката работа.
Колкото и да копнееше да бъде прегръщана и целувана, съзнаваше, че старата паника щеше да я принуди да отблъсне Медисън. Винаги ставаше така, макар че понякога толкова страдаше по него, че чак плачеше.
Но тя не можеше да се откаже. Независимо какъв спор предизвикваше, независимо какво ще се случеше, част от нея продължаваше да вярва, че щеше да се намери изход, и тази част сега беше по- настойчива, отколкото всеки друг път.
Вероятно щях да отида, ако имах рокля — отговори Фърн на госпожа Абът. — Но в Абилийн няма къде да се купи, поне не такава, която да е подходяща за партито на госпожа Маккой.
— Несъмнено — съгласи се госпожа Абът. — От години разправям на Сара Уелс, че трябва да поръча на съпруга си да й донесе подходящи официални дрехи. На много жени в Абилийн им е омръзнала басмата.
Фърн беше очаквала от Роуз да я засипе с предложения, но тя не каза нищо, а вместо това я изучаваше по начин, който я смущаваше, защото не го разбираше. Беше се привързала много към Роуз — тя й беше най-близката приятелка, която бе имала някога, — но Фърн си напомни, че предаността на Роуз беше насочена най-напред към съпруга и семейството му.
— Мислех си да отида в Канзас Сити, но след смъртта на татко просто забравих за това.
— Сигурна съм, че Медисън ще те разбере — увери я госпожа Абът, — но не очаквам да прояви прекалено голямо разбиране по отношение на партито. Мъжете не са съобразителни.
Роуз продължи да се въздържа от коментар.
— Той ще очаква да отида — каза Фърн. — Откакто дойде тук, не съм направила нищо по-различно от това да го вбесявам.
Чудеше се колко време щеше да продължава да си мисли, че я обича, колко дълго щеше да иска да я държи в прегръдките си, колко още седмици оставаха, преди образът й да започне да избледнява в паметта му. Колко ли време оставаше, преди да забрави какво го беше накарало да се влюби в нея и да забрави всички дребни неща, които я правеха нещо много повече от обикновена жена в панталони.
Но тя не би го забравила никога. Никой друг не влизаше в стаята по начина, по който той го правеше — сякаш беше собственикът. Самото му присъствие караше температурата й да се покачва. То караше и думите й да звучат по-силно. Беше изпълнена с очакване за нещо чудесно.
Когато видя Саманта Брус, отново осъзна, че той неминуемо щеше да се върне в Бостън, животът сякаш я напусна. Чувстваше се изчерпана и унила. Очакването и трепетът бяха изчезнали. На тяхно място дойде убедеността, че Медисън щеше да се ожени за Саманта. Все повече й се искаше да бъде с него, но при всяка среща болката ставаше по-силна.
Жадуваше до отиде и на забавата. Дълбоко в душата й се спотайваше желанието да разбере дали можеше да се сравнява със Саманта. Това беше глупава мисъл — нямаше никакво място за сравнение между двете, но Фърн не искаше да прогони надеждата…
— Може и да имам някоя рокля, която да ти стане — каза най-после Роуз.
Фърн усети напрежение в тялото си. Беше направила изявлението си, знаейки със сигурност, че в целия Абилийн нямаше подходяща рокля за нея. Никога не си беше мислила сериозно да изправи лице в лице с онези намръщени и неодобряващи нищо хора. Не знаеше какво щеше да я смущава повече — погледите им или самата рокля. Не можеше да си спомни как се е чувствала с рокля — как трябваше да се движи, как да сяда. Нямаше и никаква представа какво да прави с мазолестите си и напукани ръце. Дори и ръкавиците не бяха успели да ги предпазят от грубата работа.
После идваше проблемът със Саманта. Никоя жена не би пожелала да се сравнява с нея. Фърн щеше да излезе от естествената за нея среда и да попадне в свят, в който Саманта беше като у дома си, света, който беше родена да управлява.
Ако бяха на каубойско състезание, би било по-различно…
Но Фърн не можеше да се откаже от възможността да бъде с Медисън. Делото на Хен щеше да се реши след три дни и той щеше да бъде освободен, а всички обвинения да отпаднат. Тогава нямаше да има никаква причина Медисън да остане в Абилийн повече.
Мисълта за заминаването му й причиняваше болка. Не можеше да отхвърли възможността да прекара още няколко часа с него.
— Ти си много по-дребна от мен — каза Фърн. — Не бих могла да вляза в нито една от роклите ти, дори и да разпориш всички шевове.
— Тази ще ти стане — засмя се срамежливо Роуз. — Бях толкова потисната от вида си, напомнящ този женски бизон, че си поръчах две рокли в Сейнт Луис и още една в Канзас Сити. Магазинът в Сейнт Луис ми изпрати погрешни номера. Ако ти станат, това ще ми спести грижата да ги връщам.
Фърн се отпусна. Нямаше никакъв начин някой да обърка толкова много размера на Роуз, че да се окаже подходящ за Фърн, но наред с облекчението, което почувства, че нямаше да отиде на партито, усети и съжаление.
Искаше й се още веднъж в живота си да се позабавлява, да има възможността да бъде самата тя, а не да трябва да се насилва и да убеждава хората, че е по-скоро мъж по природа. А за да бъде честна пред себе си, трябваше да си признае, че й се искаше някой да пожелае да танцува с нея. Тя не можеше, но сигурно щеше да й бъде приятно да опита.
Но най-много от всичко желаеше да има някой, който да си мисли, че е красива, макар да знаеше, че не беше. Знаеше го от десетгодишна възраст, когато едно момче й каза, че е по-грозна от малкото на булдог, а тя го беше повалила на земята и бе разбила носа му. Беше го направила по-скоро за да се сдържи да не се разплаче, отколкото да си върне на момчето, но я беше заболяло толкова много, че никога не го беше забравила.
Никога не си беше помисляла, че може да бъде хубава, докато Медисън не започна да прекарва цялото си време с нея, да й повтаря, че е хубава и че я обича. Вината беше изцяло негова. За всичко беше виновен той.
— Достатъчно приказки изприказвахме за една вечер — каза Роуз, когато чу стъпките на Джордж на предната веранда. — Утре трябва да проверим дали ще можем да осъществим намеренията си. Междувременно ще се наложи да не ходиш на ранчото — посъветва тя Фърн. — Грижите покрай животните не са начин за подготвяне за парти.
Медисън не можеше да намери Роуз. Беше раздразнен, че я нямаше, защото тъкмо бе събрал смелост да разговаря с нея за Фърн. Реши да чака, но бързо се отегчи в собствената си компания. Премести се от салона на предната веранда, а после в задния двор, където откри Уилиям Хенри да играе под сянката на канадска топола. Ед не се виждаше никъде.
