— Ще се наложи все пак да отрежем малко от нея — обяви госпожа Абът.
Фърн щеше да изтърпи да седи неподвижно достатъчно дълго, за да й направят прическата, но за нищо на света нямаше да позволи да й подстрижат косата.
— Не е съвсем лоша — заяви госпожа Абът, след като според Фърн бяха мушнали поне сто фуркета в косата й.
— Всъщност е съвсем добре — каза Роуз. — Много по-добре, отколкото се бях надявала.
— Нека да погледна — пожела Фърн.
— Не преди да те пъхнем в роклята — отговори Роуз. — Не искам да се видиш, докато не си напълно готова.
Последните няколко часа й се бяха сторили безкрайни и скучни, а по-голямата част от времето — досадно, без всякакво вълнение. Беше й се наложило да си напомня непрекъснато, че трябва да се приготви за партито и да изтърпи това изпитание заради Медисън.
Обличането на роклята беше кулминацията. Целият драматизъм на деня се концентрира само в няколко минути. Във всеки момент преобразяването й щеше да бъде завършено.
Вече нямаше какво да я отегчава и тя почувства непознато вълнение, примесено с очакване, което вероятно всяка жена усещаше, когато се облича в официални дрехи и когато се кани да се погледне и да открие, че е по-великолепна, отколкото е предполагала. Затова мълчаливо изтърпя обличането на роклята, подръпванията при оправянето й, както и въпросите за това, дали да носи горна дреха или шал, за да прикрие раменете си. Спряха се на сако. Понесе и безкрайното обсъждане на бижутата и пробването на различни комбинации, преди Роуз и госпожа Абът да бъдат удовлетворени.
Но когато започнаха да коментират дали щеше да носи цветя в косата си и ако сложеше, какви трябваше да бъдат, Фърн не можа да изтърпи.
— Трябва да видя как изглеждам — заяви тя, като не се сдържаше на мястото си от нетърпение.
— Все още смятам, че точно цветята ще й придадат желания вид — настояваше госпожа Абът. — Освен това ще прикрият цвета на лицето й.
— Никое цвете не може да направи нищо за лицето ми — заяви Фърн. — Винаги е изглеждало като стара кожа и нищо не може да го промени. А сега ми позволете да се видя на какво приличам.
— Струва ми се, че те накарахме да чакаш предостатъчно — каза Роуз, взе огледалото и го повдигна.
Фърн не можеше да повярва, че вижда себе си. Не беше красива, никога нямаше да стане, но в целия Канзас нямаше булдоче, което да бъде толкова очарователно, колкото беше тя в този момент. Изобщо не приличаше на себе си. Това не беше Фърн Спраул, а по-скоро някаква непозната, която никой в Абилийн не беше виждал преди.
— Харесваш ли се? — попита госпожа Абът, още по-нетърпелива от Роуз заради мълчанието на Фърн.
— Сякаш не съм аз…
— Мислих си, че това ще те направи щастлива — каза госпожа Абът, което накара Роуз да се намръщи доста строго.
— Да, разбира се, щастлива съм — отговори Фърн, — но е странно да гледаш себе си, а да виждаш някой друг.
— Това е друг твой образ — каза Роуз. — Винаги си го имала, но просто си го крила.
— Точно така — отговори Фърн, без да знае какво друго да каже. — Но какво ще правя с нея в ранчото? — продължи тя, като посочи жената в огледалото. Говореше така, сякаш в нея бяха двама души. Чувстваше се така. Сигурно другата жена би била напълно различна, би се чувствала и действала не като нея. Безпокойство обхвана Фърн при тази мисъл. Медисън беше направил живота й толкова несигурен, различен… Не беше убедена, че щеше да успее да се справи с още една промяна.
— Ще се научиш — успокои я Роуз. — Не винаги е лесно, но всички се научаваме.
Но Фърн не беше убедена, че го желае. Бяха й необходими години, докато постигне хармония със себе си, и вече знаеше какво се очакваше от нея, както и всички знаеха какво очакваше от тях. А сега нямаше никаква представа какво щеше да прави с жената в огледалото. Но по-лошото беше, че се страхуваше какво другите хора можеха да очакват от нея, а най-много се плашеше от това, което самата тя можеше да очаква от себе си.
Изведнъж й стана зле от всички тези страхове. Независимо от доказателството, което й даваха собствените очи и уверенията на Роуз и госпожа Абът, че изглеждаше добре, тя се тревожеше какво би си помислил Медисън. Никога не я беше виждал в рокля и ако беше истина, че не обичаше Саманта, можеше да не я хареса сега, когато нито приличаше на себе си, нито бе станала наполовина хубава като Саманта.
— Престани да си дъвчеш ноктите — каза Роуз. — Ти наистина си много хубава.
— Не си дъвча ноктите: в случая е невъзможно. — Фърн вдигна ръцете в ръкавици — още едно нещо, което я караше да се чества неудобно.
— Добре, хапеш устните си. Ако не престанеш, те ще се подуят и ще станат двойно по-дебели, преди да дойде Медисън.
— Мислех си, че мъжете харесват жени със сочни устни.
— Може би, но се съмнявам, че им харесва вкусът на кръв по тях.
В този момент Джордж влезе в стаята.
— Кажи й, че е хубава — заповяда Роуз на съпруга си.
Фърн се насили да се усмихне на Джордж, но какво си мислеше той, нямаше никакво значение. Единственото важно нещо беше да я хареса Медисън. Не можеше да отиде на партито, ако той се срамуваше от нея, нито пък можеше да си остане вкъщи, не и след всичките старания, които бяха положили Роуз и госпожа Абът.
— Изглеждаш много хубава — увери я Джордж. — Трябва да призная, че не съм очаквал, че си толкова красива. Извършила си жестока несправедливост към себе си и мъжете на Абилийн, като си се обличала в панталони през всичките тези години.
— Видя ли, казвах ти го! — възкликна Роуз, като се усмихна: оценката на съпруга й бе единствената, от която се нуждаеше. — Веднага, щом си взема довиждане с Уилиям Хенри, ще бъда готова за тръгване.
Госпожа Абът влезе с момченцето, облечено за лягане. То целуна почтително майка си и баща си.
— Къде е Фърн? — попита момченцето, когато Роуз го пусна от обятията си. — И нея искам да целуна за „лека нощ“.
— Това е Фърн — усмихна се майка му.
— Не можете да ме излъжете — отговори то, като се смееше щастливо, защото си мислеше, че родителите му се опитваха да го изиграят, но не бяха успели. — Фърн носи панталони като мен и татко.
— Не можеш да я познаеш, защото е облечена в рокля — засмя се Роуз.
Фърн коленичи и лицето й се изравни с това на детето.
— Просто съм облечена официално, за да отида на парти. Толкова ли съм се променила?
Уилиям Хенри не изглеждаше убеден. Фърн усети, че я обзема паника. Щом като детето не можеше да я познае, какво щеше да си помисли Медисън? Щеше да бъде така, сякаш се изправяше лице в лице с непознат, а той не беше човек, който свикваше бързо с непознати, а още повече — мразеше да му се поднасят изненади.
— Не приличаш на Фърн — заяви Уилиям Хенри.
— Но съм — увери го тя, а сълзите започнаха да пълнят очите й. — Просто се облякох официално, за да отида на парти с чичо ти Медисън.
— Това наистина е Фърн — каза Роуз. — А сега побързай и я целуни, защото трябва да си лягаш.
Уилиям Хенри изглеждаше склонен да повярва на думите на майка си.
— Ти си толкова красива, колкото онази другата дама, която чичо Медисън доведе тук — каза той. — И си почти толкова хубава, колкото мама.
Фърн целуна силно детето и го прегърна бързо и пламенно.
— Ти си безсрамен ласкател. Надявам се, че съпругата ти ще бъде красива като принцеса, а всичките ти деца — малки ангелчета. А сега тичай в леглото. Обещавам ти, че утре ще ти разкажа всичко за партито.
