беше колкото ужасяваща за Фърн, толкова и досадна за тях. Жените искаха да се запознаят и с Медисън, разбира се. Всички те го бяха виждали и слушали за него. Знаеха, че е богат бостънски адвокат, който почти беше доказал, че брат му не беше убил Трой Спраул.
Но последното доказателство за престижа му дойде, когато Хен Рандолф влезе в салона и се запъти направо към Фърн. Тя може и да е била местната мъжкарана, прицелът на подигравките и шушуканията, може да са я пренебрегвали и ругали, но всяка жена, която можеше да привлече към себе си богат бостънски аристократ и приятеля му, замайващо красивия и влиятелен тексаски фермер и сестра му, заедно с прословутия бандит — значи трябваше да бъде взета под внимание. Миналото беше захвърлено в архивата, всичко беше забравено. Само за една вечер Фърн се беше превърнала от отритната от обществото в негова фаворитка.
Но тя не беше сигурна, че й харесваше да бъде такава, защото не можеше да бъде близо до Медисън. Струваше й се, че всеки друг в залата прекарваше повече време с него, отколкото тя. Всеки път, когато се обърнеше към него, някоя жена повеждаше разговор или го дръпваше, за да го представи на приятелите си.
Фърн му отправяше умоляващи погледи. След един особено отчаян поглед той прекъсна разговора си с един мъж, когото тя не познаваше, и се приближи към кръга от заобикалящи я хора. Проправи си път през множеството тела и когато стигна до Фърн, каза:
— Бъдете така любезни да оставите дамата ми. Фърн дойде с мен, а още не съм успял да разменя и две думи с нея.
Медисън хвана Фърн за ръката и двамата се отправиха към изхода.
— Не се отдалечавайте прекалено много, господин Рандолф — предупреди го госпожа Маккой. — Каним се да открием танците.
— Ще се върнем за началото — отговори той, без да забави крачка.
След горещината на залата хладината на нощния въздух я обгърна като студен поток. Фърн не се възпротиви, когато Медисън я притегли към себе си. Близостта му я успокояваше и възбуждаше.
— По-добре ли се чувстваш сега? — попита я той.
— Не, ужасена съм. Всички бяха вбесени, когато ме видяха, а сега се държат така, сякаш винаги сме били най-добрите приятели.
— Не смятам, че бяха вбесени, а просто изненадани.
— Винаги ще бъда благодарна на Саманта. Двете с Роуз накараха всички да променят отношението си към мен.
— Саманта е едно чудесно момиче — отвърна той с блеснали очи. — Ще я заобичаш колкото мен.
Фърн не мислеше, че може да стигне чак дотам в чувствата си към Саманта, но си каза, че трябва да прояви воля и да премахне всяка следа от ревност.
— Как се чувстваш като най-хубавата жена в залата? Усещането не си ли струва да оставиш панталоните?
— Колко мило от твоя страна, че го повтаряш непрекъснато, но знам, че не съм най-красивата в залата.
— Кога ще се убедиш, че си много красива жена?
— Поне след две бутилки уиски! — засмя се Фърн. — Но не съм сигурна, че и тогава ще бъда достатъчно пияна.
Медисън я обхвана и с другата ръка.
— Това е бил проблемът ти от самото начало — никога не си можела да повярваш в себе си.
— Не е вярно — отговори Фърн, като потъна още по-дълбоко в обятията му. — Доказала съм, че мога да направя всичко каквото желая.
— Ти си накарала хората да те приемат като личността, която си създала сама, но си запазила истинската си същност скрита, защото не вярваш в нея. Също както и сега. Не можеш да повярваш, че си красива, не вярваш в себе си като жена, не вярваш, че можеш да станеш истинска съпруга, значи си решила да си отречеш правото да бъдеш щастлива.
— Медисън…
— Говоря също така и за своето щастие и няма да ти позволя да си отидеш току-така. Разбирам страха ти, поне така мисля…
— Аз…
— … но ти можеш да го превъзмогнеш. Разговарях със Саманта, а тя познава един лекар, който…
Фърн усети как топлината във вените й се превърна в лед. Дори лицето й се вледени за миг. Тя се отскубна от Медисън.
— Казал си на Саманта Брус какво ми се е случило?
— Не. Никога не съм продумвал за това пред някого.
Фърн се отпусна.
— Тогава за какво говореше?
— Имаме общ приятел, който ходи при такъв специалист, който помага на хората да побеждават тревогите си. Тя ми каза, че този приятел е имал невероятно подобрение и аз си помислих, че може би ще пожелаеш… — Гласът му заглъхна.
Фърн се приближи към него и той отново я прегърна.
— Не забеляза ли нещо само преди минута? — попита тя.
— Да. Не ме отблъсна, когато те прегърнах.
— Не се изплаших, защото знаех, че няма да ми причиниш болка. Може би, ако можеш да проявиш търпение…
— Мога да бъда най-търпеливият човек на света — каза й Медисън, като стегна още по-силно ръцете си около нея. — Мога да чакам толкова време, колкото е нужно. Можем да се оженим веднага, щом процесът на Хен свърши и щом се приберем в Бостън незабавно ще се свържа с доктора.
Медисън не осъзнаваше, че сам си противоречи. Всъщност бързаше прекалено много. Фърн усети тръпките на познатия стар страх. Не знаеше дали причината за това бе идеята да се премести в Бостън, да оголва душата си пред непознат доктор или защото Медисън беше притиснал тялото й в своето. Но тя си каза, че нищо нямаше значение сега. Вярваше на Медисън. Той никога не би й причинил болка. Докато помнеше това и докато го вярваше, съществуваше някаква възможност да имат общо бъдеще.
А тя желаеше това. Беше осъзнала колко силно го желаеше едва когато Саманта дойде в Абилийн и тя си помисли, че ще го загуби. Но Медисън я обичаше и я предпочиташе пред една красива, богата, издигната в обществото жена, която можеше да му помогне да постигне всичко, което си беше поставил като цел. Не го разбираше, но щеше да продължи да си повтаря, че беше истина. Трябваше да го повярва.
Беше много по-лесно да го повярва в обятията му, а още по-лесно, когато я целуваше. Най-напред се страхуваше, че някой щеше да ги види, опасяваше се, че страхът в нея можеше да се надигне и да унищожи цялото удоволствие, но постепенно тревогата й изчезна и тялото й се отпусна.
За пръв път беше в състояние да усети прегръдката но Медисън, без да се разтреперва. И не само това — изпита удоволствие, утеха, щастие. Отдавна си беше мислила, че в отношенията между мъжа и жената имаше нещо повече от това, което й беше известно. Но ръководена постоянно от страха от мъжете и да не умре при раждането като майка си, тя никога не можеше да разбере какво е то, затова често се беше чудила защо момичетата, които познаваше, не говореха за нищо друго, освен за момчета и нямаха по-голяма амбиция от тази да се омъжат.
Но сега разбираше. С чувствата, които изпитваше към Медисън в този момент, би поела почти всеки риск, за да бъде с него.
— Сигурна ли си, че не се страхуваш? — попита Медисън между целувките.
— Абсолютно — отговори тя, като се предаде на удоволствието да отговори на тях.
Ръцете, които я обгръщаха, бяха като защита, като бариера, спираща всяко нещо, което можеше да се опита да разруши щастието й. Топлината на притиснатото към нея тяло беше възбуждаща. Никога не беше предполагала, че подобна близост може да бъде така приятна, но постепенно започна да се освобождава от страха и потискането на природните инстинкти — те оживяха, изпращаха сигнали, раздаваха покани, танцуваха неистово от радост.
Фърн не разбираше какво ставаше, но хареса всеки миг от това преживяване.
